Вероника Рот
Подменена орис (10)

Глава 8
Киси

От време на време ме осенява мисълта, че където и да отидат, повечето хора не намират приятели. С мен е обратното. Щабквартирата на Съвета е като всяко друго място — хората копнеят да ги чуеш, нищо че и да имат какво да кажат, то е скучно. А през повечето време направо убийствено скучно.

Обаче понякога така се научават полезни неща. Тази сутрин на опашката в стола жената зад мен, която трупа на камара синтетични яйца в чинията си и ги полива с някакъв зелен сос, ми разказва, че на второто ниво има оранжерия, засята с цветя от цялата слънчева система, и отделна стая за всяка планета. Вдъхвам парата от варената каша и при първа възможност поемам натам. Много време мина, откакто не съм виждала цвете.

Ето как се озовавам в коридора пред стаята на Тувхе. Ъглите на прозорците са поръсени със скреж. Ще ми трябва защитно облекло, за да вляза, затова приклякам отвън до китка завистници, които растат до вратата. Цветчетата са жълти и имат форма на сълза, но ако пипнеш някое, когато е узряло, то пръска облак ярък прашец. Ако съдя по издутите им коремчета, тези са готови да се разпукат.

— Знаеш ли, колкото и да се мъчим, не успяваме да отгледаме тук тихоцвети — изрича глас откъм гърба ми.

Мъжът е стар, дълбоки бръчки обрамчват очите и устата му, олисялата му глава лъщи на темето. Като всички чиновници в Съвета и той е облечен в светлосиви панталони и тънък сив пуловер. Кожата му също изглежда почти бледосивкава, като че ли вятърът е духал насреща му на грешната ливада на Золд. Ако се напъна, сигурно ще отгатна откъде е родом, по бледолилавия цвят на очите му — единственото забележително нещо у него, доколкото виждам.

— Така ли? — Изправям се. — Какво се случва, когато опитвате? Умират ли?

— Не, просто не цъфтят. Сякаш знаят къде се намират, и пазят цялата си красота за Тувхе.

Усмихвам се.

— Романтична мисъл.

— Прекалено романтична за старец като мен, знам. — Очите му слабо заблестяват. — Сигурно си тувхийка, щом гледаш с такава любов тези цветя.

— Така е. Казвам се Киси Кересет.

Подавам му ръка. Неговата е суха като стара кост.

— Не ми е позволено да ти кажа името си, защото това ще загатне произхода ми, но аз съм председателят на Съвета, госпожице Кересет, и ми е драго да се запознаем.

Ръката ми увисва в неговата. Председателят на Съвета ли? Нямам навика да мисля за човека с това звание като за действителна личност със скрибуцащ глас и иронична усмивка. Когато представителите на всички планети избират председателя от група кандидати, той бива лишен от името и потеклото си, за да не показва пристрастие. Казват, че служи на слънчевата система в нейната цялост.

— Извинете, че не ви познах.

Нещо у него ме кара да мисля, че топлият недоловим полъх на бриз, пратен от дарбата ми, ще му хареса. Усмихва ми се и аз допускам, че има ефект, понеже прилича на човек, за когото усмивките са рядкост.

— Не съм се обидил — успокоява ме той. — Значи ти си дъщерята на оракула.

Кимам.

— Да, на действащия оракул на Тувхе.

— И имаш също брат оракул, ако Айджа Кересет е още жив. Да, научил съм наизуст имената на всички оракули, но си признавам, че трябваше да използвам една-две техники. Мнемоничната схема е доста дълга. Щях да ти я кажа, ако не я бях подсолил с две-три по-груби шеги, за да бъде по-интересна.

Засмивам се.

— Дошла си тука с Исае Бенесит? Капитан Морел ми спомена, че е довела двама свои приятели.

— Да. Аз бях близка със сестра й Ори, тоест Ориев.

Той издава тих скръбен звук със затворени устни.

— Дълбоко съм опечален от загубата ти.

— Благодаря ви.

За момента мога да загърбя скръбта. Този мъж ще се почувства неловко, ако я види, само че благодарение на дарбата ми тя няма да се покаже, даже и да искам.

— Сигурно си много ядосана. Шотетците погубиха баща ти, брат ти, а сега и приятелката ти?

Странни думи. Твърде обобщаващи.

— Не бяха шотетците, а Ризек Ноавек.

— Истина е. — Той пак вперва поглед в заскрежените прозорци. — Но не мога да не си помисля, че народ, който се оставя да бъде управляван от тиранин като Ризек Ноавек, заслужава да понесе част от вината му.

Иска ми се да му възразя. Вярно, че мога да обвиня поддръжниците на Ноавек. Но ренегатите, изгнаниците, бедните, болните и отчаяни люде, които живеят в квартала около жилището, където се криехме? Те са жертви на Ризек, точно като мен. След като посетих страната, вече не съм сигурна, че мога да мисля за Шотет като за нещо единно. Хората са прекалено различни, за да ги сложа в един кюп. Все едно да кажеш, че щерката на един хесански фермер и един шисийски доктор с изящни ръце са едно и също нещо.

Иска ми се да му възразя, но не мога. Езикът ми се е вързал, гърлото ми е пресъхнало от тъпата ми дарба. Затова поглеждам равнодушно председателя на Съвета и го изчаквам да продължи.

— По-късно днес имам среща с госпожица Бенесит — казва той накрая. — Надявам се, че ще присъстваш на нея. Тя е вироглава понякога, а аз предчувствам, че твоето присъствие би я успокоило.

— Тази нейна вироглавост е едно от нещата, които харесвам у нея.

— В другарството това несъмнено е забавна черта. — Той се усмихва. — Но в политиката често е спънка за напредъка.

Предавам се на вътрешното си чувство и отстъпвам.

— Много зависи какво определение давате на „напредък“ — изричам с все същия шеговит тон.

— Надявам се до края на деня да постигнем съгласие по този въпрос. Ще те оставя да разгледаш цветята, госпожице Кересет. Отбий се в залата на Тепес — вътре е твърде горещо, но ти обещавам, че растенията в нея не приличат на нищо, което си виждала досега.

Кимам и той ме оставя.

Спомням си къде съм виждала тези очи — на едни снимки на интелектуалния елит на Коланд. Тези хора вземат някакво лекарство, което ги държи будни по-дълго от обикновеното, без да страдат от умора, и от продължителната употреба ирисите на светлооките често стават лилави на цвят. Това, че е родом от Коланд, не ми говори нищо за него — никога не съм ходила там, но знам, че планетата е заможна и не се интересува много от оракулите си. Но с тези очи е точно обратното. Това е човек, който цени напредъка повече от собствената си сигурност и суета. Той е целенасочен и умен. И навярно смята, че е по-проницателен от всички нас.

Сега разбирам какво имаше предвид Исае, когато каза, че аз, тя и Аст сме сами срещу галактиката. Шотетците не са единствените ни врагове, Съветът също е срещу нас.

 

 

Аз, Аст и Исае седим от едната страна на огледална стъклена маса, а от другата седи председателят на Съвета. Масата до такава степен лъщи от чистота, че водната му чаша и каната до нея изглеждат, все едно плуват във въздуха. Докато сядах, си ударих силно крака в ръба, защото не видях къде свършва тази маса. Ако целта им е била да ме укротят, успяха.

— Хайде първо да поговорим за станалото в Шотет — казва председателят на Съвета и си налива чаша вода.

Намираме се във външния пръстен на кораба, който е построен в концентрични кръгове. Когато се завърта с лице към слънцето, всички външни стъклени стени потъмняват, за да не изгорят нечии роговици. Стените от лявата ми страна сега са матови на цвят, в стаята става горещо и около яката ми избива пот. Аст непрестанно развява предницата на ризата си, за да не залепне за тялото му.

— Кадрите от летящите камери са повече от достатъчни — отсича Исае.

Облечена е в канцлерски дрехи — тежка тувхийска рокля с дълги ръкави, закопчана до брадичката. С тесни ботуши, които завърза с болезнена гримаса на лицето. Косата й е защипана на тила с фуркети и лъщи, сякаш й е сложила лак. Ако се поти от жега, а сигурно се поти, защото роклята е шита за Тувхе, не за тук, не го показва. Сигурно затова си сложи такъв дебел слой пудра, преди да тръгнем.

— Разбирам неразговорчивостта ви — обажда се председателят на Съвета. — Нека госпожица Кересет да ни разкаже накратко какво се случи. Тя също е била там, нали?

Исае ме поглежда. Скръствам ръце в скута си и се усмихвам. Спомням си, че председателят на Съвета предпочита топлия бриз. Ето каква трябва да бъда и аз — топла и непринудена, тънък слой пот, който е почти приятен, свеж полъх, който гали.

— Разбира се. Сайра Ноавек предизвика брат си Ризек на дуел и той прие. Но преди някой от тях да успее да нападне другия, се появи брат ми Айджа… — Задавям се. Не мога да продължа разказа. — Извинете, дарбата ми не е много сговорчива.

— Тя невинаги може да казва това, което иска — обяснява Исае. — Айджа беше опрял нож в гърлото на сестра ми. Той я уби. Край.

— Ами Ризек?

— И той е мъртъв — отвръща Исае и за миг ми се струва, че ще му разкаже как влезе в склада на кораба с нож, изтръгна с хитрост признанието му, а сетне го наръга с острието, все едно беше шило. Но тя додава: — Уби го собствената му сестра, която след това завлече тялото му на борда, предполагам, за да не го оскверни тълпата, сред която се беше възцарил смут и безпорядък.

— А тялото му къде е?

— Рее се в пространството, предполагам — отвръща Исае. — Нали шотетците така погребват мъртвите си.

— Не съм запознат с шотетските обичаи — парира председателят на Съвета и се обляга назад в креслото си. — Много добре. Както и очаквах, това е всичко. А колкото до реакцията на останалата част от галактиката… хм, откакто излъчиха смъртта на сестра ви, отговарям на съобщенията на другите лидери и представители. Те тълкуват убийството като военна агресия и искат да знаят какво ще предприемем ние.

Исае се изсмива. Същият горчив смях излезе от устата й, преди да наръга Ризек.

— Ние ли? Преди два сезона поисках подкрепата на Съвета, за да обявя война на Шотет заради убийството на залязващия ни оракул, ала получих отговор, че „гражданският спор“ между Шотет и Тувхе, както вие се изразихте, е междупланетен проблем. И аз трябва да го уредя вътрешно помежду ни. Сега обаче се чудите какво сме щели да правим? Няма ние, председателю.

Председателят на Съвета ме поглежда с повдигнати вежди. Ако очаква от мен — какво беше казал? — да я успокоя, ще остане разочарован. Невинаги успявам да контролирам дарбата си, но не желая да правя нещо само защото той ми казва. А и все още не знам със сигурност дали ще има полза, ако Исае се успокои.

— Преди два сезона Ризек Ноавек не беше убил сестрата на канцлера — отвръща председателят на Съвета спокойно и любезно. — Шотет не се тресеше от масови вълнения. Ситуацията се промени.

Матовите панели от лявата страна на помещението започват пак да изсветляват и постепенно се превръщат от стена в прозорец.

— Знаете ли откога търпим атаките им? — пита Исае. — Още отпреди моето раждане. Повече от двайсет сезона.

— Познавам историята на конфликта между Тувхе и Шотет.

— И какво си мислехте през това време? Че ние сме шепа тъпоглави фермери, които отглеждат ледоцвет, и щом продукцията не е застрашена, на кого му пука, че нас ни нападат? — Тя се изсмива остро. — Град Хеса е сринат със земята от партизанската война, а вие я наричате граждански спор. Те насичат лицето ми и убиват родителите ми, но никой не си мърда пръста, освен да изпрати съболезнованията си. Един от оракулите ми намира смъртта си, друг е отвлечен, ала аз съм длъжна сама да се оправям. Как така сега всички се вълнувате и сте се втурнали да ми помагате? От какво се страхувахте досега?

Едното око на председателя заиграва леко.

— Трябва да разберете, че до идването на власт на рода Ноавек Шотет беше една досадна неприятност за галактиката. Когато преди два сезона пристигнахте при нас и ни описахте жестоките воини, ние си представихме жалките, грохнали просяци, които всеки сезон тропаха на прага на чуждите планети и се молеха да изровят нещо от бунищата ни.

— Те ограбват болниците и нападат горивните станции по време на своите странствания повече от два сезона — отвръща тя. — Нима това е убягнало от вниманието на всички планетни лидери досега?

— Не съвсем — уточнява председателят на Съвета. — Само че получихме от сигурен източник сведения, че Лазмет Ноавек е още жив и скоро ще се върне на власт в Шотет. Млада сте, за да осмислите напълно това, но Ризек беше забележително цивилизован в сравнение с баща си. Той беше наследил майчиното си влечение към дипломацията, макар и без нейното непринудено държане. Именно при управлението на Лазмет Шотет се превърна в страшилище. И все така под неговите напътствия от задгробния свят, както изглежда, Ризек погна оракулите и сестра ти.

— Значи всички се страхувате от него. От този единствен човек. — Аст се смръщва. — И какво може той — да пуска огън от задника си?

— С дарбата си Лазмет контролира хората, и то съвсем буквално — пояснява председателят на Съвета. — Способностите му, съчетани с новата сила на шотетската армия, не бива да се подценяват. Длъжни сме да се отнасяме с шотетците като с нашествие на насекоми по земя, която иначе може да се използва за отглеждане на ледоцвет, за нещо потребно и ценно.

Очите му заблестяват. Може да нямам богата фантазия, но схващам подтекста. Той мечтае Шотет да бъде заличен. Някога това бил дребен народ, който обикалял галактиката на тромавите си, раздрънкани и овехтели кораби, измършавял и измъчен от глад и болести. Председателят мечтае миналото да се върне. Той мечтае за повече ледоцвет, повече ценна тувхийска земя. Повече за него и нищо за тях, и за да го получи, иска да употреби Исае.

Мама обичаше да ми разказва, че едно време цялата галактика взимала шотетците на подбив. Наричали ги „мръсни голтаци“ и „плътски червеи“. Те кръжали из слънчевата система, преследвайки собствените си опашки. През повечето време звуците в речта им не приличали на човешки думи. Всичко това ми е известно. Чувала съм го хиляди пъти и сама съм го повтаряла.

Но в момента председателят на Съвета не се надсмива само над шотетците.

— Тогава кажете ми какви наказателни действия планира Съветът срещу Пита, след като лидерите на планетата неотдавна загатнаха, че са склонни да сключат търговски съюз с Шотет? — пита Исае.

— Не ме правете на глупак, канцлер — отвръща председателят на Съвета, но не гневно, по-скоро уморено. — Вие знаете, че не можем да направим нищо срещу питарците. Галактиката не може без материалите, с които те ни снабдяват.

Никога по-рано не се бях замисляла за питарците. Всъщност политиката никога не ме беше занимавала и толкоз — докато не опрях до сестрите Бенесит след смъртта на баща ми. Но председателят на Съвета има право — от здравите питарски материали се правят най-добрите машини в галактиката, даже и корабите. А заради мразовития въздух на Тувхе ние най-много от всички разчитаме на изолираното питарско стъкло за прозорците си. И ние като останалите планети от Съвета не можем да си позволим да ги изгубим.

— Пита се отказа от сътрудничеството с Шотет и това би трябвало да е достатъчно. Що се отнася до останалите планети-нации, те продължават да мислят, че войната трябва да се оглави от Тувхе, след като проблемът действително е междупланетен. Но всички са отворени за преговори относно помощта и военната подкрепа.

— С други думи — вметна Аст, — вие й хвърляте парите си, а тя трябва да изправи стена от тела между Шотет и останалите от вас.

— Охо, вие определено обичате драматичния изказ, господин… — Председателят на Съвета наклонява главата си. — Имате ли фамилно име?

— Не са ми нужни вашите почтителни обръщения. Или ми викайте Аст, или изобщо не ми викайте никак.

— Аст — изрича председателят и гласът му омеква, сякаш говори на дете. — Парите не са единственият вид помощ, която Съветът може да предложи. А ако на вас ви предстои война, госпожице Бенесит, вие не сте в позиция да откажете помощта ни.

— А може би аз не искам да водя война — казва тя и се обляга в креслото. — Може би искам да преговарям за мир.

— Това е ваше право — отвръща председателят на Съвета. — Но в такъв случай ще бъда принуден да назнача разследване, което се надявах да избегна.

— Разследване на какво? — мръщи се Исае.

— Много лесно човек може да провери топлинните следи в амфитеатъра на Воа по времето, когато твърдите, че е настъпила смъртта на Ризек. И тогава ще се види, че Ризек е бил жив, когато е бил качен на борда на транспортния кораб. Което означава, че щом тялото му се носи в пространството, както вие казвате, някой друг го е убил. Не Сайра Ноавек.

— Интересна теория — изрича Исае.

— Не мога да си представя защо ви е да ме лъжете, че Сайра Ноавек е извършила престъплението на арената, освен ако не искате да защитите себе си, госпожице Бенесит. А ако срещу вас започне разследване за убийство, и то предумишлено убийство срещу самопровъзгласил се държавник, тогава ще ви бъде забранено да управлявате Тувхе, докато не бъдете оправдана.

— Значи, да се изясним — застрашително го поглежда Аст, — заплашвате да вържете ръцете на Исае с бюрократични дивотии, ако не постъпи, както вие искате.

Председателят на Съвета само се усмихва.

— Ако поискате да редактирам съобщението, с което обявявате война на Шотет, преди да го изпратите, с радост ще му хвърля едно око. А сега ме извинете. Приятен ден, госпожице Бенесит, госпожице Кересет… Аст.

Той кима три пъти с глава към всеки от нас и излиза. Поглеждам Исае.

— Сериозно ли ще те обвини в убийство? — питам аз.

— Нямам никакво съмнение. — Устните й се свиват. — Да си тръгваме.