Вероника Рот
Подменена орис (12)

Глава 10
Акос

Сайра пищеше.

Ръцете на Акос трепереха от кацането, но той продължи да разкопчава коланите, които го държаха на стола почти по своя воля. Щом се освободи, той скочи и коленичи пред Сайра. Сенките се оттеглиха от тялото й като черен облак, точно както беше станало, когато Вас я накара насила да го докосне в затвора на амфитеатъра, където едва не беше изгубила живота си. Тя беше заровила ръце в косите си и стискаше. Погледна го и странна усмивка се изви на лицето й.

Той сложи ръцете си върху нейните. Сенките приличаха на пушек във въздуха, но се оттеглиха навътре в тялото й като многобройни нишки, които някой беше дръпнал рязко.

Чудатата усмивка на Сайра изчезна. Тя се взираше в сключените им ръце.

— Какво ще стане, когато ме пуснеш? — попита тихо.

— Ще се справиш. Ще се научиш да контролираш сенките. Вече можеш да го правиш, не помниш ли?

Тя се изсмя безгрижно.

— Мога да те държа колкото искаш — предложи Акос.

Очите й светнаха с твърд блясък. Когато заговори, направи го със стиснати зъби:

— Пусни ме.

Акос си спомни нещо, което беше прочел в една от книгите, оставени от Сайра в стаята му на странстващия кораб. Наложи му се да използва преводач, защото съчинението беше писано на шотетски, а заглавието му беше „Основни положения в шотетската култура и религия“.

Там се казваше следното: „Най-забележителната черта в нрава на шотетците се превежда буквално като «брониран», но чужденците я наричат «храброст». Тя не обозначава безстрашие в мигове на трудности, макар че шотетците се отнасят с огромно уважение към смелостта, а едно вродено качество, което нито може да се научи, нито да се имитира. Човек го носи в кръвта си, точно както и шотетския език на откровението. При нападение храбростта никога не се предава. Тя е постоянство, приемане на риска и нежеланието да се предадеш.“

Никога досега този абзац не му се беше струвал толкова уместен.

Акос се подчини. Отначало сенките се появиха и пак образуваха димен облак около тялото й, но Сайра стисна зъби.

— Не мога да срещна огранците със смъртен облак край мен — рече тя.

Очите й се впиха в неговите. Тя пое дълбоко дъх. Сенките започнаха да се провират обратно под кожата й, пълзяха като червеи по пръстите й, гърчеха се нагоре по врата й. Тя пак изпищя със стиснати зъби на половин дузина изити от лицето му. Сетне изпусна дъха си със свистене, както го беше поела, и се изпъна. Облакът беше изчезнал.

— Върнаха се, каквито бяха по-рано, преди да те срещна — каза й той.

— Да, от планетата е. Тук дарбата ми е по-силна.

— Идвала си тук преди?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но го усещам.

— Искаш ли лекарство за болките?

Ново поклащане на главата.

— Още не. Все някога трябва да се приспособя. Защо не още сега.

На навигационната палуба Тека говореше на отирийски.

— Ренегатски транспортен кораб, капитан Сурукта иска разрешение за кацане.

— Капитан Сурукта, имате разрешение за кацане на аеродрум трийсет и две. Поздравления за благополучното пристигане — отговори глас по интеркома.

Тека изсумтя и изключи комуникатора.

— Обзалагам се, че е установена практика да поздравяват хората, че са останали живи.

— Идвала съм тук и преди — кисело изрече Сифа. — Наистина е установена практика.

Тека насочи кораба към аеродрум трийсет и две — някъде между жилките светлина, които ги посрещнаха на влизане в атмосферата. Акос усети подрусването, щом докоснаха земята. Бяха пристигнали. На нова планета. На Огра.

 

 

Огра беше загадка за по-голямата част от галактиката. Тя беше станала предмет на безброй слухове, от глупави по-глупави — от „Огранците живеят в дупки под земята“ до опасни като този: „Огранците закриват атмосферата си, за да не разберем, че правят смъртоносни оръжия“. Затова когато Акос слезе от кораба, не знаеше какво ще го посрещне. Доколкото на него му беше известно, Огра беше просто една безплодна земя.

Той поотпусна ръката на Сайра и в дъното на стъпалата се спря да разгледа. Намираха се в нещо като град, но той не приличаше по нищо на градовете, които беше виждал. Наоколо им се издигаха малки сгради със запалени зелени и сини лампи във всякакви размери и форми — черни силуети на фона на черно небе. Край тях и между тях растяха дървета без листа, които да поглъщат слънчевата светлина, а клоните им се виеха около колони и прегръщаха цели кули в обятията си. Дърветата бяха високи, по-високи от всичко наоколо, и контрастът между изчистените линии на постройките и органичните криволици на растенията му се стори странен.

Светлината обаче беше още по-чудата. Във въздуха се движеха бледи точици, които той разпозна като насекоми. Светлинни панели показваха матови картини от вътрешността на домовете, а в тесните водни канали, които заменяха част от улиците, се виждаха цветни ивици, като че някой беше изсипал боя, проблясваха и движенията на някакви същества.

— Добре дошли на Огра! — със силен акцент произнесе нечий глас някъде над главите им.

Акос видя мъжа само благодарение на бялото кълбо, което се рееше край лицето му. Докато той говореше на вещ шотетски, кълбото се закачи на гърдите му точно под брадичката и огря лицето му отдолу. Мъжът беше на средна възраст, с бръчки и чисто бяла коса, която се къдреше около ушите му.

— Наредете се в една редица, за да отбележим пристигането ви тук и да ви отведем в шотетския сектор. Остава само час до началото на ураганите.

Ураганите ли? Акос пречупи в ъгъл веждата си към Сайра, а тя сви рамене. Явно не знаеше нищо повече от него.

Тека застана начело в редицата и съобщи фамилията си с отсечен тон, който прозвуча делово.

— Сурукта — повтори мъжът и записа името й на клавиатурата на малкото устройство в ръката си. — Познавах майка ти. С тъга научих, че се е споминала.

Тека измърмори нещо неясно, може би му благодари, макар че не прозвуча като благодарност. После дойде ред на Сайра.

— Сайра — рече тя. — Ноавек.

Пръстите на мъжа застинаха над клавишите. Видът му беше заплашителен с тази бяла светлина, която грееше под лицето му и хвърляше сенки в очните кухини и дълбоките гънки. Тя също го зяпна, остави го да я огледа цялата — от сребърната кожа, през бронираната китка, до износените ботуши.

Но мъжът си замълча, натрака името й в апарата и й махна да мине. Ръката й остана протегната назад в тази на Акос, докато мъжът му махна да мине.

Тека пъргаво притича до тях с ококорени, грейнали очи.

— Невероятно, нали? — усмихна им се тя. — Винаги съм си мечтала да видя Огра.

— Не си ли идвала тук? — попита Сайра. — Поне да видиш майка си?

— Не, така и не ми позволиха да я посетя. — Гласът й прозвуча някак настръхнало. — Беше опасно. Но изгнаническата колония живее тук повече от две поколения, още откакто Ноавек взеха властта.

— И огранците не са ви прокудили? — попита Акос.

— Те казват, че всеки, който може да оцелее на тази планета, има право да остане — обясни Тека.

— Не ми се вижда толкова опасно, колкото очаквах — отбеляза Сайра. — Всички разправят колко тежко било да останеш жив тук, но на мен ми се струва спокойно.

— Не се заблуждавай — отвърна Тека. — Всичко тук е в готовност да напада или да се отбранява — растенията, животните, даже самата планета. Не могат да се хранят със слънцето, затова се изяждат едни други или теб.

— Растенията са месоядни? — удиви се Акос.

— Доколкото знам. — Тя сви рамене. — Или ядат потока. Сигурно затова са оцелели тук. Ако на Огра има изобилие от нещо, това е потокът. — Тя се усмихна дяволито. — И сякаш не стига вечно да живееш в страх да не те изядат… хм, да кажем, че когато спомена „урагани“, мъжът не говореше за дъжд по Пробуждане.

— Говориш със загадки, а? — намръщи се Сайра.

— Да! — усмихна се широко Тека. — Приятно е да знаеш нещо повече поне веднъж. Хайде, елате.

И тя ги отведе до един от каналите. За да стигнат до брега, трябваше да слязат по няколко неравни и напукани от коренищата стъпала. Акос опипа с ръка упоритите корени, които бяха покрити с фин черен мъх.

Тук имаше растения. На Пита той не беше мислил за чуждоземните видове, най-вече защото там нямаше растителност, или поне не се срещаше на онези места, където можеше да я стигне. Но Огра беше обрасла нагъсто с дървета. С радостна възбуда той се зачуди какво ли може да се направи от растенията тук.

На брега на канала ги чакаше дълга и тясна лодка с четири места на двете насрещни пейки. По отблясъка й Акос се досети, че е направена от метал. Беше тъмно, светеше само розовата ивица във водата под лодката.

— Каква е тази светлина? — попита той Тека.

Отговори му жената, която стоеше на носа на лодката и чиито черни очи бяха очертани с бяла боя. Отначало той си помисли, че боята има някаква практическа цел, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече му се струваше, че беше само за украса, като черните линии, които хората на родната му планета слагаха над миглите си. Тук бялото просто се виждаше по-лесно.

— В огранските води живеят много видове бактерии — обясни тя. — Те светят в най-различни цветове и ще ви напомнят, че само най-черната вода става за пиене.

Даже водата бранеше себе си на Огра.

Акос последва Тека по кандилкащата се дъска, която свързваше брега с лодката, и стъпи на едната пейка, за да стигне до другата. Сайра се настани до него и той я хвана за китката там, където свършваше бронята. Стисна я и се наведе над лодката, за да погледне във водата. Розовите ивици плаваха лениво с течението.

Той се помъчи да пропъди мисълта за Сифа, с нейните бдителни и за него очи, и Айджа, които се настаняваха зад тях. Но лодката хлътна под тежестта им, а с нея и сърцето му слезе в петите. Вече нямаше да може да отбягва Айджа, както правеше на кораба. Тук бяха принудени да се търпят един друг — тувхийци, шотетци, огранци.

Жената пред тях седна и пое огромните весла, които се поклащаха от двете страни на съда. Лодката рязко потегли напред, когато тя загреба. Лицето й не издаваше никакво усилие. Беше силна.

— Полезна дарба — отбеляза Сайра.

— Върши работа понякога. През повечето време ме викат да отварям инатливи буркани — отговори жената и загреба ритмично. Лодката проряза водата като горещ нож масло. — Между другото, не си топете ръцете в канала.

— Защо? — попита Сайра.

Жената само се изсмя.

Акос продължаваше да наблюдава менящите се цветове под повърхността. Розовото сияние беше прилепнало към плитчините покрай брега на канала. В по-дълбокото се виждаха сини точици, пурпурни струйки и тъмночервени кладенци.

— Ето там.

Огранката кимна с глава и всички проследиха жеста й до един обемист силует. Отначало Акос си помисли, че това са бактерии, които са попаднали в течението. Но когато минаха покрай него, той забеляза, че това създание е двойно по-широко от тясната им лодка и двойно по-дълго от нея. Главата му беше закръглена — поне той допусна, че това е глава — и имаше най-малко дузина пипала, които завършваха по краищата с тънки пера. Акос го видя само защото бактериите се бяха прилепили по гладките му страни като ивици боя.

Създанието се превъртя, пипалата се извиха като въжета и на хълбока му се видя уста, колкото да погълне човек, опасана от тънки остри зъби. Акос застина.

— Подводната страна на тези лодки е изработена от защитен материал, който се казва соджу — обясни огранката. — Животното галанск е привлечено от потока и се храни с него. Ако пуснеш ръката си във водата, ще го привлечеш към себе си. Но в тази лодка не може да ни усети.

И явно беше така — при следващото загребване на веслата галанскът пак се превъртя и се гмурна в дълбокото, превръщайки се в слабо сияние под повърхността на водата. Малко след това се изгуби от поглед.

— Тук ли добивате този метал? — попита Тека жената.

— Не, не. На тази планета няма нищо, което да не е богато на потока. Внасяме го от Есандер.

— Защо живеете на планета, която така решително иска да ви убие? — полюбопитства той.

Огранката му се усмихна.

— Бих могла да попитам същото шотетците.

— Аз не съм шотетец.

— Не си ли? — сви тя рамене и продължи да гребе.

 

 

Докато пристигнат, гърбът вече го болеше от друсането при кацането, последвано от неудобната седалка в лодката. Огранката насочи греблата към брега, където върху каменните стъпала беше избуявало същото кадифеномеко дърво, каквото беше погалил на тръгване. До стъпалата зееше отворената паст на тунел.

— Трябва да минем под земята, за да избегнем ураганите — поясни жената. — Друг път ще може да разгледате шотетския сектор.

Ураганите. Каза го със страхопочитание, не ласкаво. Това беше нещо, което плашеше тази жена, силна колкото половин дузина мъже, и Акос също се стресна.

Той слезе от лодката на вдървените си нозе и с облекчение усети твърдата земя под тях. Подаде ръка на Сайра, свил уста в тънка линия.

— Мислех си, че шотетците са свиреп народ, ала хората тук сигурно са направо зверове.

— Навярно това е друг вид свирепост — отвърна Сайра. — Те не се колебаят, но се бият без хитрост. Своего рода… тромава смелост. А се иска и лудост, за да живееш на такова място.

Докато я слушаше, на Акос му стана ясно, че тя беше прекарала повече време в наблюдение на огранците, отколкото би си признала някога. Дори нямаше да разбере какво има да си признава, защото приемаше, че всички други хора бяха любознателни като нея. Вероятно беше изгледала всички кадри от огранската битка, които е могла да намери, плюс още половин дузина странични теми. Тези файлове се съхраняваха в стаята й на странстващия кораб, нейната малка бърлога на знанието.

Навлязоха в тунела, водени първоначално единствено от подсвиркването на огранката. Но след десет крачки Акос видя светлина. Някои от камъните по стените на тунела грееха. Бяха малки, по-малки от юмрука му, и бяха разположени тук-там по стените и тавана.

Жената засвири по-силно и камъните засветиха по-ярко. Акос сви устни и като закри лицето си, опита и той да изсвири. Светлината в камъка до него побеля с топлината на слънчеви лъчи. Това ли беше единственото слънце, което виждаше Огра?

Погледна косо към Сайра, която направи гримаса — сенките танцуваха живо по тила й, но тя му се усмихваше.

— Какво? — попита той.

— Въодушевен си. Тази планета най-вероятно ще ни убие, а на теб тук ти харесва.

— Ех — рече той отбранително, — пленителна е, това е всичко.

— Знам. Само дето не очаквам и други хора да харесват странните и опасни неща, които аз харесвам.

Тя провеси леко ръка на кръста му, така че да не почувства тежестта й. Той пък преметна ръка през раменете й. При допира му кожата й пак стана бяла.

Тогава Акос чу тихия грохот, сякаш самата планета ръмжеше, и в този миг той нямаше да се изненада, ако наистина беше така.

— Елате, ледени обитатели — пропя със звънлив глас огранката.

Тя мушна кутрето си в метална халка на тъмния под и с едно движение на ръката издърпа капака от земята. Наоколо се вдигна облак прах. Акос зърна тясно стълбище, което чезнеше в нищото.

Време е да призова на помощ шотетската храброст, помисли си той.