В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (7)

II

През зимните месеци повечето градове спят, но Червеният Лондон не показваше признаци за унес. Докато двамата братя обикаляха улиците, из камините припламваха елементални огньове, от комините бълваше пара. През облачето на дъха си Кел видя отраженията от светлините на Нощния пазар покрай брега, парата лъхаше с аромат на греяно вино и яхния, улиците гъмжаха от пешеходци, увити в шалове, и с палта, ярки като скъпоценни камъни.

Рай се оказа прав — единствен Кел носеше черно. Придърпа шапката ниско на челото си, за да се прикрие не толкова от студа, колкото от неизбежните погледи.

Подминаха двойка хванати под ръка млади момичета. Едната стрелна с одобрителен поглед Рай, замалко да се препъне в полите си и той я улови за лакътя.

— Ан, соласи, рес настер — извини се девойката.

— Мас марист — отвърна Рай на гладкия си арнески.

Момичето сякаш не забеляза Кел, който продължаваше да се придържа на крачка назад, потънал в сенките на брега. Приятелката й обаче го видя. Той усети погледа й да се плъзга по него, на свой ред се вторачи в нея и с мрачно задоволство констатира как тя си поема стреснато дъх.

— Аван — каза Кел с глас, недоловим като мъглата.

— Аван — отвърна и тя, но сковано, и сведе глава.

Рай притисна устни към пръстите в ръкавица на другото момиче, Кел пък не сваляше поглед от онази, която го гледаше. Имаше време, когато арнесците го обожествяваха като благословия и бяха готови да му се кланят доземи и за най-малкото; макар да не бе харесвал поведението им, сегашното беше по-лошо. Сега в очите им имаше страхопочитание, но също и страх, а най-неприятно беше недоверието. Момичето го гледаше, все едно е опасно животно; все едно всяко внезапно движение ще го подтикне да хапе. В крайна сметка, поне доколкото на нея й беше известно, негова беше вината за Черната нощ, помела града — магията, от която очите на хората почерняваха като неговите и ги изяждаше отвътре. И без значение какви изявления за обратното правеха кралят и кралицата и колко слухове се стараеше да пусне Рай, всички вярваха, че епидемията е дело на Кел. Вината е негова.

И в определен смисъл, разбира се, бяха прави.

Рай положи ръка върху рамото му и младият антари се върна в реалността.

Момичетата се отдалечаваха и, хванали се под ръка, си шепнеха трескаво.

Кел въздъхна и погледна назад към прекрачилия реката кралски дворец.

— Това е лоша идея — повтори той, но Рай вече бе поел по улицата — насочваше се встрани от Нощния пазар и сиянието на Айл.

— Къде отиваме? — попита Кел и тръгна на крачка зад принца.

— Искам да те изненадам.

— Рай — предупреди го младежът, започнал вече да мрази изненадите.

— Не бой се, братко. Обещах ти елегантна вечер и възнамерявам да изпълня обещанието си.

 

 

Кел намрази заведението от пръв поглед.

Наричаше се „Раченаст“.

Великолепие.

Смазващо шумно и бунтовно живописно, „Великолепие“ представляваше дворец за забавления, където градските остра — елитът — не само забравяха за студените месеци, а направо отричаха съществуването им. Зимната нощ се изпаряваше отвъд обкованите със сребро порти. Вътре цареше летен ден — от грейналите по-ярко от слънца фенери над главите на посетителите, та чак до изкуствената горичка, скрила всички под кичестата си зелена корона.

Щом премина от ледената нощ със завесата й от мрак и мъгла в просторната, добре осветена ливада, Кел се почувства внезапно — и ужасяващо — разголен. Колкото и да не му се вярваше, той и Рай всъщност се оказаха неподходящо облечени. Чудеше се дали принцът е искал да предизвика скандал или сцена, или някой да подложи на съмнение правото му да присъства тук. Прислугата на входа обаче разпозна принца-наследник или самия Кел (а покрай него и Рай, понеже всички знаеха, че никой друг не би успял да помъкне антари на такъв пир), понеже приветства и двамата.

Кел присви очи. Банкетните маси в разкошното заведение се огъваха от плодове, сирена и кани с охладени летни вина. Танцуващи двойки се въртяха на синя каменна платформа, сътворена да наподобява езерце, други се излежаваха по възглавки сред омагьосаните дървета. Пееха вятърни чанове и посетителите се смееха — висок, звучен смях на аристократи — и вдигаха наздравици с кристални чаши, изложили богатството си на показ, също като пейзажа.

Цялата сцена щеше да е очарователна, ако не беше тъй фриволна и натрапваща се. Кел обаче я счете за непоносима. Макар Червеният Лондон да беше бижуто в арнеската империя, все пак и тук имаше бедни хора и страдание — ала във „Великолепие“ нищо не пречеше на остра да се преструват и да сътворяват утопии от пари и магия.

На всичкото отгоре Рай беше прав: никой друг не носеше черно и Кел се сравни с петно върху чиста покривка за маса (дори се замисли дали да не си смени палтото, превръщайки черното в нещо по-ярко, но не успя да се застави да се покрие с някоя от пауновите разцветки, тъй модерни тази зима), докато принцът слагаше ръка на рамото му и го поведе напред. Подминаха една банкетна маса и Рай взе оттам два бокала лятно вино. Кел си задържа шапката, като оглеждаше залата между периферията й и ръба на чашата, връчена му от принца.

— Дали вече са забелязали маскировката ми — промърмори брат му, свел глава, — или още са твърде заети да се перчат?

Кел остана изненадан от осъдителната нотка в гласа на брат си. Отвърна:

— Дай им малко време, та ние току-що пристигнахме…

Ала долови как прозрението се разпространява като вълна сред посетителите, още докато Рай се насочваше към една от сложените под дърветата кушетки.

Принцът се отпусна сред възглавниците и си свали шапката. Черните му къдри грейнаха и дори без обичайния златен кръг в косата; всичко в него — позата, съвършената усмивка, самоувереността — издаваха потеклото му. Кел знаеше, че не е способен да наподоби излъчването му — беше опитвал. Рай захвърли шапката си на съседната маса. Младият антари се поколеба, опипвайки периферията на своята, но я задържа — не разполагаше с друга броня срещу нахални погледи.

Отпи от питието си и понеже не се интересуваше особено от останалите във „Великолепие“, огледа брат си. Все още не разбираше половинчатата маскировка на Рай. Заведението представляваше свърталище за елита, а елитът познаваше компанията на принца по-добре от всички други в града. Аристократите прекарваха месеци в изучаване на кралския език, само и само чрез уменията си да завоюват приятелството му (макар Кел да знаеше, че Рай смята този навик за неприятен и ненужен). Всъщност не само дрехите го притесняваха. Всичко в принца си беше наред, но все пак…

— Наистина ли изглеждам чак толкова добре? — попита Рай, без да го гледа в очите, докато в заведението звънтеше стъклен смях.

— Прекрасен си и си съвсем наясно по въпроса — отвърна Кел и насочи вниманието си към килима от трева под краката им.

До кушетката им се приближи единствено прислужница — млада дама в бяла рокля — и то колкото да попита дали има с какво да направи тяхната вечер още по-приятна. Рай разцъфтя в усмивка и я отпрати да потърси по-силно питие и цвете.

Кел проследи как принцът отпуска ръце по облегалката на кушетката, а светлите му златни очи блестят, докато оглежда заведението. Това беше Рай в най-питомния си вид и все пак — притеснително подозрителен.

Прислужницата се върна с гарафа с рубинова течност и едничко тъмносиньо цвете; Рай прие питието и с усмивка затъкна цветето зад ухото й. Кел подбели очи. Някои неща не се променяха.

Рай напълни чашата му, а младежът се вслушваше в надигащия се шепот — все повече от гостите се обръщаха към тях. Усети как неизбежната тежест от вниманието на зяпачите се прехвърля от принца към спътника му. Настръхна, но, вместо да сведе глава, се застави да срещне погледите им.

— Щеше да е много по-забавно — отбеляза Рай, — ако спреш да се зъбиш на всички.

Кел го изпепели с поглед.

— Те се боят от мен.

— Те ти се прекланят — принцът махна с ръка. — Мнозинството в този град те смятат за бог.

При тази дума Кел се присви. Магьосниците антари наистина бяха рядкост — достатъчна причина някои да ги смятат за божествени въплъщения, за избраници на съдбата.

— Да, но останалите ме мислят за дявол.

Рай поизправи гръб.

— Знаеш ли, че според Веск ти сменяш сезоните, контролираш прилива, благославяш империята?

— Ако се мъчиш да пробудиш егото ми…

— Не, но винаги ще останеш само единствен по рода си, просто ти го напомням.

Кел се вцепени при мисълта за Холанд. Допускаше все някога да се роди нов антари — или да бъде открит — но не беше сигурен дали го вярва. С Холанд се явяваха представители на изчезващ вид. Хора с техните способности винаги са били нещо рядко, но сега главоломно се приближаваха към изчезването. Ами ако наистина се окажеше последен от вида си?

Кел се намръщи.

— Предпочитам да съм нормален.

Сега беше ред на Рай да го изпепели с поглед.

— Горкичкият. Чудя се как ли се чувства човек, поставен на пиедестал.

— Разликата е — отвърна Кел, — че хората те обичат.

— На всеки десет, които ме обичат — отвърна Рай и описа с ръка кръг към просторната зала, — един иска да ме види мъртъв.

Друг спомен измести мисълта за Холанд — случката със Сенките, опитали се преди шест години да отвлекат Рай, своеобразно послание за трона колко скъпоценни ресурси се хабят за фриволни афери, а пренебрегват нуждите на народа. И Кел бе склонен да ги разбере — стигаше му само веднъж да надзърне във „Великолепие“.

— Имам предвид — продължи Рай, — че на всеки десет, които те обожествяват, един иска да те види на кладата. При хора като нас процентите са си такива.

Кел си наля питие и отбеляза:

— Това място е кошмарно.

— Ами… — Рай изпразни чашата си на един дъх и шумно я остави на масата, — най-лесно е да си тръгнем.

И ето го най-сетне онзи блясък в очите на принца. Кел внезапно проумя маскировката му. Рай не беше облечен като за „Великолепие“, понеже не това беше истинската им цел.

— Избрал си този дворец преднамерено!

Реакцията му предизвика ленива усмивка:

— Не разбирам за какво говориш.

— Избрал си го, понеже си очаквал тук да се почувствам нещастен и лесно да се съглася да те придружа на някое друго място.

— И?

— И сериозно подценяваш способността ми да понасям страдание.

— Ти решаваш — принцът се изправи на крака с обичайната си ленива грациозност, — аз възнамерявам да пообиколя наоколо.

Кел се намръщи, но не се надигна. Проследи отдалечаването на Рай и се опита да имитира свойственото на принца престорено безразличие — облегна се удобно с чаша в ръка.

Следеше как брат му маневрира през тълпата гости, усмихва се весело, разменя ръкостискания, целува приятелски бузи, от време на време сочи дрехите си и сам се присмива на себе си. Независимо от твърденията на Рай, беше факт, че тук се вписва без усилие. Както и би следвало, помисли си Кел.

Но това не му пречеше да презира користолюбието в очите на остра, вперени в принца. Жените пърхаха с мигли — с твърде малко топлина и твърде много лукавство. Одобрителните погледи на мъжете съдържаха твърде малко любезност и твърде много алчност. Един-двама стрелнаха с поглед и Кел — там различи същата алчност — но никой не прояви достатъчно смелост да го доближи. Хубаво. Нека си шепнат, нека зяпат. Той изпита странното и внезапно желание да устрои сцена, да види как веселието на гостите се превръща в ужас при вида на истинската му сила.

Кел стисна по-здраво чашата и понечи да се надигне от мястото си, но долови отгласи от разговор на компания в съседство.

Не възнамеряваше да подслушва — отдаваше му се съвсем естествено. Вероятно магията във вените му обостряше слуха или се бе научил да се настройва по-фино с годините. Когато тъй често си тема на разговори шепнешком, става ти навик.

— … щях да се запиша — похвали се благородник, облегнат на планина от възглавници.

— Стига де — порица го жена до лакътя му, — дори ако имаше уменията, а ти ги нямаш, доста си закъснял. Списъкът вече е огласен.

— Така ли?

Подобно на повечето градски жители, и те говореха за „Есен таш“ — Елементалните игри. В началото Кел не им обръщаше внимание, тъй като остра обикновено се вълнуват повече от балове и банкети, отколкото от съперници. Но те заговориха сериозно за магьосниците, все едно обсъждаха екзотични зверове.

— Е, разбира се, списъкът не е публикуван още — продължи жената със заговорнически тон, — но брат ми си има методи.

— Има ли познати вътре? — обади се небрежно друг мъж.

— Чух, че победителката, Кисимир, отново участва.

— А Емъри?

При споменаването на това име Кел се вцепени, а кокалчетата му върху чашата побеляха. Несъмнено има грешка, помисли си той в същия момент, когато жената попита:

— Алукард Емъри ли?

— Да. Завръща се да се състезава. Така чух.

Пулсът на Кел заблъска в ушите му и виното в чашата му се завихри.

— Това са глупости — възрази един от мъжете.

— Признавам ти, бива те със слуховете. Емъри не е стъпвал на лондонска земя от три години.

— Дори и така да е — не се предаваше жената, — но името му е включено в списъка. Приятелят на брат ми има сестра, която е куриер за авен есен и тя казва, че…

Внезапна болка прониза рамото на Кел и той едва не изтърва чашата. Още докато посягаше да притисне длан към ключицата си, вече въртеше глава в търсене на източника на нападението. Отне му миг да осъзнае, че болката всъщност не е негова. Беше ехо.

От Рай.

Къде се намираше брат му?

Кел скочи на крака и замалко да разлее гарафата на масата — трескаво огледа залата за ониксовата коса на принца и синята му куртка. Не ги забеляза никъде. Сърцето на антари препускаше в гърдите му и той едва устоя на желанието да извика Рай по име. Усещаше как събира погледите на гостите, но не се вълнуваше особено. Посетителите не бяха важни за него. Единственият човек на това място — в този град — за когото го беше грижа, се намираше някъде наблизо и изпитваше болка!

Кел присви очи и се взря през твърде ярко осветеното поле във „Великолепие“. Слънчевите фенери сияеха в небето, но в далечината следобедната светлина на откритата зала потъваше в коридорите на по-тъмна гора. Кел изруга и се втурна през ливадата, без да обръща внимание на погледите на гостите.

Болката се повтори, този път ниско на кръста, и Кел измъкна ножа си от канията, щом щурмува сенчестия листак. Ругаеше гъстите дървета, сред които единствен източник на светлина бяха звездни фенери. Гората гъмжеше от развълнувани двойки.

Дявол го взел, изсъска Кел с препускащ пулс, докато се връщаше обратно.

Имаше навик да държи за всеки случай амулет на Рай в себе си. Тъкмо се канеше да пусне кръв и да призове бойно заклинание, когато белегът му запулсира по начин, подсказващ, че принцът е наблизо. Обърна се и чу приглушен шепот откъм най-близкия шубрак — гласът вероятно принадлежеше на Рай. Кел се шмугна сред клоните, готов за битка, но завари нещо съвсем неочаквано.

Там, на обрасъл с мъх склон, полусъблеченият Рай се бе надвесил над момичето в бяло, с все още втъкнато в косата синьо цвете, и притискаше лице към рамото й. Кел забеляза по голия му гръб следи от нокти, достатъчно дълбоки да му пуснат кръв, а на бедрото му разцъфна прясно ехо от болка, понеже момичето заби нокти в плътта на принца.

Кел изпъшка остро — от неудобство и облекчение — а момичето го видя да стои в шубрака и изстена. Рай вдигна задъхан глава и се усмихна без грам неудобство.

— Копеле такова — изсъска Кел.

— Любовник ли ти е? — почуди се момичето.

Рай се отпусна на пети, претърколи се с ленива грациозност и се изтегна върху мъха.

— Брат — обясни лаконично.

— Махай се — нареди Кел на прислужницата.

Тя го погледна объркано, но все пак сбра полите си и си тръгна, а Рай се изправи полека и си потърси ризата.

— Мислех, че са те нападнали!

— Ами… — принцът внимателно надяна туниката си през глава. — В определен смисъл…

Кел откри куртката на Рай окачена на нисък клон и му я подаде със замах. После поведе принца обратно през гората и ливадата, между сребърните врати, та чак навън в нощта. Шестваха в мълчание, но в мига, щом се измъкнаха от „Великолепие“, Кел се нахвърли на брат си:

— Какво си мислеше, че правиш?

— Нужно ли е да питаш?

Младият антари поклати невярващо глава:

— Непоносим задник си!

Рай само се засмя.

— Откъде да знам, че ще бъде толкова груба с мен?

— Ще те убия.

— Не става — отвърна принцът и разпери ръце. — За това поне лично си се погрижил.

За миг, докато думите витаеха в облаче зимен дъх, той изглеждаше искрено разочарован. После обаче усмивката му се завърна.

— Хайде — подкани той и преметна ръка през рамото на Кел. — И бездруго се наситих на „Великолепие“. Да намерим по-поносимо място за пиене.

Започваше да вали суграшица и Рай въздъхна:

— Не вярвам да си се сетил да ми вземеш шапката?