Вероника Рот
Подменена орис (15)

Глава 13
Акос

Настаниха изгнаниците във временни жилища, където леглата бяха накамарени едно над друго и бяха заврени в стените в опасани с метал жлебове. Тази уредба не беше за постоянно, но за два-три дни щеше да свърши работа, или поне така беше казал изгнаникът, който им показа леглата.

Сайра взе най-горното — не ставаха за двама души, затова щяха да спят поотделно, — защото се катереше като катерица, а Тека, която беше също толкова пъргава, зае това под него. Сифа и Айджа се настаниха на двете най-долни легла и тъй Акос се озова точно по средата. Между две шотетки и двама тувхийци. Ориста сякаш беше изоставила всяка изтънченост и беше решила да му се подиграва.

Макар че метална плоскост го отделяше от леглото на Тека, той цяла нощ чуваше шумоленето на чаршафите, докато тя се въртеше. Събуди го жената от съседната колона, която скочи под него с присвити нозе. Имаше нещо в движенията й, в стойката й, което му беше познато.

— Явно губя пъргавината си, щом те събудих — с дрезгав глас изрече жената и навлече панталона си. Вдигна поглед към него.

— Познавам те отнякъде — каза й той, преметна краката си над ръба на леглото и също скочи на пода. Пръстите му се свиха от студената земя.

— Бях там, когато си заслужи бронята. Една от наблюдателките ти. Ти си Кересет.

Ритуалът изискваше трима свидетели. Дълго време му отне да склони Вакрез Ноавек, генерала, да се съгласи да ги призове заради него. Вакрез се беше присмял над мисълта, че човек, който не е роден на шотетска земя, може да убие Брониран. Малан, съпругът му, успя да го придума. Ако се провали, какво толкова? — каза той, кимайки към Акос. — Ще докажеш, че един тувхиец не е годен да носи бронята ни. Ако успее, това ще говори добре за обучението ти. И в двата случая печелиш.

После смигна на Акос, а той остана с усещането, че Малан постига своето в болшинството от случаите.

— Радвам се, че си си стъпил на краката — рече жената. — Тази история с Бронирания беше малко необикновена.

Тя кимна към китката му, където беше отбелязал убийството на животното, както щеше да отбележи с клеймото на смъртта живота на всеки друг. Странна се виждаше тази работа на тайния шотетски съвет, който официално му беше дал бронята. Той обаче беше сложил диагонална черта върху клеймото, както му каза Сайра.

Не скри клеймата, докато жената ги разглеждаше, както би направил пред близките си. Ала прокара пръст по линията, която принадлежеше на Вас Кузар. Още не беше решил дали да мисли за нея като за триумф, или за престъпление.

— Стига сте бъбрили! — изръмжа Тека от леглото отгоре, хвърли възглавницата си и уцели с нея жената по главата.

 

 

Предишната вечер Акос беше получил чифт дрехи от един изгнаник горе-долу с неговия ръст, затова се облече и си наплиска лицето, за да се разбуди. Студената вода потече по врата му, а оттам и по гърба му. Той не си даде труд да се подсуши. Огранците поддържаха жилищата си топли.

Когато излезе навън и понечи да тръгне към стола, му хрумна, че за първи път от много време никой нито му казва къде може или не може да отиде, нито го преследва. Той подмина помещението за хранене — един стар склад, който шотетците бяха превърнали в столова — и се насочи към шотетско-огранското селище Гало.

Шотетците толкова добре се бяха приспособили тук, че през повечето време той не ги различаваше от огранците, въпреки че според Тека селото беше пълно с изгнаници. Пътьом дочу няколко шотетски думи — на една от сергиите на пазара застарял шотетец се препираше за цената на огрански плод, който приличаше на мозък и от някакъв прашец излъчваше слабо сияние. А върху покривката, която една жена изтръскваше от прозореца си, беше зашита картата на Воа.

Сградите се бяха накривили една към друга, много стени се бяха огънали от старост. Някои от вратите си пречеха при отварянето и воюваха за господство пред магазините. Улички с ширината на раменете му водеха към още магазинчета, закътани зад първата редица.

Никъде не се виждаха табели и човек трябваше да наднича вътре, за да разбере какво продават. Половината от нещата му бяха и бездруго непознати, но му направи впечатление, че огранците обичат дребни и сложно изработени вещи.

Беше като на тръни, сякаш някой щеше да го сгащи, че се разхожда из пазара, и да го накаже. Вече не си затворник — не спираше да си повтаря той. — Можеш да отидеш където ти душа иска. Но му беше трудно да го повярва.

Тогава долови аромат във въздуха, който силно му напомни за прах от завистник, и не се стърпя. Мушна се в една от уличките, обърна се странишком, за да не отърка ризата си в мокрия камък, и бавно се приближи. От недалечен прозорец се виеше пара и когато надникна между решетките, видя наведена над печката старица, която бъркаше нещо в желязно гърне. Над нея на върви висяха наръчи растения, а от пода до тавана, където можеха да се вместят рафтове, бяха наслагани буркани, надписани на шотетски. В претрупаната стаичка имаше ножове, мерни чашки, лъжици, ръкавици и пълни до пръсване гърнета.

Жената се обърна и Акос понечи да се скрие, но закъсня. Очите й го впримчиха в клопката си, бяха яркосини като на Тека. Носът й приличаше на клюн, а кожата й беше светла почти колкото неговата. Тя подсвирна между зъбите си и му подвикна:

— Хайде, влизай де, тъкмо ще ме отмениш на печката.

Той се наведе, за да влезе. Струваше му се, че е твърде едър за тясното й магазинче — дали беше магазинче? — и твърде едър за собственото си тяло. Жената му стигаше до гърдите, беше слаба, с яки ръце въпреки възрастта си. Тук няма място за тънкокожи, каза си той. Би питал Сайра какво стана с тънкокожите, които дръзнаха да не се подчинят на семейство Ноавек, но не желаеше да чуе отговора.

Той взе лъжицата.

— По посока на часовниковата стрелка. Стържи дъното. Не много бързо — нареди старицата и той се постара.

Чегъртането по дъното на гърнето го дразнеше, но нямаше какво да се направи. Наоколо не се виждаше дървена лъжица. Дърветата сигурно се опитват да те убият тук, ако речеш да ги отсечеш.

— Как ти е името? — грубо подпита жената.

Стоеше до един шкаф с ширината на хълбоците й и кълцаше отгоре му непознати за него листа. Но точно под носа му висеше пачка листа от сендес. Откъде се беше сдобила с тях? Можеха ли да растат на Огра? Надали.

— Акос — отвърна той. — Как си се снабдила с листата от сендес?

— Вносни са. Е, мислиш ли, че климатът е достатъчно студен за ледоцвета?

— Не мисля, че топлината е единствената пречка. Липсата на слънце е проблемът.

Тя изсумтя нещо, което прозвуча като съгласие.

— Рядко рискуват да докарат нова стока. Не искаш ли да знаеш името ми?

— Да, аз…

Тя се засмя.

— Аз съм Зенка. Не подскачай така де, няма да те изям жив, задето обичаш растенията повече, отколкото те обичат мен. Това би било чисто лицемерие. По-полека, че с тази трескавост ще пребиеш до смърт горкичките същества.

Акос погледна ръката си. Без да се усети, беше почнал да бърка по-бързо.

Той намали темпото. Явно беше отвикнал.

— Получавате ли тихоцвети тук? — попита я.

— Не са ми много от полза. Не знам какво да ги правя, а с тях шега не бива.

Той се засмя.

— Да, знам. В моя град сме вдигнали зид, който предпазва хората от наранявания.

— Кой е градът ти? — попита жената.

Той твърде късно се усети — не искаше да разгласява пред непознати, че е тувхиец. Но толкова отдавна не беше срещал човек, който да не го познава.

— Хеса — отвърна, след като не можа да се измъкне. — Но вече не е мой, предполагам.

— Ако някога е бил. Името ти е Акос. Това е шотетско име.

— Казвали са ми.

— Значи познаваш ледоцвета.

— Баща ми беше фермер. Мама също ме научи на едно-друго — отвърна той. — Но не знам нищо за растителността на Огра.

— Огранските растения са свирепи. Те се хранят с други растения, с месо, с потока или и с трите. Тъй че ако не си опичаш ума, ще ти отхапят ръката от рамото или ще те съсухрят целия. Прибирането на реколтата тук прилича повече на лов, а на всяка крачка в гората може да се отровиш. — Тя се поусмихна. — Но ако ги хванеш, може да ти влязат в употреба. Обикновено се налага да се сварят. Това отнема част от силата им.

— Какво приготвяш с тях?

— Един лек, който ще отслаби мощта на потока за хората, чиито дарби се усилват тук. Много шотетци трудно виреят на Огра. Добре ще ми дойде помощта ти, стига да ти се кълца, бели и стърже.

Той се усмихна леко.

— Може би. Още не знам какво друго ще правя, докато съм тук.

— Не смяташ да останеш задълго.

Тя говореше за престоя му на Огра, но Акос първоначално го изтълкува по-широко. Колко още ще живее, преди да срещне ориста си? Ден, сезон, десет? Струваше му се, че е дълбокодънна риба, хванала се на кукичка, която теглят към повърхността. Той нямаше избор и отиваше натам, накъдето го теглеше въдицата, а над водата го чакаше смъртта. Но нямаше начин да се спаси.

— Моите намерения вече нямат никакво значение.

 

 

Когато Акос влезе в столовата с позеленели пръсти от едно огранско стъбло, което беше разчупил на Зенка, там цареше неестествена тишина. Хем беше прекалено тихо, хем прекалено оживено, всички търчаха нагоре-надолу и никой никъде не стигаше. Той търсеше с очи Сайра, когато Джорек го доближи с оголените си мършави ръце и ако се съдеше по оръфаните краища на раменете му, сам беше откъснал ръкавите на ризата си. Може би със зъби.

— Ето те и теб. Къде беше? Всички са обезумели.

Акос тозчас се почувства толкова капнал, че щеше да се строполи на пода върху захвърлена коричка хляб.

— Какво става?

— Преди малко огранският сателит донесе вести. Ще ги излъчат тук при първа възможност. Изглежда е станало нещо ужасно. Не казват нищо, но са проследили Сайра и според мен не само защото Исае Бенесит смята, че тя е нашият суверен.

Акос зърна отсреща лъскавата сребърна кожа на Сайра, която беше навела глава към Аза — един от лидерите на изгнаниците. Гледаше навъсено, но той знаеше, че не е ядосана, нищо че така изглежда. Когато побеснееше, тя приличаше на статуя. Когато се смееше, я хващаше страх до смърт. А когато гледаше смръщено… е, и той не знаеше със сигурност какво става.

Запъти се към нея, но тогава екраните — в помещението имаше четири, които висяха на грозд в средата като полилей — светнаха и излъчването започна. Отначало вървяха обичайните новини, а след това в кадър се появи лицето на мъж — светлокож, с дълбоки бръчки и волево чело. Беше слаб, с тесни рамене, но не изглеждаше неустойчив, тъкмо обратното всъщност. Изглеждаше жилав и неуморен човек. Но най-странни бяха посипаните лунички по носа му, които бяха твърде младежки, за да принадлежат на такова сурово и състарено лице.

Всички в столовата притихнаха.

— Аз съм Лазмет Ноавек, законният шотетски суверен.