В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (6)

I

Червеният Лондон

Кел коленичи в средата на Купата.

В една от колоните на моста, поддържащи двореца над реката, бе издълбана голяма кръгла зала. Намираше се под Айл. През стените от превърнат в стъкло камък проникваше възможно най-слабо червено сияние от реката и озаряваше Купата с призрачна светлина. В каменния под бе гравиран кръг за концентрация с шарка, предназначена да канализира сила, и цялото пространство — стени и въздух заедно — бръмчеше от енергия: басов, резониращ звук като във вътрешността на камбана.

Мощта в Кел напираше, търсеше изход — концентрираше цялата му енергия и напрежението, и гнева, и страха, мъчещи се да излязат на бял свят — но той се съсредоточи върху дишането си и в задачата да намери центъра си, да превърне в съзнателно действие процес, станал му тъй естествен. Върна назад умствения си часовник — отново стана на десет годинки и се озова седнал на пода в монашеската килия в Лондонското светилище, а равномерният глас на мастър Тийрън отекваше в мислите му.

Магията е усукана, а ти трябва да си гладък.

Магията е дива, а ти трябва да си питомен.

Магията е хаос, а ти трябва да си в покой.

Спокоен ли си, Кел?

Младият антари се изправи полека на крака и вдигна глава. Отвъд кръга за концентрация се усукваше мрак и надвисваха сенки. Под примигващата светлина на факлата спаринг-силуетите придобиваха лицата на врагове.

Утешителният глас на Тийрън заглъхна в главата му и на негово място се намести студеният тон на Холанд.

Знаеш ли какво те прави слаб?

Гласът на Белия антари отекваше в мислите на Кел.

Светлината на факлата трепна и младежът вдиша, издиша — и удари.

Заби юмрук в първото чучело и го събори. Докато противникът падаше, Кел вече се извръщаше към втория зад гърба си.

Никога не си влагал усилия.

Кел замахна с ръка — вода се надигна да обгърне юмрука му и после, с едно движение, полетя към чучелото, като се превърна в лед в мига, преди да се удари в главата на „врага“.

Не се е налагало да се биеш.

Кел се обърна и се озова лице в лице със сянка, която доби формата на Холанд.

И определено не се е налагало да се сражаваш за живота си.

Навремето щеше да се поколебае — и се беше поколебал — но не и този път. С един замах от канията на китката му излязоха метални шишове и се наместиха в ръката. Полетяха във въздуха като стрели и се забиха в гърлото, сърцето и главата на чучелото.

Ала противниците продължаваха да прииждат. Нямаха свършване.

Кел се притисна към извитата стена на Купата и вдигна ръце. От вътрешната страна на китката му проблесна малък триъгълник заострен метал. Щом свали ръка, триъгълникът се превърна в острие и младежът се поряза с него — пусна си кръв. Долепи длани една до друга и ги раздалечи. Нареди на кръвта:

— Ас осоро!

Затъмни.

Заповедта на Кел отекна, разнесе се из залата, въздухът в дланите му започна да се сгъстява и да се вихри в сенки, по-гъсти от дим. Блъвна между пръстите му и за нула време цялото помещение потъна в мрак.

Кел се отпусна върху студената каменна стена на залата — задъхан и замаян от използването на толкова много магия. Потта се стичаше в очите му — едното синьо, другото плътно черно — и той се остави тишината на помещението да го обгърне.

— Всичките ли ги уби?

Гласът се разнесе някъде иззад него — не принадлежеше на призрак, а беше от плът и кръв, и изпълнен с веселие.

— Не съм сигурен — отвърна Кел. Стесни пространството между дланите си и воалът от мрак се разсея незабавно, разкривайки залата в истинския й вид — празен каменен цилиндър, очевидно предназначен за медитация, не за битки. Чучелата за спаринг бяха съсипани, едно гореше весело, друго беше натъпкано с метални копия. Имаше също натрошени, разкривени, разчленени — би било трудно да бъдат наречени вече тренировъчни чучела. Кел сви юмрук и пожарът по горящия манекен угасна.

— Фукльо — промърмори Рай. Принцът се бе облегнал до сводестия вход на залата. На пламъка на факлата кехлибарените му очи сияеха като на котка. Кел прекара окървавена длан през медно-рижата си коса, а брат му тръгна към него и подметките на ботушите му затрополиха по каменния под на Купата.

Всъщност Рай и Кел не бяха братя, поне не кръвни. С една година по-голям от Рай, в арнеския кралски род бяха довели петгодишния Кел, без семейство и без никакви спомени. Разполагаше всичко на всичко с един кинжал и едното му око беше напълно черно: знакът на магьосник антари. Рай обаче отговаряше най-точно на представата на Кел за брат. Бе готов да отдаде живота си за принца. И — съвсем наскоро — бе сторил точно това.

Рай вдигна вежди, виждайки останките от тренировката.

— Винаги съм смятал, че щом си антари, не се налага да се упражняваш и всичко ти идва… — махна с ръка, — отвътре.

— Способността е вродена — отвърна Кел. — Умението изисква упражнения. Точно както ти обяснявам по време на всеки от уроците ни.

Принцът сви рамене:

— Че на кого му трябва магия, ако е такъв красавец?

Кел подбели очи. В залата имаше ниша с маса, отрупана с контейнери — едни, пълни с пръст, други — с пясък или масло — и голяма купа с вода; той топна ръце в нея и си напръска лицето, преди кръвта да оцвети водата в розово.

Рай му подаде кърпа.

— По-добре ли си?

— По-добре съм.

Нямаха предвид освежаващите качества на водата. На практика кръвта на Кел пулсираше неспокойно, а онова, което течеше в нея, копнееше да се развихри. В него се бе пробудила нова мощ и явно не възнамеряваше да заспива отново. И той, и Рай знаеха колко много зачестяват посещенията на младия антари в Купата — ставаха и повече, и по-продължителни. Тренировката успокояваше нервите на магьосника и енергията в кръвта му, но за кратко. Беше като треска — прекъсва, само за да се развихри отново.

Рай видимо проявяваше нетърпение и пристъпваше от крак на крак. Кел го огледа. Принцът бе заменил обичайните си дрехи в червено и златно с кат в изумрудено и сиво, изисканата коприна — с вълна и износен памук, а ботушите със златни токи — с чифт от черна кожа.

— На какъв си се маскирал?

В погледа на Рай проблесна лукавство и принцът се поклони със замах:

— На обикновен гражданин, разбира се.

Кел поклати глава. Напълно нелепа маскировка. Независимо от облеклото, черната коса на Рай блестеше сресана, пръстени покриваха ръцете му, седефени брошки прихващаха изумрудения му плащ. Целият му вид говореше за дворцовата му принадлежност.

— И все пак приличаш на принц.

— Е, очевидно — отвърна Рай. — Да съм маскиран не означава, че не искам да ме разпознаят.

Кел въздъхна.

— Всъщност, точно това означава. Или щеше да означава — за всекиго, освен за теб.

Рай само се усмихна, сякаш бе получил комплимент.

— Искам ли да знам защо си облечен по този начин?

— Ами… — измънка принцът, — понеже ще излизаме.

Кел поклати глава:

— Този път ще пропусна.

Копнееше единствено за баня и питие, но и двете щеше да открие в усамотението на своите покои.

— Добре — отсече Рай. — Аз излизам. А когато ме оберат и зарежат в някоя уличка, ти иди да кажеш на родителите ни какво се е случило. Не забравяй да споменеш, че си останал вкъщи, вместо да се погрижиш за безопасността ми.

Кел простена:

— Рай, последния път…

Принцът обаче махна с ръка, сякаш „последният път“ не включваше счупен нос, няколко подкупа и щети за хиляди линове.

— Този път ще бъде различно — настоя той. — Без глупости. Без щуротии. Просто ще пийнем на място, подходящо за положението ни. Хайде де, Кел, заради мен? Не издържам да прекарам и минута повече в планиране на турнири, докато мама подлага на съмнение всеки мой избор, а татко се тревожи за Фаро и Веск!

Кел нямаше доверие на брат си да се пази сам от неприятности, а и по стиснатите зъби на Рай и блясъка в очите му личеше решимостта му да излезе, дори и сам. Следователно в крайна сметка щяха да обикалят града заедно. Магьосникът въздъхна и кимна към стълбите.

— Поне да се отбием в покоите ми да се преоблека?

— Няма нужда — възрази Рай весело. — Донесъл съм ти чиста туника!

Той извади мека дреха с цвят на слама. Очевидно имаше намерение да измъкне Кел от двореца, преди брат му да си промени мнението.

— Колко мило — промърмори Кел и се съблече. Забеляза как принцът спира поглед на знака, белязан върху гърдите му. Огледално копие се намираше върху сърцето на наследника Мареш. Вид забранена, неразрушима магия.

Моят живот е негов живот. Неговият живот е мой живот. Върни го обратно.

Кел преглътна. Все още не беше свикнал с шарката — преди черна, сега сребърна — която ги свързваше заедно. Свързваше болката им. Насладата им. Животите им.

Навлече чистата туника и издиша, щом символът изчезна под памука. Приглади си косата назад и се обърна към Рай.

— Доволен ли си?

Принцът понечи да кимне, но се спря и извади нещо от джоба си:

— Замалко да забравя. Донесох шапки!

Той постави внимателно светлосива шапка върху черните си къдри, като се погрижи да я намести под лек ъгъл, та зелените скъпоценни камъни по периферията й да заблестят.

— Прелестно — промърмори Кел, щом принцът се пресегна и намести на рижавата му глава въгленовочерна шапка. Палтото му висеше на кука в нишата — свали го оттам и го надяна.

Рай изсумтя и отсъди:

— В това облекло никога няма да се слееш с народа!

Кел устоя на желанието да му изтъкне, че с бледата си кожа, рижа коса и черно око — да не споменаваме и шепота „антари“, който го следваше където и да иде, отчасти молитва и отчасти проклятие — никога не би се слял с каквото и да било.

Отвърна:

— Нито пък ти. Смятах, че това е целта.

— Имам предвид палтото — обясни Рай. — Тази зима черното не е модерно. Из дебрите на дрехата си нямаш ли скрито нещо индигово или небесносиньо?

Колко палта според теб има тук?

Споменът го улучи като удар под кръста. Лайла.

— Предпочитам това лице — заяви той и изтласка встрани спомена за нея — ръката на джебчия, избутана от гънките на палтото му.

— Добре, добре — Рай отново запристъпва от крак на крак. Въобще не го биваше да стои мирен, но Кел смяташе, че и този му недостатък се влошава. В движенията на брат си долавяше нов вид безпокойство — нервна енергия, отглас от неговата. И все пак ефектите й у Рай бяха по-различни. Нервността му ставаше маниакална. Опасна. Обхващаха го все по-мрачни настроения и се сменяха все по-рязко, буквално за части от секундата. Кел едва успяваше да се държи в крак с него.

— Готови ли сме вече? — поинтересува се Рай.

Антари погледна към стълбите.

— А охраната?

— Твоята или моята? — подпита принцът. — Твоята двойка стои пред горната врата. Помага ни неведението им за съществуването на друг изход от това място. Колкото до моите хора, те вероятно още са пред стаята ми. Днес се справих наистина превъзходно с потайното си прокрадване. Тръгваме ли?

Купата си имаше самостоятелен изход от двореца — по една от колоните се виеше тясно стълбище и излизаше на брега. Двамата изкачиха стъпалата в червеникавия мрак, озарени само от светлината на реката и вечния пламък на висящите нарядко бледи фенери.

— Това е лоша идея — заяви Кел, не защото очакваше Рай да си промени намеренията, а понеже му влизаше в работата да го каже, после да има основания да твърди пред краля и кралицата, че е опитал да спре сина им.

— От най-лошите е — съгласи се Рай и преметна ръка през раменете на брат си.

С тези думи двамата излязоха от двореца и потънаха в нощта.