Вероника Рот
Подменена орис (14)

Глава 12
Киси

— Тази Сайра Ноавек — казва Аст, докато върти гладко камъче в лявата си ръка. Забелязвам, че той вечно шава — или коляното му ще подскача, или ще гризе еластичния край на гребена си, или ще си играе с нещо между пръстите си. — Има ли шанс да приеме условията?

Засмивам се. Мисълта, че Сайра Ноавек, която не се отказа от борбата на арената даже след като собственият й брат й обели кожата от главата, може да предаде страната си на Тувхе доброволно, е направо нелепа.

— Е, аз не я познавам — оправдава се Аст.

— Извинявай, не исках да ти се присмивам, но тя ще се бие и със стена, ако се изпречи на пътя й.

— Не, не очаквам да се предаде. — Исае отговаря, все едно седи далеч от нас, а не на масичка до прозореца в другия край на стаята. Намираме се от онази страна на сателита на Съвета, която не гледа към слънцето, и вместо Тувхе през прозореца се виждат звездите, Космосът и потокът. На този фон Исае изглежда още по-дребничка и по-млада, отколкото обикновено. — Шотетците не са създадени да се предават. Председателят на Съвета имаше право — те са като… нашествие на насекоми. Мислиш си, че са дребни и ще ги смачкаш, а те все прииждат ли, прииждат.

Смразявам се, щом чувам думата нашествие. Така не се говори за народ даже ако ти е кръвен враг. И Исае обикновено не говори така за хората даже когато е ядосана.

Тя се изпъва, сключва ръце в скута си и казва:

— Трябва да реша какъв ще е следващият ми ход. В случай че обявяването на война бъде получено според плановете ни.

Аст гали с палеца си камъчето. То е от родната му планета, някакво мрачно небесно кълбо по периферията, с номер вместо име и въздух, който не става за дишане без хрип — жаргонната дума за каквото там е името на устройството. Той ми разказа, че за да оцелее, през по-голямата част от живота си е носил обемист апарат на лицето си. Колкото време ти е отредено, трябва да го изживееш добре, каза ми, все едно го е казвал хиляди пъти преди, все едно изречението е толкова далеч от манифест, колкото и един незначителен разговор.

— Мисля, че трябва да ги удариш здраво — казва той след няколко кръгчета на палеца си. — Шотетците нямат уважение към нищо друго. Удари ги здраво, иначе може хич да не ги удариш.

Исае свежда главата си, сякаш е разочарована, само аз знам, че не е това, а просто носи голям товар. Тя води своя вътрешна борба, а също и войната, която искат планетите от Съвета, както и войната срещу скръбта, която в този момент се надига у нея и я кара да казва и върши неща, които иначе не би казала и извършила.

— Мога да ударя пъпа на Воа. Там живеят повечето от поддръжниците на Ноавек.

През пъпа на Воа бяхме минали, за да стигнем до амфитеатъра. От една сергия там си купих чаша чай, а очите на продавача се набръчкаха по края, когато ми я подаде. Тя не може просто ей така да удари пъпа на Воа.

— Хем ще видиш сметката на лакеите на Ризек, хем ще заявиш намеренията си — отбелязва Аст. — Идеята е добра.

— Това не е военна мишена — намесвам се аз.

Аст поклаща глава.

— Сред шотетците няма цивилни. Всички знаят как да убиват. С Исае знаем това по-добре от всеки друг.

Бях научила, че баща му е бил убит при същото нападение, което оставило на Исае белезите. Същото, което беше отнело живота на родителите и приятелите й. Корабът им, корабът, който беше давал убежище на Исае през по-голямата част от живота й, бил завладян от странстващи шотетци, за които плячкосване означавало грабежи и убийства. Този епизод беше оставил и двамата с еднакви предразсъдъци и ги свързваше един с друг по начин, който не проумявах съвсем.

— Какво оръжие ще използваш? — пита Аст. — Пехотинците ще бъдат лоша стратегия срещу шотетците, като знаеш какво могат обикновените граждани.

— Те не са шотетски граждани — строго изрича Исае. — Фактически те са бунтовници срещу законното ми управление.

— Знам — отвръща тихо Аст.

Исае захапва едно от кокалчетата си, зъбите й се впиват надълбоко. Иде ми да дръпна ръката от устата й.

— Все още чакам потвърждение от лидерите на Пита, но ще използваме тяхното оръжие. Наричат го антипоточен заряд… Дава резултати. Мога да го насоча срещу амфитеатъра, където убиха Ори, а оттам разрушенията ще се разпрострат. Машината ще срине сградата със земята.

Дъхът ми излиза плитък. Ето затова дойдох тук — за да попреча на Исае да извърши нещо, за което ще съжалява, да се погрижа Тувхе да не кривва от правия път. Значи трябва да я успокоя. Трябва да ги спра навреме, докато още набират скорост. Пращам дарбата си като извита вълна, която ги връхлита едновременно. Аст трепва както винаги, но Исае не забелязва. Представям си как водата повдига тежестта от тялото й и тя се понася на повърхността, сетне леко придърпва крайниците й и се връща при мен.

— Има закон срещу атакуването на цивилни мишени без необходимост — изричам спокойно.

Исае ме поглежда лениво, сякаш е полузаспала. Долната й устна е изцапана в червено.

— Извън пределите на Воа има казарма — предлагам аз.

— Където дори не знаем дали ще има жива душа — възразява Аст. — Във Воа цари пълен хаос. Войниците най-вероятно са влезли в града, за да поддържат реда. Ако атакуваме казармата, рискуваме да съборим десетина постройки и палатки — и толкова.

Исае продължава да хапе кокалчето си. Червена струйка ми показва, че то вече кърви. Обхванала я е същата дива сила, както преди да убие Ризек, само че сега няма цел, която да я погълне. Аст й предлага място, в което да вложи разрушителната си енергия, но на каква цена? Невинни човешки животи? Старци, деца, дисиденти, ренегати, куци, сакати и бедни?

Да не говорим какво ще й струва на нея като човека, който е дал заповедта за това разрушение.

Хайде, мисли.

— Убийството не е единственият начин да получиш резултат — обаждам се аз. — Шотетците ценят малко неща. Езика си…

Раздразнението на Аст лумва и аз се задавям, дарбата ми пречи да отговоря, не ми позволява да продължа.

— Да, дай да се впуснем в отвлечени разсъждения, вместо да ударим действителни цели — тросва се Аст. — Защо не!

Пак пускам дарбата си, нова вълна. Сега Исае се нуждае от малко мир и покой. И все едно колко близки са с Аст, той не може да й ги даде.

Аз мога.

— Шшът, Аст! — Исае вдига ръка. — Ки, продължавай.

Изчаквам свитото ми гърло да се отпусне. Затова Аст трябва да се успокои и не просто да се успокои, ами да се засрами, че не ми позволи да говоря. Едва когато лицето му хубаво се е усмирило, мога пак да заговоря.

— Те ценят езика си, както и оракулите, които са извън въпрос, и странстванията.

— Странстванията. — Исае кима. — Имаш право. — Очите й грейват. — Може да ударим кораба. Тъкмо се завърнаха, затова на борда ще бъде само основният екипаж. Жертвите ще бъдат минимални, но символичната победа ще е огромна.

Това не е мое решение, но не е и на Аст. По-добре от нищо, предполагам.

Аст се намръщва, очите му както винаги гледат вторачено в недалечна неизвестна точка. Известно време не е ставал, летящият бръмбар водач с цъкане и цвърчене е кацнал на рамото му и антенките му се местят също толкова накъсано като механичните му очи.

— Мек удар — казва той.

— По-добре да съжалявам, че съм била прекалено мека, отколкото прекалено твърда — с отсечен глас изрича Исае и показва, че обсъждането е приключило. — Ще се свържа с генерал Ден. Ще се погрижа да разполагаме със снимки на кораба, които не са отпреди половин сезон.

Усмихва ми се с прекалено свирепо лице, за да съм спокойна. Това означава, че Исае, която уби Ризек, още се спотайва някъде в душата й и изчаква да нанесе отново удара си. Но няма от какво толкова да се тревожа. Това в крайна сметка ме привлече у нея на първо място — тя е способна, решителна. Не се нуждаеше от ничии грижи, най-малкото от моите. Никога не би си признала, че сега това се е променило.

Но когато се влюбиш, искаш да се грижиш за другия. Това ще правя и аз.

 

 

Вечеряме заедно — аз, Аст и Исае. Аст не отговори добре на дарбата ми и трябва да се уча как да се оправям с него като всички други — опит и грешка. Затова този път го разпитвам за детството му на кораба с Исае и това го отпуска. Разказва как учел Исае да поправя двигатели, това, с което се е занимавал баща му, а тя искала само да отвърта болтовете. Веднъж го накарала да отиде с нея на урок по обноски и той така я разсмял, че тя изпръхтяла чая през носа си.

— Излезе ми чак през окото — казва тя през смях.

Бавно, но сигурно решавам — ще се наместя между тях. Не за да ги разделям, а за да съм сигурна, че тя постъпва правилно, разумно. Съобщението й до генерал Ден звучеше достатъчно непоколебимо, а сега се смее, докато разказва случки от миналото си, но аз продължавам да се тревожа. След като си видял как някой убива човек с кухненски нож, има за какво да се тревожиш.

Аст си тръгва, щом облизваме чиниите, и аз също се приготвям да си вървя. Исае е уморена от днешните решения. Но тъкмо когато се надигам от стола, тя ме хваща за ръката и казва:

— Имаш ли нещо против да останеш за малко?

— Не, разбира се.

Тя изгубва спокойствието си, все едно се разсъблича, крачи покрай прозорците, после се обръща и тръгва назад. Опитвам се да й помогна, но както се случи на кораба на ренегатите на път към килията на Ризек, дарбата ми изневерява. Тя подръпва косите си възбудено и те се къдрят още по-ситно около ушите й.

— Моята дарба също си има трудности — казва тя след няколко обиколки на стаята. Дълго време си мислех, че дарбата на Исае е най-обикновена — тя вижда спомените на другите хора, щом ги докосне. Но не е само това. Тя живее, а миналото вечно я тегли, мъчи се да я отнесе с течението си. — Откакто Ори… — Млъква, преглъща, пак започва. — Затъвам в спомени. Което е добре, когато са хубави, като тези с Аст, но когато не са и ме навестят в сънищата…

Тя трепва и разклаща глава.

— Да си поприказваме за нещо по-ведро — предлагам аз. — Докато заспиш.

— Не знам… не мисля, че ще се получи. — Тя продължава да клати глава. — Чудех се дали… глупаво е, но…

— Каквото и да е, стига да ти помогне.

— Чудех се дали няма да ме пуснеш в твоите спомени. Ако ги видя чрез дарбата си, може би ще намеря покой за известно време.

Колебая се. Хубавите спомени, между които мога да избирам, не са чак толкова много. Онези от детството ми са примесени с тъга, защото всички водят към отвличането на Айджа и Акос и бащиното ми убийство. Онези след тях, когато се мъча да извадя мама от вечното й помрачение, също не са хубави. Едва когато се събрахме с Ори, облаците започнаха по-често да се разведряват и отчасти причината беше, че опознавах Исае…

— Извинявай, не биваше да те моля, това е нахлуване в душевния ти мир — изрича тя.

— Не! Не е това. Мислех си, че много от хубавите ми спомени са свързани с теб и Ори, и не знаех дали няма да е неловко.

— О! — Тя се дръпва. — Не, няма нищо.

Отивам до леглото й и сядам на ръба, където покривката още стои гладка, затъкната под матрака. Потупвам мястото до мен и тя сяда настрани, за да може да ме гледа в очите.

— Дай ми една секунда — казвам аз.

— Секунда. — Тя се усмихва. — Това е една от любимите ми думи на хесански.

После затварям очи, за да си спомня. Не само за да си спомня кога я срещнах или кога почувствах, че наистина сме се сприятелили. Всичко е в детайлите. Уханието на въздуха, студеното време, с какво бях облечена. А това не е толкова лесно. Бях ученичка, затова първите пъти вечно бях с униформата си — дебела роба, която покриваше дрехите ми, за да не се нацапат с прашец, кори и стебла от растенията…

— Хайде, давай — подканих я аз и си спомних резливия мирис на зелената кора от соления плод, който белех.

Тя и преди е използвала дарбата си върху мен, докато се опознавахме, затова очаквам докосването на ръката й по лицето ми. Пръстите й са студени и малко лепкави, но бързо се сгряват на бузата ми, закотвят се на челюстта ми. След това двете заедно се връщаме в миналото.

 

 

Стоях зад въжената бариера и тълпата ме притискаше в гърба. Нямах нищо против, защото ме топлеше, пазеше ме от вятъра и снега. Пак бях принудена да свия в юмруци ръцете си в ръкавиците, за да сгрея пръстите си, но не усещах оня мраз, оня дълбок мраз, от който чак зъбите те заболяват.

Дълго чакахме, преди корабът да се появи в небето и да се спусне направо на площадката за кацане. Беше малък и непретенциозен хесански превозен кораб. Хората околовръст ахнаха, когато разпознаха очукания му метал, топлинните му клапи, които предпазват двигателя от замръзване. Разчетох тези белези като послание — аз съм като вас, една обикновена тувхийка_. Това беше манипулация._

Хесанският кораб кацна, вратата се отвори и навън се показа жена в черно. Лицето й, естествено, беше покрито от носа надолу. Но за разлика от нас не носеше защитни очила, затова успях да видя черните й леко полегати очи със залепнали в кожата над тях мигли.

Когато я зърнаха, всички нададоха радостни възгласи. Без мен — аз се мъчех да разбера дали не ми се привижда. Това бяха очите на Ори, но аз от години не я бях срещала, а тя си беше… ами беше си Ори.

Секунда след това зад първата жена излезе втора — сестрата на канцлера, помислих си аз, макар че можех да се закълна, че виждам двойно. Бяха еднакви на височина, носеха еднакви палта, еднакви предпазни маски покриваха лицата им. Еднаквите им очи огледаха тълпата безучастно.

Рамо до рамо жените тръгнаха към сградата. Не се спряха да стиснат ръцете на хората, а помахаха с ръкавици. Очите им се набръчкаха в усмивки, които не можехме да видим. Походката на едната беше плавна, сякаш се носеше по земята на колелца. Другата вървеше отривисто и главата й сякаш подскачаше нагоре-надолу на всяка стъпка. Когато минаха покрай мен, не се сдържах — свалих защитните си очила, за да видя по-добре лицата им, за да видя с очите си дали това е Ори.

Единият чифт очи се спря върху моите. Крачките леко се забавиха. А в следващия момент двете изчезнаха.

 

 

По-късно същия ден на вратата ми се почука.

Живеех в общежитието точно до болницата, с която ги свързваше покрит мост. Понякога опирах чело в стъклото и съзерцавах полята с ледоцвет. Оттам се виждаха само цветните петна на сградите в Осок, които висяха в небето като полилеи.

Стаите ми бяха тесни, натъпкани догоре с вещи. Предимно от плат. Хартията, а следователно и книгите бяха лукс на планета почти без дървета, но от стеблата на ледоцвета предяхме конци, които киснехме в есенция от листенца на непорочниче, за да омекнат. Боядисвахме ги във всякакви цветове — убити и ярки, тъмни и светли. Всичко друго, само не в сиво, което беше пред очите ни през повечето време. Окачвах платовете по рафтовете, за да скрия предметите по тях, увесвах ги на стените, за да завия олющените места. В повечето случаи стаята ми служеше за кухничка. Имах малки котлони тук-там, върху които къкреше нещо и според деня във въздуха се носеше пара или дим. Не беше чисто, но беше топло.

Жилището обаче не подхождаше на гостите ми в онзи ден. Обърсах си ръцете в престилката, отворих вратата и по челото ми изби пот. Пред мен стоеше много висок намусен мъж.

— Техни височества Бенесит желаят да им окажете честта на своето гостоприемство — изрече той.

Не беше тувхиец, личеше си по разкопчаните копчета на врата. Беше облечен в светлосиво, което ще рече, че беше от Съвета, и официалният му тон го потвърждаваше.

— Ъхъ — успях да измрънкам. После пуснах в ход дарбата си и позата му се отпусна, а с него и аз. — Разбира се. Добре дошли са, а също и вие.

Мъжът се подсмихна под мустак.

— Благодаря ви, госпожо, но работата ми е да стоя пред вратата.

Той провери апартамента, за да е сигурен, че не крие опасност, мина през всяка стая и огледа всичките ми вещи. Надникна и в банята, за да види дали някой не клечи с нож във ваната, или поне така си помислих. После излезе през вратата, кимна на някого, който не се виждаше, и те се появиха. Две високи, стройни жени в черни рокли, закопчани до брадичката, с качулки и защитни маски на лицата. Отдръпнах се, за да влязат, но не ги поздравих. Стоях и ги зяпах.

Тогава едната от тях мина край мен да затвори вратата и ми се усмихна. Познах по набръчканите й бузи.

— Киси — каза ми и тогава разбрах, наистина разбрах, че беше тя.

— Ори!

Двете се хвърлихме да се прегърнем, сблъскахме се, стиснахме се здраво и се разсмяхме.

Над рамото й видях как сестра й обиколи малкия ми апартамент, като галеше с пръст всичко, покрай което минеше. Спря се пред лавицата, където зад прозрачна завеса държах семейните снимки, така че да не ги гледам, ако много се натъжа.

Отдръпнах се от Ори, която свали качулката и покривалото на лицето си. Изглеждаше точно както и очаквах — все същата, но по-проницателна, по-зряла. Черната й, права като клечки коса беше хваната на кок на тила й и се беше разрошила от качулката. Устата й, чиито краища вече се бяха вирнали нагоре, се изви в широка усмивка.

— Не мога да повярвам!

Не мога да повярвам, че ти си сестрата на канцлера, не мога да повярвам, че си тук — това исках да кажа, но не можах.

— Много съжалявам. — Тя сведе очи. — Де да имаше друг начин…

Как си могла да ме лъжеш през целия ни живот? — помислих си аз, защото знаех, че нямаше да мога да го изрека на глас. Всъщност мълчах като риба.

Хванах я за лакътя и я поведох към възглавничките, които бях натрупала около единия котлон и дебелото гърне с накиснат в него чай. Изучавах полезното действие на студено накиснатия ледоцвет в сравнение с топло накиснатия.

— Къде отиде? — попитах аз.

— На кораба на Съвета. Исае беше там и се… лекуваше.

Тогава погледна сестра си и аз разбрах, че името на канцлера е Исае. Тя се настани на единственото кресло в стаята, близо до Ори. За секунда ръцете й останаха скръстени в скута, после тя извъртя очи и свали защитната маска от устата и носа си. Ако се съдеше по яркия им червен цвят, противните белези, които разполовяваха лицето й, бяха отскоро.

Не бяха красиви. Като всички белези.

— Тя иска да каже, че се лекувах от това. — Исае махна с ръка пред лицето си.

Опитах да се усмихна.

— Сигурно не е било лесно.

Исае изсумтя.

— Значи ти си най-голямата Кересет. Напоследък си влязла в устата на всички в системата. Семейство Кересет — оракул, предател и… онази, която трябва да внимава с ножовете. „Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож“, нали това е ориста ти?

Задавих се. Брат ми не е предател. А аз ще боравя с ножовете толкова небрежно, колкото ми се ще, по дяволите! Махай се от къщата ми! За коя се мислиш, мътните те взели?_ Но от устата ми не излезе нито една от тези думи._

— Исае! — скастри я Ори.

— Сигурно не бива да повдигам неприятни теми, без да са ме молили — продължи Исае, — но такава е действителността за това коя си ти, коя съм аз, коя е сестра ми. А аз обичам да гледам действителността в очите.

— Държиш се невъзпитано — обвини я Ори.

— Няма нищо. — Най-сетне езикът ми се развърза. — И по-лошо съм чувала.

Исае се засмя, сякаш знаеше какво се опитвам да кажа. Може би не се заблуждавах. Тя се бе учила в Съвета поне за кратко, а там по-добре от всякъде другаде знаеха как да кажат две неща едновременно.

— На кораба на Съвета щяха да те харесат — с тих глас ми рече тя.

 

 

— Казах хубави спомени, а не такива, в които те е яд на мен! — Исае ме изважда от миналото, връща ме отново на кораба и макар че ме смъмря, прави го през смях.

— Съжалявам, нямам власт над спомените си! — засмивам се аз.

— Държала съм се ужасно с теб. — Очите й светят леко, когато пак ме поглежда. Имат хубав цвят — тъмнокафяви, с малко топлинка в тях като плодородна почва. — А ти как изобщо стана моя приятелка?

— Влез отново и ще ти покажа.

 

 

Най-напред ме връхлетя миризма на подправки. Ръцете ми бяха заровени, потопени в топка тесто колкото главата ми. Бухнах го в масата и край лицето ми се вдигна брашнен облак. Не си идвах често вкъщи, но беше часът на Угасването, а аз никога не пропусках Цъфтежа в Хеса, затова се бях прибрала за пет-шест дни.

На масата зад мен седеше Исае Бенесит. Беше отказала да отиде в храма с Ори, която искаше да пита оракула — мама — за нещо. Затова Ори я беше оставила при мен, все едно беше дете, което трябва да се наглежда, макар да знаеше, че с нея много не си допадаме.

Пред Исае стоеше пълната й чаша с чай. Даже не я беше близнала, откакто й я приготвих преди час.

— Е — поде тя, след като превих тестото на две и пак го бухнах. — Идваш ли си често у дома?

— Не — отвърнах аз и се учудих на остротата на отговора си.

Обикновено дарбата не ми позволяваше да бъда толкова рязка с хората.

— Някаква определена причина?

Замълчах. Не бях сигурна дали ще мога да отговоря на въпроса й. Повечето хора не искаха да слушат за неприятностите ми, даже и да питаха, което значеше, че буквално трябваше да мълча. Скръбта караше хората да се чувстват неловко.

— Къщата е пълна със сенки — реших да заобиколя темата.

— Аха — рече Исае. А сетне за моя изненада попита: — Искаш ли да ми разкажеш за тях?

Засмях се.

— Ти искаш ли да чуеш за тях?

Тя сви рамене.

— Разговорът за дреболиите и бездруго не ни върви, а и аз нямам време за тях. Тъй че — да, искам да чуя за тях.

Кимнах и плеснах тестената топка в масата. Облизах суровото тесто от пръстите си, после се измих над мивката и се изтрих в суха кърпа. След това я заведох в дневната. От хляба в цялата къща миришеше на мая и подправки. По панталоните ми още имаше тестени отпечатъци от пръстите ми.

Посочих едно място на пода, което по нищо не се отличаваше от останалите протрити дъски.

— Ето там падна тялото му.

Исае не ме попита за кого говоря. Историята й беше известна — всички в Тувхе я знаеха. Тя клекна до мястото, където издъхна баща ми, и прокара пръсти по грубите шарки.

Стоях там и не помръдвах. А сетне думите се заизливаха:

— Минаха часове, преди да го измия. Седях до тялото му и част от мен чакаше… Знам ли какво… Може би той да се събуди. Или аз да се събудя от кошмара. — Изхлипах тихо и болезнено. — А сетне трябваше да се хвана на работа. Да увия тялото му. Да намеря кофа и да я напълня с топла вода. Да събера стари кърпи. Представи си да стоиш пред шкафа и да се мъчиш да определиш колко кърпи ще ти трябват, за да измиеш кръвта на баща си.

Задавих се, но този път от сълзи. Не бях плакала пред друг човек, откакто дарбата ми се прояви. Вярвах, че сега това е невъзможно, както беше невъзможно да задавам груби въпроси на хората или да им се присмивам, когато някой падне на заледен път.

Исае зашепна молитва. Това не беше молитва за душевен покой, не беше и молитва за мъртвец. Беше благословия над свещено място.

Исае смяташе, че лобното място на баща ми е свещено.

Коленичих до нея, исках да чувам гласа й, докато изрича думите. Ръката й се уви около моята, беше повече от необичайно да докосвам човек, когото не познавам и даже не харесвам. Но тя ме стисна силно, за да не я пусна, и довърши мълчешком молитвата.

И аз продължих да държа ръката й.

— На никого досега не съм разказвала това. На хората им става неприятно.

— На мен само това няма да ми стигне, за да ми стане неприятно — отвърна Исае.

 

 

Хладните й пръсти ме погалват нежно по скулата, изтриват сълзите ми, затъкват къдрав кичур зад ухото ми.

— Трябва да поработим над определението ти за хубави спомени — шегува се тихо и с много нежност.

— Дълги сезони не бях плакала, освен когато оставах сама. Нямаше кой да ме утеши, даже и майка ми. Трагедиите в живота ми са непосилни за повечето хора. Но не и за теб. Ти можеш да понесеш всичко, каквото и да ти разкажа.

Ръката й още стои зад ухото ми.

После се вплита в косите ми, навива кичурите ми на пръстите си.

Аз я целувам. Веднъж — нежно, кратко.

Отново, по-настойчиво, тя отвръща.

Отново, сякаш не можем да търпим да сме разделени.

Буйните ми ръце напипват тила й и ние се притискаме, нагаждаме се, оплитаме се.

Заравяме се надълбоко в това малко джобче от щастие.