Вероника Рот
Подменена орис (11)

Глава 9
Сайра

— Сайра!

Тека повдигна веждите си насреща ми пред малката корабна баня, щом станах за моята смяна. Бях само по пликчета и пуловера от предишния ден. Избегнах очите й, докато ровех из склада за чист работен комбинезон. Дрехите на всички ни бяха на свършване. Дано на Огра ни дадат нови.

Тека се покашля. Беше се облегнала със скръстени ръце на стената, чисто черна превръзка закриваше изваденото й око.

— Нали няма защо да се тревожа, че някой ден дребното потомство на Кересет и Ноавек ще щъка насам-натам? — рече тя през прозявка. — Защото никак не ми се ще.

— Не, няма — изсумтях аз. — За нищо на света не бих си сложила главата в торбата!

— Ама никога ли? — Тека леко се смръщи. — Нали знаеш, че има такова нещо като противозачатъчни.

Леко подигравателното й изражение, с което винаги ме гледаше, изчезна и тя стана сериозна.

— Дарбата ми — обясних аз и вдигнах ръка, за да й покажа сенките, които се виеха около кокалчетата ми и ме жулеха — е инструмент за мъчение. Да не мислиш, че ще рискувам да предам това мъчение на плода, който ще расте в утробата ми? Даже рискът да е минимален? — Поклатих глава. — Не.

Тя кимна.

— Много достойно от твоя страна.

— Това… не е единственото нещо, което можеш да правиш с друг човек.

Тека се хвана за главата и изпъшка.

— Не питах чак за такива подробности! — чу се приглушеният й глас.

— Тогава не задавай подвеждащи въпроси, генийче.

Намерих един работен комбинезон, затрупан под купчинка хавлиени кърпи, и като се изправих, го наложих върху тялото си. Крачолите ми бяха въздълги и трябваше да ги навия, но щеше да свърши работа. Наврях се пак в камарата, за да потърся гащета.

— Кога ще пристигнем на Огра? Защото много скоро ще ни свърши храната.

— Храната и тоалетната хартия. Рециклираната вода също почва да мирише странно — съгласи се Тека. — Мисля, че ще ни стигне, ако сме по-пестеливи. Два-три дни.

— Нововъведенията на кораба са направо фантастични — вметнах аз. Намерих чифт прекалено големи гащи, затикани в единия ъгъл на рафта, и стиснах топката дрехи до гърдите си. По гърба ме опари болка. — Ти сама ли ги направи?

— И Джорек помогна. — Лицето й леко помръкна. — Къде ли е сега? Трябваше да ми прати съобщение от Воа, щом се погрижи за майка си.

Не познавах добре Джорек, знаех само, че е по-непорочна душа и от баща си и че е ренегат. Затова не исках да я утешавам. Думите ми щяха да прозвучат кухо.

— Ще научим всичко, когато стигнем на Огра.

— Да — Тека сви рамене. — Качвай се на навигационната палуба, Ноавек. Почивката ти свърши.

Следващите дни преминаха в мъгла. През повечето време спях сгушена в кухнята до мивката или в креслото на първия капитан, докато Акос караше смяната си. Околната обстановка като че ли беше създадена да ни докара до безумие — толкова скучна и тягостна беше. Небето се чернееше еднообразно, без звезди, планети или минаващи кораби, които да нарушат монотонността му. Периодично проверявах навигационната карта, за да се уверя, че не стоим на едно място.

Когато не спях и не бях на смяна, повечето време прекарвах с Тека, мъчейки се да не мисля за дарбата си. Тя ме научи на една игра, която обикновено играела с многоцветни камъчета, само че ние ползвахме шепа бобови зърна от кухнята и върху тях нарисувахме точки, за да ги различаваме. През повечето време се карахме кое зърно кое е, но постепенно разбрах, че препирните за Тека са знак за приятелство, и не ми пречеха, стига да не се разгорещявахме. Понякога Акос идваше при нас, преди да си легне, сядаше твърде близо до мен и тикваше носа си в косата ми, когато смяташе, че Тека няма да го види. Тя винаги го виждаше.

Нощите прекарвах сгушена в Акос и когато можех, откривах нови места, на които да го целувам. Първите ни опити за близост бяха изпълнени с неловък смях и свенливо гърчене — учех се да милвам друг човек, точно него, и ми беше трудно да се отпусна изведнъж. Но и двамата бяхме щастливи от тромавите си опити. Въпреки непрестанните му кошмари — той не се будеше с викове, но често се сепваше в съня и по челото му избиваше тънък слой пот — и моята неугасваща тъга по брат ми, който беше превърнат в чудовище, ние намирахме откъслечно щастие, което се крепеше върху това, че пренебрегвахме всичко край нас. Добре се получаваше.

Поне докато пред очите ни не се показа Огра.

— За какво им е било нужно на тези хора да се заселват тук? — попита Тека, докато се взираше в планетата с вид на черна дупка, към която се бяхме запътили.

Акос се изсмя.

— Същото може да се каже и за Тувхе.

— Не я наричай така, щом кацнем — повдигнах аз едната си вежда. — Ще й казваш или Урек, или нищо.

— Добре.

Урек означаваше „празна“, но в думата се влагаше почит, не обида. За нас празнотата означаваше възможност, означаваше свобода.

Огра се беше появила като дребничка черна пукнатина между звездите пред нас, а сетне беше нараснала до дупка, като прогорено от разпилян въглен сукно. Сега планетата мрачно се уголеми над навигационната палуба и погълна всяко късче светлина в околностите си. Чудно ми стана как ли са могли първите заселници изобщо да разберат, че тук има планета. Тя приличаше повече на зейнала паст.

— Предполагам, че кацането няма да е лесно — обади се Акос.

— Да, трудно ще бъде — засмя се Тека. — Единственият начин да издържим, без да станем на кайма, е да изключим напълно корабните мощности и да паднем свободно. После ще трябва да активирам отново двигателите, преди да сме се превърнали в течност при сблъсъка. — Тя удари ръцете си една в друга. — Затова трябва да се вържем с коланите и да си кажем молитвата или там каквото ви носи късмет.

Акос беше по-блед от обикновено. Засмях се.

Зад гърба ни се появи Сифа, която притискаше някаква книга към корема си. На борда нямаше почти никакви книги — кому ли бяха притрябвали? — ала тези, които беше успяла да изрови, една по една ги беше давала на Айджа, когато му носеше храната. Нито Акос, нито аз питахме за него. Предполагах, че състоянието му си остава същото и най-коварните части от брат ми продължават да живеят у него. По-пресни вести не ми бяха нужни.

— Късметът не е нищо повече от идея, която кара хората да вярват, че имат власт над една или друга страна от съдбата си.

Тека се замисли, а Акос обели очи.

— А може би думата показва как изглежда ориста за нас, останалите — казах й аз. Никой друг освен мен нямаше желание да спори със Сифа — Тека благоговееше пред нея, а Акос я презираше. — Забравила си какво значи да гледаш бъдещето от този ъгъл, не от твоя.

Сифа ми се усмихна самодоволно. Често го правеше.

— Може би имаш право.

— Всички да си вържат коланите — нареди Тека. — Оракул, искам да седнеш в креслото на първия капитан. Ти знаеш най-много за управлението на кораба.

— Хей! — възразих аз.

— Дарбите се объркват на Огра — обясни ми Тека. — Не знаем какво ще стане с вашите, затова сядайте отзад. Пази братята Кересет.

Сифа вече беше довела Айджа — той седеше вързан на една от седалките за кацане и гледаше втренчено в пода. Въздъхнах и отидох на главната палуба. С Акос седнахме от другата страна на пътеката и аз си сложих коланите на гърдите и кръста. Акос се засуети със своите, но аз не му помогнах — той знаеше как да ги върже, само трябваше да посвикне с тях.

Наблюдавах Тека и Сифа, които натискаха разни копчета и ключове и се подготвяха за кацането. За Тека всичко беше навик. Това поне ме успокои. Не ми се щеше да падаме свободно през враждебната атмосфера с капитан, който умира от страх.

— Почва се! — изкрещя Тека и с това единствено предупреждение всички лампи в кораба угаснаха.

Моторът спря. Черната атмосферна обвивка удари навигационния прозорец като вълна питарски дъжд и известно време не виждах нищо, не усещах нищо. Прииска ми се да закрещя.

Гравитацията на Огра ни пое и стана по-зле, много по-зле от преди малко. Изведнъж усетих как тялото и стомахът ми се разделят, единият полита нагоре, а другото ме тегли тежко надолу. Корабът се разтресе, металните листове заскърцаха под болтовете, стъпалата към навигационната палуба задрънчаха. Зъбите ми щракнаха. Още беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше, даже сенките на дарбата ми, които се виеха около ръцете ми.

До мен Акос редеше под носа си литания от ругатни на три езика. Аз не можех дума да обеля. Месата тежаха прекалено много на костите ми.

Чу се трясък и после двигателят пак се задвижи с бучене. Преди лампите да се включат обаче, планетата светна под нас. Все още цареше мрак — нито слънцето, нито потокът можеха да проникнат през атмосферата на Огра, но земята беше осеяна от светлинки, набраздена от светлинни жилки. Контролното табло грейна и ужасното усещане за тежко падане изчезна. Корабът се заспуска надолу и все надолу.

А след това — гореща, остра, непосилна болка.