В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (60)

IX

Лайла обикаляше из градината.

Трябваше да предприеме нещо.

Паркът гъмжеше от гвардейци, дворецът бе в треска. Тийрън се опитваше да измъкне отговори от Хастра, а на няколко овощни реда от Лайла Алукард все още стоеше приведен над Рай и му шепнеше твърде тихо, та тя да чуе думите. Сториха й се утешителни слова. Или молитва. Беше чувала моряците да се молят в морето — не на Господ, а на света, на магията, на всичко, което би могло да ги слуша. Една и съща висша сила с различно име. От много време насам Лайла не вярваше в Господ — беше се отказала от молитвите, щом стана ясно, че никой не им отговаря и макар да бе склонна да признае съществуването на магията, не й се струваше тя да слуша или поне да я е грижа. Намираше странно задоволство в това, понеже по този признак силата си беше лично нейна.

Бог нямаше да помогне на Рай.

Но Лайла би могла.

Тръгна да се връща през овощната градина.

— Къде отиваш? — поиска да узнае Алукард и вдигна глава.

— Да оправя хаоса — отвърна тя. С тези думи се втурна на бегом към дворцовите порти. Не спря, независимо от опитите на пажовете и гвардейците да й преградят пътя. Привеждаше се и се извърташе, премина покрай тях, нахлу през портите на двореца, изтърча надолу по стъпалата.

Знаеше какво трябва да направи, макар да нямаше представа дали ще проработи. Лудост беше да опитва, но не разполагаше с избор. Не, не беше вярно. Предишната Лайла щеше да заяви, че винаги има избор и ще живее далеч по-дълго, ако избере да остане на своя страна.

Но между нея и Кел имаше връзка. Различна от онази, която го свързваше с Рай, но също толкова здрава.

Дръж се, помисли си тя.

Лайла се промуши през претъпканите улици и се отдалечи от празненствата. Стремеше се да начертае в ума си карта на Белия Лондон — поне колкото беше видяла от него — ала не си спомняше много освен замъка и предупреждението на Кел никога да не пресича точно там, където иска да попадне.

Най-сетне намери по-спокойно място и извади от задния си джоб отломъка от Астрид Дейн. После нави ръкав и измъкна ножа си.

Това е лудост, помисли си. Чиста и пълна лудост.

Знаеше разликата между елементалния маг и антари. Да, преживя пътешествието и преди, но заедно с Кел и под защитата на неговата магия. А сега щеше да се пренесе сама.

Какво съм аз?, беше попитала Тийрън.

Какво съм аз?, чудеше се всяка нощ в морето и всеки ден, откакто за първи път се бе озовала тук, в този град, в този свят.

Сега Лайла преглътна и прокара ножа по ръката си. Острието ухапа плътта, кръвта се надигна на тънка алена панделка и потече. Крадлата я размаза по стената и стисна отломъка от статуята.

Каквото и да съм, помисли си, притиснала длан към стената, дано е достатъчно.