В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (8)

IІІ

— Светии! — изруга Рай. — Във всички Лондони ли става толкова студено?

— Става — потвърди Кел. Отдалечаваха се от яркото, туптящо сърце на града и навлизаха в поредица от все по-тесни улици. — И дори още по-студено.

Докато вървяха, той си представяше този Лондон, наложен върху другите. В Сивия Лондон сега щяха да минават през Уестминстър. А в Белия — ето там — имаше каменно площадче и преди време се издигаше статуя на близнаците Дейн.

Рай спря на крачка пред него и Кел вдигна глава — принцът държеше отворена вратата на пивница. Окачената високо дървена табела гласеше „Авен страс“.

Благословени води.

Кел изруга под нос. Знаеше достатъчно за това място, та да е наясно, че не бива да са тук. Рай не биваше да е тук. Не беше толкова зле колкото „Тройка ножове“ в сърцето на шала, където черните пранги на ограничители блестяха кажи-речи на всяка китка, нито колкото „Джак и ’сички“, където при последното им излизане си навлякоха толкова неприятности, но и на „Водите“ им се носеше зловеща слава.

— Так — Кел порица брат си на арнески понеже на подобни места не беше редно да се говори висш кралски.

— Какво? — попита Рай невинно и грабна шапката от главата на брат си. — Не е „Раченаст“. А и тук имам работа.

— Каква по-точно? — поинтересува се Кел, докато брат му наместваше шапката върху къдриците си, но принцът само му смигна и хлътна вътре, така че на младежа му остана да избира: да стои отвън, докато замръзне… или да го последва.

Заведението ухаеше на море и бира. „Великолепие“ беше открито, с пищни цветове и ярки светлини, а „Водите“ сякаш се състоеше само от тъмни ъгли и пълни с жарава мангали, маси и сепарета, проснати като трупове из помещението. Въздухът тежеше от дим и кънтеше от шумен смях и пиянски заплахи.

Това заведение поне не си придава фасони, помисли си Кел. Без преструвки. Без илюзии. Напомняше му за „На хвърлей камък“, за „Залязващо слънце“, за „Ожарен кокал“. Фиксирани точки в света — места, където Кел си въртеше бизнеса по времето, когато не беше така почтен; когато разменяше дрънкулки от далечни места — такива, до които само той беше способен да стигне.

На път към бара Рай смъкна периферията на шапката над светлите си очи. Даде знак на човечето зад бармана и плъзна по плота лист хартия и сребърен лин.

— За „Есен таш“ — прошепна принцът.

— Състезател? — гласът на човечето наподобяваше дрънчене на камъни.

— Камеров Лости.

— За победа?

Рай поклати глава:

— Не. Само до деветката.

Непознатият го погледна озадачен, но прие облога с щракване на пръсти и се оттегли в ъгъла на бара.

Кел поклати невярващо глава:

— Дойде тук, на това място, за залог. В турнир, който ти провеждаш…

В очите на Рай танцуваха искрици:

— Абсолютно вярно.

— Надали е законно — заключи Кел.

— Което е причината да сме тук.

— Я ми обясни защо не биваше да започваме нощта оттук?

— Понеже — Рай даде знак на бармана, — когато те измъкнах от двореца, ти беше в лошо настроение. Не е необичайно, но поначало беше твърдо решен да презреш първата ни спирка тази нощ, която и да е тя. Просто се подготвих предварително.

Барманът се приближи, без да сваля очи от чашата, която лъскаше. Дори да бе забелязал рижавата коса и черното око на Кел, въобще не му пролича.

— Два пъти „Черната Сали“ — поръча Рай на арнески и прояви достатъчно ум да плати с дребни монети, а не с лин или златен рин, с каквито разполагаха благородниците. Барманът кимна и им сервира две чаши гъста тъмна напитка.

Кел вдигна своята — течността беше твърде гъста и непрозрачна на вид — и отпи предпазливо. Замалко да се задави, а неколцина насядали около бара посетители се разсмяха. Питието беше гадничко на вкус, лепкаво като сироп, ала силно и се стичаше неохотно по гърлото, но и удряше в главата.

— Отровна смес — плю той. — Какво има вътре?

— Повярвай ми, братко, не щеш и да знаеш — Рай се извърна отново към бармана. — Ще вземем и две зимни бири.

— Кой пие такова чудо? — задави се Кел.

— Който иска да се напие — обясни Рай и с гримаса отпи голяма, трудна за преглъщане глътка.

Още докато избутваше чашата си встрани, Кел усети как му се завърта главата.

— Забави малко темпото — помоли, но принцът изглеждаше твърдо решен да пресуши чашата, после я удари в плота със замах и потрепери. Мъжете в края на бара стовариха одобрително халби и Рай им се поклони нестабилно.

— Впечатляващо — промърмори Кел.

В същия миг някой зад тях се изхрачи:

— Мен ако питаш, принцът е глезено лайно.

И двамата се вцепениха. Проницателният господин се бе привел над маса заедно с двамина други, с гръб към бара.

— Глей си езика — предупреди едното му приятелче, — туй е кралчето, дето го плюеш…

Преди Кел да изпита облекчение, и тримата избухнаха в смях.

Рай стисна плота с побелели кокалчета и младият антари се вкопчи в рамото на брат си — достатъчно силно, та болката да отекне и в неговото. Последното, от което имаше нужда, беше принцът-наследник да се замеси в бой в „Благословени води“.

— Какво точно каза — изсъска в ухото на Рай, — за онези, дето искали да ни гледат как горим?

— Разправят, че грам магия нямало в него — продължи първият от троицата, очевидно пиян. Трезвен човек не би говорил подобни неща на висок глас.

— Нищо чудно — промърмори вторият.

— Не е честно — обади се третият. — Щото нали знаете, че ако не беше горе в оня лъскав палат, щеше да проси като псе.

Най-противното беше, че негодникът надали се лъжеше. Този свят се управляваше с магия, ала силата не се предаваше по кръвна линия и не зависеше от произхода; течеше гъста в някои и църцореше в други. Но, ако магията откажеше да дари някого със сила, то хората го приемаха като присъда. От слабите страняха, оставяха ги да се оправят сами. Понякога те тръгваха по море — там елементалната мощ играеше по-малка роля от силата на мускулите — но най-често оставаха на сушата, крадяха и накрая се оказваха дори с по-малко, отколкото са имали. Тази страна на живота бе спестена на Рай по рождение.

— Че кво право има да сяда на оня ми ти трон? — изръмжа вторият.

— Никво, щото…

На Кел му дойде до гуша. Тъкмо се канеше да се обърне към масата, когато Рай положи длан на рамото му. Стори го спокойно и в допира му не се усети напрежение. Рече:

— Не си прави труда!

Взе бирите и тръгна към отсрещния ъгъл. Един от троицата се изтягаше на стола, вдигнал двата му предни крака от пода. Докато го подминаваше, Кел промени центъра му на равновесие. Не погледна през рамо, но се наслади как негодникът тупна на пода.

— Лошо куче — смъмри го Рай, ала младият антари долови в гласа му весели нотки. Принцът ловко се провря между масите до сепаре в дъното и Кел тръгна да го последва, когато нещо в пивницата привлече вниманието му. Или, по-точно, някой. Тя изпъкваше не само защото беше една от малкото жени, но и понеже я познаваше. Бяха се срещали два пъти, но я забеляза незабавно — котешка усмивка и черна коса, завита на плитки около главата, всяка — преплетена със златна нишка. Дръзка постъпка — да носиш накити от ценен метал в заведение, пълно с биячи и крадци.

Кисимир Васрин обаче беше по-дръзка от всички.

Беше също така и сегашната шампионка от „Есен таш“, както и причината турнирът да се провежда в Лондон. До Игрите оставаха още две седмици, но ето я, кралица на трона си в ъгъла на „Благословените води“, заобиколена от обичайния си елегантен антураж. Шампионът от турнира прекарваше по-голямата част от годината в пътуване из империята, провеждаше демонстрации и обучаваше млади магьосници, стига да имаха достатъчно дълбоки джобове. За първи път Кисимир си спечели място в списъка на избраните още на шестнайсет и през последните дванайсет години и четири турнира постепенно се изкачи до победата.

Само на двайсет и осем, като нищо щеше да повтори подвига си отново.

С хищна усмивка на уста, Кисимир лениво подръпна каменната си обеца, една от трите на всяко ухо. После вдигна глава, вгледа се над масата и по протежение на кръчмата и спря поглед върху Кел. Очите й бяха с дузина оттенъци и хората твърдяха, че умеела да прозира в душата ти. Антари се съмняваше доколко уникалните ириси я даряват с особени или уникални сили (но кой беше той, та да приказва, предвид знака на магията, изпълнил едното му око?), ала погледът й все пак беше притеснителен.

Той вирна брадичка и позволи на светлината в пивницата да озари лъскавата чернота на дясното му око. Кисимир дори не се престори на изненадана. Само му пожела наздраве — небрежно вдигна към устните си чаша с по-черна от катран течност.

— Ще сядаш ли — попита Рай, — или ще стърчиш на пост?

Кел прекъсна огледа на заведението и се обърна към брат си. Принцът, изтегнал се на пейката, с вдигнати крака, опипваше периферията на присвоената шапка и мърмореше колко повече харесвал своята. Младият магьосник избута встрани ботушите на принца, за да седне.

Искаше да попита как стои въпросът със списъците за турнира и как така в него ще участва Алукард Емъри, но, дори непроизнесено, името оставяше кисел вкус в устата му. Отпи солидна глътка от бирата, ала тя не разтвори жлъчта.

— Хайде да идем на пътешествие — предложи Рай и се понадигна да седне. — Щом турнирът приключи.

Кел се разсмя.

— Сериозно говоря — увери го принцът, леко заваляйки думите.

Младежът знаеше, че е сериозен, но беше и наясно колко неосъществимо е желанието им. Кралят не допускаше неговият антари да пътува извън Лондон, дори когато отиваше в други светове. Официално го правеха уж за негова безопасност — възможно бе и наистина да е така — но двамата с Рай знаеха, че има и друга причина.

— Ще поговоря с татко… — поде принцът и замълча, сякаш идеята вече се бе изпарила от мислите му. После отново се надигна и се измъкна от сепарето.

— Къде отиваш? — попита Кел.

— Да донеса по още едно.

Кел погледна празната чаша на Рай, сетне своята, още наполовина пълна.

— Май ни стига толкова…

Принцът се обърна към него, вкопчен в ръба на сепарето. С оцъклени очи изръмжа:

— Вече и говориш от името на двама ни, а? Първо тялото, а сега и волята ми ли си присвояваш?

Това беше удар под кръста и Кел внезапно се почувства ужасно уморен. На свой ред се ядоса:

— Хубаво. Давай. Отрови и двама ни.

Разтри очи и проследи криволичещия път на брат си. Рай обичаше да си пийва, но досега не бе проявявал твърдо намерение да се напие до безсъзнание; до степен да изгуби способност да мисли. Светците знаеха, че и Кел си има демони, но той поне бе наясно, че няма да ги удави. Не и по този начин. Чудеше се защо продължава да позволява на Рай да опитва.

Кел прерови джобовете на палтото си и намери бронзовата табакера с три тънки пури.

Не беше кой знае какъв пушач — и страстен пияч не беше — ала в желанието си да върне поне част от контрола над веществата, които вкарваше в тялото си, щракна с пръсти, над палеца му затанцува малко пламъче — и от него запали пуретата.

Вдиша дълбоко — това не беше тютюн като в Сивия Лондон, нито ужасната гадост, каквато пушеха в Белия, а листа от меко, ароматно растение, предназначено да освежи ума му и да успокои нервите. Кел издиша дима и разсеяно проследи облачето.

Чу стъпки и вдигна глава в очакване да види Рай, ала пред него се оказа млада дама. Имаше всички белези на член на свитата на Кисимир — от увитите около главата тъмни плитки до златните пафти и медальона с котешко око на шията.

— Аван — поздрави тя с копринен глас.

— Аван — отвърна Кел.

Хубавицата пристъпи напред, а роклята й прошумоля по ръба на сепарето.

— Мастър Васрин праща поздравите си и желае да ви предам съобщение.

— Какво гласи то? — антари си дръпна от пуретата.

Жената се усмихна и, преди Кел да стори каквото и да е — дори да издиша — тя се пресегна, сграбчи лицето му в шепи и го целуна. Дъхът в гърдите на младежа спря, обля го гореща вълна и когато пратеничката се отдръпна — не много, а колкото да срещне очите му — тя издиша облак дим. Той почти се разсмя. Момичето изви устни в котешка усмивка и се вгледа в очите му, не със страх или дори изненада, а по-скоро с възбуда. С възхита. И Кел осъзна, че в този момент трябва да се почувства натрапник… но не изпита нищо подобно.

Погледна покрай нея към принца — още стоеше на бара.

— Тя само това ли каза? — поинтересува се Кел.

Момичето изви устни:

— Инструкциите й бяха неясни, мас авен варес.

Мой благословени принце.

— Не — намръщи се младежът. — Не съм принц.

— Какво тогава?

Той преглътна:

— Просто Кел.

Момичето се изчерви. Беше твърде интимно — според обществените норми дори той да желаеше познатите му да пропуснат кралската титла, следваше да се обръщат към него с мастър Кел. Ала и това не му беше по вкуса. Копнееше да бъде единствено себе си.

— Кел — повтори момичето, сякаш опитваше името му на вкус.

— А теб как те наричат?

— Асана — прошепна тя и думата се изплъзна от езика й като синоним на наслада. Красавицата го притисна обратно към пейката — жест едновременно открит и срамежлив. После долепи устни до неговите. Роклята й беше прилепнала според съвременната мода и антари вплете пръсти в дантелата на корсета й ниско на кръста.

— Кел — прошепна някой в ухото му.

Този път не беше Асана. Беше Делайла Бард. Тя имаше този навик — да се промъква в мислите му и да го разфокусира, същи крадец. Каквато собствено и беше. Или поне е била, преди той да я изведе от нейния свят и да я вкара в своя. Светците знаеха как — или къде — скитореше напоследък, но в мислите на младия антари си оставаше завинаги крадла, която му отмъква най-вълнуващите мигове. Махай се, помисли си той и сграбчи по-здраво роклята на момичето. Асана го целуна отново, но междувременно го водеха някъде другаде, навън, по пътя в студения октомври и други устни се притискаха към неговите, сега тук, след миг изчезнали… призрак на целувка.

— Това за какво беше?

Остра като нож усмивка.

— За късмет.

Кел изстена разочаровано и придърпа Асана към себе си. Целуна я страстно, отчаяно, в опит да изтрие набега на Лайла. Сетне устните на момичето се плъзнаха по гърлото му.

— Мас варес — погъделичка го тя с дъха си.

— Не съм… — поде Кел, но устата й отново намери неговата и открадна довода му заедно с всичкия въздух. Ръката му бе потънала някъде в гривата й. Ето я, притисната в основата на врата й. На свой ред Асана разпери длан върху гърдите му, плъзна пръсти по корема му и…

Болка!

Стрелна се по челюстта на антари, внезапна и силна.

— Какво има? — попита Асана. — Какво става?

Кел стисна зъби.

— Нищо!

Ще убия брат ми.

Откъсна мисли от Рай и ги насочи към Асана, но, точно когато устните му намериха нейните, болката се завърна и го сряза в бедрото.

В продължение на един привидно безкраен миг Кел се чудеше дали Рай не се е усамотил с поредното ентусиазирано завоевание. Болката го удари за трети път, вече през ребрата, достатъчно остро да му изкара дъха, и приятната вероятност се изпари.

— Светии! — изруга младият антари и с няколко промърморени извинения се измъкна от прегръдката на Асана и от сепарето. Пивницата се залюля при твърде бързото му изправяне и той се облегна на стената и огледа залата, като се чудеше в какви ли неприятности се е забъркал Рай за пореден път.

После забеляза, че масата близо до бара, където бяха разговаряли тримата пияници, е празна. „Благословените води“ имаше две врати — предна и задна. Кел избра втората и позна. Изскочи в нощта със скорост, която съвсем искрено го изненада, предвид факта колко бяха изпили двамата с Рай. Болката и студът обаче са отрезвяващи фактори и младият антари рязко се закова в посипана със снежец задна уличка, а магията плискаше нажежена през вените му, готова за битката.

Най-напред Кел видя кръвта.

После — ножа на принца върху паважа.

Тримата бяха заградили Рай в дъното на уличката. Единият имаше рана на ръката. Другият — на бузата. Противникът им явно бе успял да ги резне в отбрана, преди да изгуби оръжието си, но сега стоеше превит, притискаше ребрата си с длан и от носа му се стичаше кръв. Мъжагите очевидно не осъзнаваха кой е. Едно е да приказваш лошо за кралското отроче, но да го удариш…

— Това да ти е за урок, дето ми цепна бузата — изръмжа единият.

— Подобрява вида ти — изпъшка Рай през стиснати зъби. Кел направо не повярва на ушите си: брат му предизвикваше противниците си.

— … си търсиш неприятности.

— И ще си ги намериш.

— Не бих… бил тъй уверен… — принцът се закашля. Завъртя глава покрай троицата към Кел. Усмихна се гадничко и процеди през окървавени зъби: — Я виж ти, здрасти! — сякаш двамата случайно се бяха натъкнали един на друг. Сякаш не му изваждаха душата с ритници зад „Благословени води“. И сякаш точно в този момент Кел не изпитваше желание да остави нападателите да опухат Рай, задето се е държал глупаво и достатъчно нагло, та да си изпроси сам боя (понеже Кел не се съмняваше, че принцът е виновен за схватката). И още нещо подхранваше желанието му — биячите не го знаеха, но всъщност те не можеха да убият жертвата си. Така работеше заклинанието, белязано в кожата и на двама им. Нищо не можеше да убие Рай, защото животът, който се плискаше във вените му, не беше негов. Беше на Кел. И докато сърцето на младия антари биеше, принцът също щеше да живее.

Но бяха способни да го наранят, а Кел не беше достатъчно ядосан да допусне подобно нещо.

— Здравей, братко — поздрави той и скръсти ръце.

Двама от мъжагите се обърнаха към него.

— Керс ла? — подкачи го единият. — Псето дошло да ти душка по петите?

— Не ми изглежда много зъбато това псе — обади се вторият.

Третият дори не си даде труд да се извърне. Рай му подхвърли нещо обидно — Кел не долови какво точно — и той насочи ритник към стомаха на принца. Така и не го нанесе. Младият антари стисна зъби и ботушът на наглеца застина във въздуха, а костите в крака му застъргаха по чужда воля.

— Какво…

Кел ги усука с ума си и мъжът излетя странично към най-близката стена. Рухна на земята със стенания, а другите двама го погледнаха с почуда и ужас.

— Не можеш… — поде единият, но не се доизказа. Фактът, че Кел владееше тази способност бе по-малко шокиращ от демонстрацията, че смее да я използва. Костната магия бе рядко и опасно умение — и забранено, понеже нарушаваше кардинален закон: никой не бива да използва магия, умствена или физическа, за да контролира друг човек. Всеки, показал и най-малка склонност към нея, биваше силно окуражаван да се отучи. А хванат в подобна простъпка, си отиваше с пълен комплект ограничители.

Обикновен магьосник никога не би рискувал подобно наказание.

Кел обаче не беше обикновен магьосник.

Той вирна брадичка, та мъжете да видят очите му и изпита мрачно задоволство от скоростта, с която пребледняха. Междувременно зад гърба му отекнаха стъпки. Кел се извърна: в улицата се изсипваше още народ. Новодошлите бяха пияни, разгневени и въоръжени. Съмнението надигна глава в душата му.

Сърцето му препусна, магията плисна във вените му. Усети мускулите по лицето си да се раздвижват и му отне секунда да осъзнае, че се усмихва.

Измъкна кинжала от скритата под мишницата си кания и с плавно движение си поряза ръката. По улицата покапа кръв на едри червени капки.

— Ас исера — нареди Кел и думите придобиха форма едновременно в кръвта му и във въздуха. Извибрираха в уличката.

И земята започна да замръзва.

Начена се от капките кръв и се разпростря с бързината на скреж по паважа и под краката, докато миг по-късно всички нападатели стояха върху монолитна плоскост от лед. Един пристъпи и краката му се изплъзнаха изпод него, а ръцете му вършееха в опит да запази равновесие, докато падаше. Друг сигурно бе обул по-добри ботуши, защото пристъпи уверено напред. Но Кел вече се движеше. Наведе се, притисна кървава длан към уличните павета и заповяда:

— Ас стено.

Счупи се.

Пукане разцепи нощта — тихо разчупване на плоскост от дебел лед. Пукнатини се изстреляха изпод дланта на Кел и нацепиха земята във всички посоки. Изправи се и отломъците се разлетяха около него. Всяко парче, не приковано под ботуш или тяло, се вдигна във въздуха и увисна там, а ръбовете, по-остри от ножове, се разгръщаха около антари подобно на зловещи лъчи от светлина.

Внезапно всички в уличката застинаха, но не понеже бе сковал костите в телата им, а защото ги вцепени страх. Както и беше редно. Кел вече не се чувстваше пиян. Нито му беше студено.

— Виж сега — един от нападателите внимателно вдигна ръце. — Няма нужда да постъпваш така…

— Не е честно — изръмжа тихичко друг, о чието гърло се бе опряло парче лед.

— Честно ли? — попита Кел, изненадан колко стабилно звучи гласът му. — А трима срещу един честно ли е?

— Той започна боя!

— А осем срещу двама дали е честно? — продължи Кел. Така като гледам, превъзходството е във ваша полза.

Ледените остриета се придвижваха полека във въздуха. Наоколо се разнесе панически шепот.

— Просто се защитавахме!

— Не знаехме!

Рай се беше изправил, облегнат на стената.

— Стига де, Кел…

— Не мърдай, Рай — предупреди го магьосникът. — Достатъчно проблеми предизвика.

Заострените късове лед се разлетяха на всички страни и с прецизност започнаха да се нареждат и срещу всеки нападател се обърнаха по две-три парчета, насочени към гърлото, сърцето и корема. Негодниците се взираха в леда с ококорени очи и със затаен дъх чакаха да видят какво ще се случи.

Какво ще стори Кел.

Едно трепване на китката — само толкова беше нужно — да сложи край на всеки един в уличката.

Спри, рече нечий глас: заповед твърде тиха, за да я чуе.

Спри.

После, внезапно, далеч по-силен, отекна гласът на Рай — думите се откъртваха от гърлото му с тътнеж:

— КЕЛ, СПРИ!

Нощта се върна на фокус и младежът осъзна, че е застинал на място и държи в шепата си осем живота — и почти им е сложил край. Не за да ги накаже заради нападението над Рай (принцът вероятно ги беше провокирал), нито защото бяха лоши (макар неколцина от тях наистина да бяха такива). А само защото имаше възможност и понеже му харесваше да упражнява контрол, да бъде най-силният, да знае, че стигне ли се дотам, той ще бъде последният оцелял.

Кел издиша и отпусна ръка. Остави парчетата лед да рухнат на паважа, където се разтрошиха. Мъжете изпъшкаха, взеха да ругаят и като един се запрепъваха заднешком. Магическият миг бе отминал.

Един рухна разтреперан на земята.

Друг бе позеленял, сякаш всеки момент ще повърне.

— Махайте се оттук! — изсъска Кел тихо.

Те се подчиниха. Изпрати ги с поглед.

Негодниците и бездруго вече го мислеха за чудовище, а сега се погрижи и да придаде тежест на страховете им, и влоши положението още повече. Но нямаше значение — май и бездруго не бе по силите му да го подобри.

Натрошеният лед хрущеше под краката на Кел, запътил се към Рай. Принцът бе приседнал на пети, с гръб към стената. Изглеждаше замаян, но антари предположи, че не е толкова от побоя, колкото от пиенето. Кръвта бе спряла да тече от носа и устата му, иначе лицето му изглеждаше невредимо; Кел се претърси за ехо от болка и напипа само няколко натъртени ребра.

Протегна ръка, за да помогне на Рай да се изправи. Принцът пристъпи напред и се олюля, но Кел го задържа и му помогна да остане на крака.

— Ето пак — промърмори Рай и облегна глава върху рамото на брат си. — Никога не ме оставяш да падна.

— И да позволя да ме завлечеш със себе си ли? — скара му се Кел и преметна ръката на принца през раменете си. — Хайде, братко. Позабавлявахме се достатъчно за тази нощ.

— Съжалявам — прошепна Рай.

— Знам.

Всъщност Кел не можеше да забрави как се чувстваше по време на боя — и онази малка инатлива частица от него, която несъмнено се беше наслаждавала. Нямаше как да забрави и усмивката — хем му принадлежеше, хем същевременно беше на съвсем друг човек.

Потрепери и помогна на брат си да се прибере.