В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (9)

IV

Гвардейците ги чакаха в коридора.

Кел успя да прекара принца по целия път до двореца и нагоре по стълбите на Купата. И тогава налетя на засадата: двама бяха от охраната на Рай, други двама — от неговата; и четиримата изглеждаха много ядосани.

— Вис, Толнерс — кимна Кел престорено дружелюбно. — Какво ще кажете да ми помогнете?

Все едно мъкнеше чувал с жито, не принца-наследник на Арнес.

Пазачите на Рай, пребледнели от гняв и притеснение, се въздържаха да посегнат към товара му.

— Стаф, Хастра? — призова той своите гвардейци. Посрещна го каменно мълчание. — Добре, махайте се от пътя, сам ще го нося.

И разбута гвардейците.

— Принцът ли кърви? — Вис посочи ръкава на Кел, с който бе избърсал лицето на Рай.

— Не — отвърна той. — Само аз.

При тези думи охраната на Рай видимо се отпусна. На Кел му се видя странно. Вис беше притеснителен, все настръхнал, а на Толнерс напълно му липсваше чувство за хумор, стискаше зъби като офицер. Преди да ги назначат да охраняват младия принц, и двамата бяха служили на самия крал Максим, и приемаха номерата на принца с далеч по-малко охота от предишната двойка на Рай. Колкото до охраната на Кел, Хастра беше млад и старателен, а Стаф и дума не проронваше, нито пред антари, нито в неговата компания. През първия месец Кел дори не беше сигурен дали гвардеецът го мрази, или се бои от него. По-късно Рай му разкри истината — сестрата на Стаф бе загинала по време на Черната нощ — и вече беше наясно: вероятно ставаше дума и за двете.

— Той е добър гвардеец — обясни Рай, когато Кел го попита защо му пращат такъв човек. И добави мрачно. — По избор на татко е.

Отрядът стигна до кралския етаж, отреден за двамата братя, Толнерс извади лист и го показа на Кел.

— Не е никак смешно!

Очевидно Рай бе имал любезността да забоде бележка на вратата си, в случай че някой в двореца се притесни.

Не съм отвлечен.

Излизам да пийна по едно с Кел.

Пазете тайна.

Спалнята на Рай се намираше в края на коридора и вратите й бяха богато инкрустирани. Кел ги отвори с ритник.

— Твърде шумно — промърмори Рай.

— Мастър Кел — подхвана влезлият след него Вис, — настоявам да спрете с тези…

— Не съм го извел насила.

— Но сте допуснал…

— Аз съм му брат, не съм му охрана — озъби се Кел. Знаеше, че е отгледан да защитава Рай, а не да бъде негов спътник, но задачата не беше никак лека, а и не стори ли достатъчно?

Толнерс се сопна:

— Кралят и кралицата…

— Махай се — надигна се Рай. — Боли ме глава от теб.

— Ваше Височество… — опита пак гвардеецът и посегна към рамото на младежа.

— Марш! — отряза принцът гневно.

Гвардейците се отдръпнаха, сетне несигурно погледнаха към Кел.

— Чухте господаря си — изръмжа той. — Махайте се! — и изгледа многозначително своята охрана: — Всички!

Щом вратите се затвориха зад тях, Кел помогна на Рай да стигне до леглото. Промърмори:

— Май започвам да ги харесвам…

Принцът замаяно се претърколи по гръб и скри очите си с длан. Не спираше да повтаря тихичко:

— Съжалявам… съжалявам…

Кел потрепери при спомена за онази ужасна нощ, когато принцът кървеше до смърт, а той и Лайла се опитваха да го отведат на безопасно място; продължаваше да чува тихите му възклицания „Съжалявам!“, заглъхващи ужасяващо в мълчание и унес и…

— … аз съм виновен… — гласът на Рай го върна в настоящето.

— Шшшт — Кел се настани в креслото до леглото.

— Само исках… като преди.

— Знам — кимна младият магьосник и разтри очи. — Знам!

Остана, докато Рай се успокои и потъна в дълбок сън. Едва тогава се изправи отново. Стаята се залюля леко и Кел се облегна за миг върху гравираната колона на леглото, преди да се насочи към своите покои — не през претъпкания с гвардейци коридор, а през тайния проход между стаите им. При влизането му фенерите се разгоряха — магията му се отдаваше с лекота и без усилие, но не превръщаше спалнята в по-близко подобие на дом. Помещението винаги му се бе струвало странно чуждо. Задушаваше го като зле прилягащ костюм.

Покои за кралска особа. Свободни дипли плат с цветовете на нощта прикриваха тавана; до едната стена бе опряно елегантно бюро; диван и кресла се гушеха около сребърна масичка за чай, а стъклените крила на врата водеха към тераса, днес покрита с тънък слой сняг. Кел си съблече палтото и го обърна няколко пъти наопаки, за да го върне до кралско-червената му страна, преди да го захвърли на дивана.

Липсваше му малката стаичка на най-горния етаж в „Рубинени поля“, с грубоватата мазилка и твърдото легло, и постоянния шум, но преди няколко месеца Холанд изгори до основи кръчмата, а с тях и съдържателката, и Кел не беше в състояние да се насили да потърси нова стая. Тя бе негова тайна, а той обеща на краля — и на Рай — да спре да крие тайни.

Липсваха му стаята и нейното уединение, ала в копнежа по нея се криеше и друг елемент. Младежът смяташе загубата за справедлива. Така му се падаше. Заради него хората изгубиха много повече.

Така че Кел си стоеше в кралските си покои.

На подиума го очакваше леглото — плюшен матрак с море от възглавници — но вместо да си легне, Кел се отпусна в любимото си кресло. В сравнение с леглото то беше очукано — беше го примъкнал от един кабинет в двореца — ала гледаше към балконските врати и отвъд тях — към топлото сияние на Айл. Щракна с пръсти и фенерите помръкнаха, а сетне угаснаха.

В креслото, само в компанията на светлината от реката, уморените мисли на Кел се разпиляха и, както се случваше неизменно, се върнаха към Делайла Бард. Мислеше за нея не като за едно момиче, а за цели три — твърде кльощавата улична крадла, обрала го в една задна уличка; окървавената партньорка, сражавала се редом с него, и непоносимото девойче, което го изостави и дори не погледна назад.

Къде си, Лайла, запита се той. И в какви неприятности се забъркваш?

Кел измъкна от задния си джоб носна кърпичка. Още при първата им среща в тъмна уличка момичето, преоблечено като момче, му даде това парче тъмен плат: хитър номер, с който успя да го ограби. С помощта на кърпичката неведнъж бе намирал Лайла и се чудеше дали ще смогне отново — или сега вече платът беше много повече негов, отколкото неин. Кел се чудеше и къде ли ще го отведе заклинанието, ако проработи.

С проникваща чак до мозъка на костите си увереност знаеше, че Лайла е жива — нямаше начин да не е — и й завиждаше: завиждаше, защото момичето от Сивия Лондон се скита нейде по света и вижда части от него, които Кел — от Червения Лондон и при това антари — никога не бе съзирал.

Прибра кърпичката, затвори очи и зачака сънят да го завлече в дълбините си.

Сънува я. Сънува как стои на неговата тераса: примамваше го да излезе и да поиграят. Сънува я да вплита пръсти в неговите и светкавица от сила да ги споява заедно. Сънува как се надбягват по непознати улици — не лондонските, по които бяха минали, а криволичещи и с пресечки на места, където Кел никога не бе попадал и навярно никога нямаше да види. Ето я обаче Лайла, редом с него, тегли го към свободата…