Вероника Рот
Подменена орис (13)

Глава 11
Сайра

Последния път, когато бях сред тълпа, се престорих, че ще убия собствения си брат, а тя с настървение бе пожелала моята кръв. Още преди това той изряза кожата от главата ми под песента на стотици гърла. Погалих с ръка сребърната кожа, която ме покриваше от врата, през челюстта, та до черепа. Не, нямах хубави спомени от тълпите и едва ли тук, където ме очакваха само огранци и шотетски изгнаници, щях да натрупам такива.

Слязохме пипнешком по тъмното стълбище и когато завихме зад един остър ъгъл, се озовахме насред мъждиво помещение със скърцащ дървен под, под сиянието на огрански одежди, повечето от които окичваха шотетски тела, както дочух от разговорите.

Огранското облекло, което даже шотетците носеха тук, не се отличаваше с необикновен стил — едни дрехи бяха тесни, други широки, един натруфени, други скромни, но прегръдката на сиянието беше неизменна — в гривните за китките и глезените, в огърлиците, връзките за обувки, коланите и копчетата. Един от мъжете, покрай които минах, имаше даже райета от слаба червена светлина, пришити на гърба на якето му. Осветени изпод дрехите си и със скрити в сенки лица, всички те имаха зловещ вид. Светлокожите като Акос излъчваха собствена светлина, което на такава враждебна планета не беше преимущество.

Имаше пейки за сядане и високи маси, край които да стърчат прави. Мнозина държаха чаши с бистра течност, която разпръскваше светлина. Видях как група хора си подаваха едно шише и то подскачаше от ръка на ръка като по вълни. Деца седяха до краката ми и играеха игра с бързи движения на ръцете, предавани в кръг. Две момчета, с два-три сезона по-малки от мен, се биеха наужким до една от масивните дървени колони в помещението. Усетих, че това е място за събирания и нищо повече. Шотетците нито живееха, нито работеха, нито се хранеха тук, само изчакваха ураганите да преминат. Огранката така и не ни обясни какво точно представляват те. Нищо чудно. Огранците явно обичат да си разменят мъгляви думи и тежки погледи.

Тека тутакси се сля с тълпата и се хвърли на врата на първия изгнаник, когото позна. Тогава хората започнаха да ни забелязват. Тека със своята светла кожа и още по-светла коса не се нуждаеше от представяне. Акос се извисяваше с една глава над множеството и естествено привлече погледите.

А след тях идвах аз. С лъскава сребърна кожа и пълзящи по тялото ми сенки.

Опитах да не се ядосвам, когато едни загубиха ума и дума при вида ми, а други замърмориха и започнаха да ме сочат с пръст — къде им беше възпитанието?

Свикнала съм с тези реакции, напомних си. Аз съм Сайра Ноавек. Стражите в имението инстинктивно се отдръпваха от мен, жените грабваха децата си, щом ме видеха. Изпънах рамене, изпъчих се и поклатих глава, когато Акос посегна да облекчи болката ми. Не, по-добре да ме видят такава, каквото съм. По-добре да се свърши с това сочене.

Прикрих запъхтяното си дишане.

— Ехо! — Тека ме дръпна за лакътя на широкия работен комбинезон. — Елате, трябва да се представим на лидерите.

— Ти не ги ли познаваш вече? — попитах аз, а в това време Акос се огледа назад за майка си и брат си, макар че, откакто кацнахме, ги отбягваше.

Помъчих се да си представя държанието си, ако майка ми се беше върнала в живота ми, след като съм приела, че никога повече няма да я видя отново. В представите ми това беше едно щастливо събиране и ние се връщахме към старите си навици на грижовност и разбиране. За Акос, естествено, не беше толкова просто след пълното с предателства и хитрини минало между него и Сифа, но даже и без това нещата между тях никога не бяха прости. Може би и аз щях да страня от Илира, така както той странеше от майка си.

А може би тя говореше с твърде много загадки и това беше уморително.

Щом Акос събра семейството си, Тека ни поведе навътре в залата. Стараех се да вървя, без да марширувам, макар че подсъзнателно целях умишлено да ги сплаша, за да не гледам как най-неочаквано ги обзема страх.

— Наблизо е селцето Гало — уведоми ни Тека. — Там живеят най-вече шотетски изгнаници, но са останали и малко огранци. Предимно търговци. Майка ми казваше, че сме се омесили добре с тях… Ооо!

Тя се метна на врата на светлокос мъж с чаша в ръка, после се ръкува с жена с бръснато теме, която с нежен присмех потупа превръзката на окото й.

— Пазя по-хубавата за специален случай — отвърна Тека. — Знаеш ли къде е Етрек? Трябва да го представя на… Ах!

Напред излезе висок мъж, макар и не колкото Акос, с дълга черна коса, вързана на възел. На тази светлина ми беше трудно да преценя дали беше на моята възраст, или с десет сезона по-голям. Боботещият му глас не ми помогна много.

— Ах, ето я и нея — рече той. — Бича на Ризек се превърна в Екзекутора на Ризек.

Той преметна ръка през рамото ми и се обърна, сякаш се канеше да ме придърпа сред групичка хора, които държаха чаши с онова нещо. Отдръпнах се толкова бързо, че мъжът не успя да почувства дарбата ми.

Болката профуча през бузата ми и със следващото преглъщане мина през гърлото ми.

— Ако пак ме обидиш, ще…

— Какво? Ще ме набиеш? — Мъжът се усмихна мазно. — Интересно ще е да те видим. Тогава ще се разбере дали си толкова добър боец, колкото се говори.

— Без значение е дали съм добър боец, или не съм — срязах го. — Но не съм Екзекутора на Ризек.

— Каква скромност! — рече по-възрастна жена насреща ми и сръбна малко от чашата си. — Всички ви видяхме на арената в новините, госпожице Ноавек. Няма нужда да се срамувате.

— Нито се срамувам, нито скромнича — рекох аз и усетих как устата ми се извива в най-киселата ми усмивка. Кръвта ми заблъска в слепоочията. — Просто не вярвам на всичко, което виждам. Досега трябваше да сте научили този урок, изгнанице.

Едва не се разсмях, когато видях как веждите им се повдигнаха едновременно. Акос ме докосна по облеченото ми рамо и се наведе над ухото ми:

— Не бързай да си създаваш врагове. Ще имаш предостатъчно време за това.

Потиснах напиращия у мен смях. Той имаше право.

Миг след това първоначално видях в мрака само една широка усмивка, а след това Джорек се блъсна в Акос, който изглеждаше твърде объркан, за да отговори на прегръдката му. А и бях забелязала, че като правило не беше особено любвеобилен, но все пак, щом се отдръпна, добродушно го потупа по рамото.

— Много се забавихте с пристигането си тук — рече Джорек. — Започнах да си мисля, че сте отвлечена от канцлера.

— Всъщност ние зарязахме нея в една аварийна капсула — отговори Акос.

— Наистина ли? — Веждите на Джорек се извиха нагоре. — Срамота. Аз я харесвах.

— Ти си я харесвал? — попитах аз.

— Госпожице Ноавек! — Джорек направи поклон с глава и се обърна пак към Акос. — Така е, тя беше малко плашеща, но това качество у приятелите ми очевидно ме привлича.

Бузите ми запариха, когато той погледна многозначително от Акос към мен и обратно. Джорек ме смяташе за своя приятелка?

— Как е майка ти? — попита го Акос. — Тук ли е?

След дребната ни мисия Джорек бе останал, за да се погрижи за майка си в хаоса на Воа.

— Жива и здрава, но не, не е тук. Каза, че ако някога кацне на Огра, никога повече няма да отлети. Не, държи ни в течение какво става във Воа. Премести се да живее при брат си и децата му.

— Хубаво.

Акос се почеса отзад по врата и пръстите му одраскаха тънката верижка, която носеше, онази с пръстена на Ара Кузар. Той не я носеше от привързаност, както несъмнено Ара и Джорек се бяха надявали, а като товар. Да не забравя.

Тека беше изчезнала за малко, но сега се върна с една яка жена до нея. Жената не беше нито висока, нито ниска, косата й беше опъната назад в стегната плитка. Усмихна ми се почти сърдечно, но също като другите не удостои и с един поглед Акос. Аз бях погълнала цялото й внимание.

— Госпожице Ноавек! — подаде ми тя ръката си. — Аз съм Аза. Член съм на нашия съвет тук.

Погледнах косо Акос с мълчалив въпрос. Той вдигна ръка върху голата кожа между врата и рамото ми и угаси сенките. И без да опитвам, знаех, че в момента не съм в състояние да контролирам дарбата си, както се бях научила да правя в скривалището на ренегатите във Воа. Не и с недоспиването на кораба и огранската атмосфера, която подсилваше дарбите. Цялата си енергия влагах, за да я сдържам, така че да не избухне навън от мен, както се случи при кацането.

Поех ръката на жената и я стиснах. Акос не беше привлякъл вниманието й по-рано, но способността му да угаси дарбата ми положително стори това. Всъщност всички наоколо преместиха погледи върху него и най-вече върху ръката му.

— Моля ви, наричайте ме Сайра — казах на Аза.

Погледът й беше любопитен и проницателен. Когато пуснах ръката й, Акос свали своята и сенките се върнаха. Бузите му бяха пламнали ярко и червенината се разстилаше към врата му.

— А ти кой си? — попита го Аза.

— Акос Кересет — рече той плахо.

Не бях свикнала с мекушавата му страна, но след като сега не бяхме вечно обградени от похитителите му, убийците на баща му или други негови мъчители, хм, може пък такъв да беше характерът му при по-нормални обстоятелства.

— Кересет — повтори Аза. — Странно, но откакто съществува колонията ни, орисан човек никога не е стъпвал тук. А сега имаме двама.

— Всъщност четирима сме — обадих се аз. — По-големият брат на Акос, Айджа, е… някъде тук. А също и майка му Сифа. Те двамата са оракули.

Озърнах се наоколо. Като че повикана само по името си, Сифа изникна от сенките зад мен. На няколко крачки зад нея се въртеше Айджа.

— Оракули. Двама оракули — изрече Аза.

Изглежда, най-сетне се беше постреснала.

— Аза — кимна Сифа.

Показваше усмивка, която трябваше да бъде неразгадаема. Едва не извъртях очи.

— Благодаря на всички вас, че ни приютихте. Тежък път изминахме, за да стигнем дотук.

— Разбира се — вдървено отвърна Аза. — Скоро ураганите ще преминат и ще ви намерим някое местенце, където да си починете. — Тя се приближи. — Но трябва да попитам, оракуле… има ли от какво да се боим?

Сифа се усмихна.

— Защо питаш?

— Да приемем двама оракули наведнъж… — Аза се намръщи. — Струва ми се, че това не е добър знак за бъдещето.

— Отговорът на въпроса ти е „да“. Наистина сега е време да се боиш — тихо отвърна Сифа. — Но това нямаше да се промени, все едно дали аз съм тук, или не.

Напред излезе светлокожа огранка, сякаш поръсена с лунички, която носеше гривна с мека бяла светлина. Гривната ми помогна да видя лицето й, когато ми даде знак, шепнейки в ухото на Етрек.

— Госпожице Ноавек — обърна се към мен, щом свърши. Очите й, черни като моите, проследиха сенките, които обгръщаха гърлото ми досущ като душаща ме ръка. — Казвам се Иса и току-що научих от комуникационната кула, че сме получили обаждане за вас от Щабквартирата на Съвета.

— За мен ли? — повдигнах вежди. — Сигурно грешите.

— Записът е излъчен преди няколко часа по новините в целия Съвет. С тази скорост стигат до нас на Огра. За беда, този запис има ограничение във времето. Съобщението е от Исае Бенесит. Ако желаете да отговорите, подгответе се да действате незабавно.

— Какво? — попитах аз. Усетих жужене в гърдите, подобно на бръмченето на потока, само че по-силно, по-дълбоко. — Трябва да отговоря незабавно?

— Да, иначе отговорът ви няма да стигне навреме до нея. Закъснението в комуникациите ни е непростимо, но няма как да бъде заобиколено. Може да направим записа тук и да го изпратим на следващия сателит, който ще напусне атмосферата ни след минути. В противен случай трябва да чакаме още час. Последвайте ме, моля ви.

Посегнах към ръката на Акос. Той ме хвана здраво и двамата тръгнахме след Иса през навалицата.

 

 

Иса беше спряла съобщението на пауза върху екрана на отсрещната стена. Той беше широк колкото разперените ми докрай ръце. Жената ме накара да застана върху един кръг на пода, изпъди всички наоколо, даже и Акос, и включи лампа, която хвърли жълта светлина върху лицето ми. Предположих, че това е заради камерата, която щеше да запише съобщението ми.

Майка ми ми беше давала съвети по въпросите на дипломацията, но само като малка. След смъртта й нито баща ми, нито брат ми си бяха правили труда да продължат тази част от образованието ми. Те бяха предположили логично, че въоръжено момиче като мен няма да има нужда от такива познания. Опитах се да си спомня уроците й. Не се прегърбвай. Говори ясно. Не се страхувай да обмислиш отговора си — мълчанието се струва по-дълго на теб, отколкото на тях. Това беше всичко, което помнех. Все трябваше да ми послужи.

Исае Бенесит се появи на екрана по-грамадна, отколкото някога е била на живо. Лицето й беше открито — предположих, че след убийството на сестра си бе свалила маската, тъй като вече нямаше с кого да я сбъркат. Белезите изпъкваха върху кожата й, но не натрапчиво. Лицето й беше намазано с грим, но без тях. По нейно настояване, предположих аз.

Черната й коса лъщеше прихваната назад, беше облечена в рокля с висока яка — така допуснах, защото я виждах само до кръста — от дебел черен плат, който изглеждаше почти втечнен. Встрани на врата й грееше златно копче. На челото й за корона имаше златна диадема, но без никакви украшения. Този канцлер не желаеше хората да го свързват с изобилието и богатството на Отир. Този канцлер водеше Осок, Шиса и най-вече Хеса. Сърцето на Тувхе.

Тя беше положила огромни усилия да не изглежда красива и нежна. Беше поразителна с внимателно очертаните си с чернило очи и с обичайния мургав цвят на кожата си, върху която не беше сложила нищо друго, освен малко пудра, за да не лъщи.

Аз обаче не се бях къпала като хората повече от седмица и бях облечена с тройно по-голям работен комбинезон.

Чудесно, няма що.

— Аз съм Исае Бенесит, орисан канцлер на Тувхе, и говоря от името на планетата-нация Тувхе — подхвана тя.

В помещението край мен се възцари тишина. Стиснах отпуснатите си ръце в юмруци. През тялото ми премина болка, пламна в ходилата ми и през краката плъзна към корема ми.

Премигнах, за да прогоня сълзите, насилих се да се съсредоточа и да стоя неподвижно.

— Това съобщение е адресирано до наследницата на тъй наречения шотетски трон — продължи тя. — След като смъртта на Ризек Ноавек беше потвърдена, по закона за наследственото право, спазван от шотетския народ, то трябва да бъде предадено на Сайра Ноавек преди изгрев-слънце, според днешния час в шест и тринайсет минути… През последните няколко сезона понесохме редица актове на шотетска агресия. При едно нападение беше убит нашият залязващ оракул, а изгряващият ни оракул беше отвлечен. Само преди броени дни сестра ми Ориев Бенесит беше отвлечена и убита на централен градски площад.

Беше се упражнявала с изявлението, защото не се запъваше, макар че очите й святкаха от злоба. А може би си въобразявах.

— Ескалацията на тези агресивни действия повече не може да се пренебрегва. Тя трябва да бъде посрещната със сила. — Исае се покашля тихо, кратък миг на човечност. — Сега ще ви прочета условията на шотетската капитулация пред Тувхе… Първа точка: Шотет ще разпусне редовната си армия и ще предаде всичките си оръжия на тувхийската държава. Втора точка: Шотет ще предаде странстващия си кораб на Съвета на Деветте планети и ще се откаже от странстванията, за да се установи във и около местността, известна като Воа, на север от южните морета. Трета точка: Шотет ще разреши на войските на Тувхе и Съвета да окупират територията му, докато в страната се възстановят редът и мирното сътрудничество със Съвета и тувхийските власти. Четвърта точка: Шотет ще се откаже да се нарича суверенна държава и ще признае, че е част от тувхийската нация. Пета точка: Шотет ще изплати репарации на всички обществени здания и семейства, пострадали при шотетската агресия през последните сто сезона на планетата Тувхе и на другите планети, в размер, който ще бъде определен на по-късна дата от комитет на Съвета и тувхийските власти. Шеста точка: Всички шотетци, които се определят като изгнаници от режима на Ноавек, ще се завърнат на Тувхе и ще се установят в отделен от Воа район, където ще получат амнистия и пълно тувхийско гражданство.

Цялото ми тяло се сви като юмрук, пръст по пръст изцеди кръвта от кокалчетата ми. Вече не забелязвах болката от дарбата ми, макар че сенките се надбягваха по кожата ми с най-тъмното, най-гъстото си черно.

— Ще приемете условията в това съобщение, в противен случай ще обявя война на Шотет, след което кръвта на собствения ви народ ще тежи на съвестта ви — продължи Исае. — Отговорът трябва да бъде получен преди изгрев-слънце според днешния час в шест и тринайсет минути, или ще приемем, че животът ви е бил отнет, и ще се обърнем към следващия наследник от рода ви. Край на съобщението.

Лицето на Исае изчезна от екрана. Край мен всичко тънеше в мълчание. Затворих очи и се помъчих да овладея тялото си. Сега не му е времето, казах му, докато то се разкъсваше от болка. Сега не му е времето да запълваш мислите в главата ми.

Опитах се пак да си спомня майчините уроци, но си спомних само нея. Килнатата й шия, студената й усмивка, когато искаше да смрази някого. Начина, по който използваше плътния си спокоен глас, за да получи своето. Можех да опитам да й подражавам, но нямаше да се получи. Вече бях разбрала, че аз не съм Илира Ноавек.

Единственият образ, който успях да приема, беше на Бича на Ризек, ала отчаяно мечтаех никога, никога вече да не съм нечий бич.

— Готова ли сте с отговора си, госпожице Ноавек? Имате на разположение само няколко минути — подкани ме Иса.

Не бях готова с отговора, не бях готова да действам като лидер на една разделена страна, която ми беше показвала единствено презрението си. Бях обградена от критичните погледи на изгнаниците, на избягалите от жестокостта на собствения ми баща и собствения ми брат. Те бяха обидени, че с мен се отнасят като с техен лидер, когато аз всъщност бях част от семейството на техните мъчители и преследвачи.

Но все някой трябваше да го направи и работата се падаше на мен. Налагаше се да направя всичко по силите си.

Изправих се. Покашлях се. И кимнах.

Иса кимна в отговор. Погледнах в камерите пред мен, които записваха образа и гласа ми, за да ги изпратят на Исае.

— Говори Сайра Ноавек, изпълняваща длъжността суверен на законната държава Шотет — произнесох аз и макар че гласът ми трепереше, думите бяха на място. Жълтата светлина изгаряше лицето ми, гледах право напред. Няма да трепна от сенките, няма…

Трепнах. Няма значение, окуражих се. Болеше ме. Естествено беше да сгърча лице.

— Шотет отхвърля условията на капитулацията, тъй като животът при тях ще бъде по-тежък от кръвопролитията, за които споменахте. Ризек Ноавек е мъртъв и престъпленията, извършени пряко или непряко от него срещу Тувхе, не представляват народа му.

Изчерпих деловите си фрази.

— Мисля, че това ви е известно — казах аз. — Била сте сред нас, видяхте с очите си усилията на съпротивата.

Замълчах. Помислих какво искам да кажа.

— Народът на Шотет изразява почтителното си желание за спиране на военните действия дотогава, докато се срещнем и обсъдим договор между нашите две страни. Ние не искаме война. Но не правете грешка, макар и разделени между Огра и Урек, ние сме една нация и ще се отнасяте с нас като с такава. Край на съобщението.

Едва когато свърших, осъзнах, че току-що бях разкрила на Исае Бенесит местонахождението на изгнаническата колония, която досега беше тайна за всички, освен за огранците. Но беше късно да променя това.

Преди някой да си отвори устата, вдигнах ръка, за да привлека вниманието на Иса.

— Може ли да запиша още едно послание? Него ще пратите незабавно до сателитите във Воа.

Иса се поколеба.

— Моля те — добавих аз. Нямаше да навреди.

— Добре — съгласи се тя. — Но трябва да е кратичко.

— Съвсем кратко — обещах.

Изчаках знака й, за да започна. Това послание можех да кажа, без да се замислям, без да репетирам. Когато Иса ми кимна, поех си въздух и подех:

— Воанци, говори Сайра Ноавек. Тувхе обяви война на Шотет. Предстоят военни действия. Незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Повтарям, незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Край на съобщението.

Превих се на две, подпрях се на колене и с мъка си поех дъх. Толкова много ме болеше, че краката ми всеки момент щяха да поддадат. Акос се спусна към мен, стисна ме първо за раменете, после за ръцете. Подпрях се на него, сгуших се, облегнах челото си на рамото му.

— Добре се справи — прошепна ми той. — Добре се справи. Държа те, държа те.

Когато хвърлих поглед над рамото му, видях нерешителни усмивки, чух почти одобрителен шепот. Беше ли прав Акос? Наистина ли се справих добре? Не можех да повярвам.

Предстоеше война. И все едно какво казваше Акос, все едно какво щяха да кажат отсега нататък всички останали, аз бях тази, която я ускори.