В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (59)

VIII

Дъхът заседна в гърдите на Кел. Белегът на антари се ограничаваше до ръба на окото, но черното на ириса на жената се разливаше като сълзи по бузата й, мастилени линии се изтегляха чак в червената й коса. Беше неестествено.

— Коя си ти?

— Наричам се Ожка — отвърна непознатата.

— Какво си ти? — попита той.

Тя наклони глава.

— Аз съм пратеник… — говореше кралски, но с плътен акцент и Кел забеляза езиковата руна, подаваща се изпод маншета й. Значи беше от Белия Лондон.

— Антари ли си?

Само дето не беше възможно. Кел беше последният от вида си. Зави му се свят.

— Не е възможно.

— Аз съм само пратеник.

Кел поклати глава. Нещо не беше наред. Не я чувстваше като антари. Магията й беше по-странна, по-тъмна. Тя пристъпи крачка напред и той инстинктивно отстъпи. Короните на дърветата над тях се сгъстяваха, преминаваха от пролет в лято.

— Кой те изпраща?

— Моят крал.

Значи някой беше успял да си просече път до трона на Белия Лондон. Беше само въпрос на време.

Ожка пристъпи предпазливо още една крачка напред, но Кел запази разстоянието помежду им, като се изплъзна от лятото в есента.

— Радвам се, че те открих — допълни гостенката от другия Лондон. — Търсех те.

Червеният антари стрелна поглед покрай нея и към входа на двореца.

— Защо?

Тя забеляза накъде гледа и се усмихна.

— За да донеса съобщение.

— Ако имаш съобщение за трона — уточни Кел, — предай го сама.

— Съобщението ми не е за краля — поправи го Ожка. — За теб е.

Разтърси го силна тръпка.

— Какво толкова имаш да ми кажеш?

— Моят крал се нуждае от твоята помощ. Моят град се нуждае от помощта ти.

— Защо аз? — попита Кел.

Ожка въздъхна и се натъжи:

— Понеже всичко е по твоя вина.

Той се дръпна като ударен.

— Какво?

Червенокосата продължи да пристъпва към него, а той направи крачка назад и скоро се озоваха в зимата — гнездо от голи клони, люлени от вятъра.

— Вината е твоя. Ти уби близнаците Дейн. Уби нашия последен антари. Но все пак си в състояние да ни помогнеш. Градът ни се нуждае от теб. Моля те, ела! Срещни се с моя крал. Помогни му да възстанови всичко.

— Не мога просто да си тръгна — възрази Кел автоматично.

— Така ли? — попита пратеничката, сякаш способна да чуе мислите му.

Тръгвам си.

Непознатата — Ожка — посочи дърво наблизо и антари забеляза спиралата, вече начертана с кръв. Врата.

Стрелна с поглед двореца.

Остани.

Сам си изгради този затвор.

Не мога да те пусна да си идеш.

Бягай.

Ти си антари.

Никой не може да те спре.

— Е? — попита Ожка и протегна ръка с вени, черни на фона на кожата. — Ще дойдеш ли?

 

 

Рай се сопна:

— Как така е бил освободен?

Той и Лайла стояха в кралския затвор и покрай гвардееца се взираха във вече празната килия. Принцът беше готов да щурмува тъмничарите и да освободи Кел с помощта на Лайла, само дето обект за набега липсваше.

— Кога стана?

— Заповед на краля — обясни пазачът. — Няма и десет минути. Едва ли е стигнал далеч.

Рай се изсмя — измъчен, истеричен смях забиваше нокти в гърлото му — а сетне хукна нагоре по стълбите право към покоите на Кел, с Лайла по петите му.

Стигна до спалнята на брат си и отвори вратите, ала помещението беше празно.

Принцът се насили да потуши надигащата се паника и отстъпи назад в коридора.

— Какви ги вършите вие двамата? — попита Алукард, тъкмо изкачил стълбите.

— Ти какво правиш тук? — изуми се Рай.

— Търся теб — отвърна капитанът.

В същия момент Лайла го попита:

— Виждал ли си Кел?

Алукард вдигна вежда.

— Полагаме много старания да се избягваме взаимно.

Рай изпъшка изнервено и се втурна покрай капитана, само за да се сблъска с някакъв младеж на стълбите. Замалко да не разпознае гвардееца без бронята му.

— Хастра — изпръхтя. — А ти виждал ли си Кел?

Доскорошната охрана на Кел кимна:

— Да, сър. Току-що го оставих в парка.

Принцът въздъхна облекчено. Понечи да хукне по стълбите, но Хастра добави:

— В момента има посетителка. Така мисля. Жена.

Лайла настръхна видимо.

— Каква жена?

— Как мислиш? — попита Алукард.

Хастра им се стори малко замаян.

— Аз… не мога да си спомня лицето й… — между веждите му се вдълба бръчка. — Странно е, винаги съм бил много добър физиономист… В нея обаче има нещо… нещо странно…

— Хастра — изсъска Алукард напрегнато. — Отвори шепи!

Рай дори не беше забелязал, че младият гвардеец стиска юмруци до хълбоците си.

Хастра сведе очи, сякаш и той не беше усетил, после протегна ръце и отпусна пръсти. Едната му шепа беше празна. В другата държеше малък диск с надраскано на повърхността заклинание.

— Ха! — възкликна младежът. — Ама че странно!

Но Рай вече тичаше по коридора, Лайла — на крачка зад него и Алукард — засега последен, но си наваксваше изоставането.

 

 

Кел се пресегна и хвана Ожка за ръката.

— Благодаря — възкликна тя с глас, преливащ от щастие и облекчение, и обви пръсти около неговите. Притисна другата си ръка към белязаното с кръв дърво.

— Ас таскен — и миг по-късно дворцовият парк изчезна, заменен от улиците на Червения Лондон. Кел се огледа. Отне му минутка да осъзнае къде се намират… но важното беше не къде се бяха озовали, а къде ще се озоват.

В този Лондон тук имаше тясна пресечка с пивница от едната страна и градинска стена — от другата.

Но в Белия Лондон на това място се намираше портата на замъка.

Ожка извади изпод бялото си наметало малка дрънкулка и притисна все още кървящата си ръка към зимния бръшлян, катерещ се по каменната стена. Спря и погледна към Кел в очакване на разрешението му; той, на свой ред, се обърна назад към улиците — към все още видимия в далечината кралски дворец. Присви го под лъжичката — вина, паника, колебание — ала преди да успее да се дръпне, Ожка изрече думите и светът се сгъна около тях. Червеният Лондон изчезна и Кел се принуди да пристъпи напред — от улицата в каменната гора, която се издигаше пред замъка.

Само дето каменна гора нямаше — вече не.

Беше си съвсем обикновена, пълна с дървета с голи зимни клони, през които се виждаше лазурносиньо небе. Кел се стресна — откога в Белия Лондон имаше толкова цветове? Това не беше светът, какъвто го помнеше; не и онзи, споменат от водачката му, осакатен и умиращ.

Светът изобщо не беше пострадал!

Ожка стоеше близо до портата и се подпираше на стената. Когато вдигна глава, по лицето й се плъзна котешка усмивка.

Кел имаше само секунда да възприеме промените — тревата под краката му, слънчевата светлина, птичата песен — и да осъзнае каква ужасна грешка е направил, преди да чуе стъпки, да се обърне и да се озове лице в лице с краля.

Той стоеше точно пред младия антари, с изпънати рамене и високо вдигната глава, виждаха се и двете му очи — едното изумрудено, другото черно.

— Холанд?

Името прозвуча като въпрос, понеже мъжът пред Кел не приличаше на познатия противник, с когото се беше сражавал антари — онзи, когото победи и захвърли в бездната преди четири месеца. При раздялата им той беше на няколко бавни удара на сърцето от смъртта.

Този Холанд не би могъл да стои тук.

Този Холанд никога не би могъл да оцелее!

Но срещу себе си Кел виждаше Холанд и той не беше просто оцелял.

Изглеждаше преобразен.

Бузите му розовееха свежо — със сияние, присъщо само на хора в разцвета на живота, а косата му — независимо от възрастта, доскоро въгленовосива — сега беше права, черна, лъскава и чертаеше начупен зигзаг с кичурите по слепоочията и челото му. Кел погледна Холанд в очите и той — магьосник, крал, антари — се усмихна; гримаса, допринесла повече за промяната на лицето му, отколкото новите дрехи и аурата на здраве.

— Здравей, Кел — поздрави Холанд. Облекчение за младежа бе да чуе все тъй познатия му глас. Белият антари никога не говореше високо, но тонът беше заповеден и подчертан от онова леко хриптене, заради което ти се струва прегракнал от крещене. Или писъци.

— Не би трябвало да си тук — констатира Кел.

Холанд вдигна едната си черна вежда.

— Нито ти.

Младежът усети сянка зад гърба си, изместване на въздуха точно преди нападението. Вече се пресягаше за ножа си, но закъсня, тъкмо напипа дръжката и нещо студено и тежко се стегна около гърлото му, а светът се взриви от болка.

 

 

Рай нахлу през вратите на градината с името на брат си на уста. Нямаше и следа от него сред редиците дървета, нито отговор — освен ехото от гласа на принца. Лайла и Алукард бяха изостанали, тропотът на ботушите му — заглушен от накъсания му пулс.

— Кел? — извика той отново и се втурна през овощната градина. Заби нокти в раната на ръката си. Болката беше каишка и принцът се опита да я дръпне, подминавайки карето в пролетен цвят.

На средата между редовете от лятно зелено и есенно златно Рай рухна с писък.

Както тичаше с все сили, изведнъж се озова на четири крака и виещ от болка, сякаш нещо остро и назъбено се врязва в него.

— Рай? — разнесе се глас отблизо, а принцът се сви на кълбо и от гърдите му се откъсна ридание.

Рай.

Рай.

Рай.

Името му отекваше из целия парк, ала той се давеше в кръвта си — беше сигурен, че даже я вижда да цапа плочите. Зрението му се замъгли, губеше фокус; попадаше в бездна, както му се бе случвало толкова пъти с пришествието на мрака и изваждането на спомените и сънищата на показ.

Това беше кошмар!

Устата му се пълнеше с кръв.

Трябва да беше кошмар!

Опита се да се изправи на крака.

То…

Отново рухна с писък, защото болката разкъса гърдите му и потъна между ребрата.

— Рай? — изкрещя гласът.

Опита се да отговори, но челюстта му се беше схванала. Не смогваше да си поема дъх. Сълзите струяха по лицето му; болката беше твърде истинска, твърде позната — острие, което минава през плът и мускул, стърже в кост. Сърцето му препускаше, сетне се запъна, прескочи удар, пред очите му причерня и принцът се озова отново на нара в светилището, падаше през мрака и рухваше надолу…

 

 

Нямаше никого.

Лайла се втурна право към стената на парка, спринтираше през странната овощна градина и изскочи от другата й страна. Но там нямаше и следа от Кел и непознатата, нямаше и кръв по камъните, нищо. Тя отстъпи, опитваше се да съобрази къде другаде да ги потърси. И тогава чу писъка.

Рай.

Намери принца на земята да дращи по гърдите си. Хълцаше и притискаше ръка към ребрата си, сякаш е бил пронизан, но кръв нямаше. Не и тук.

Прозрението я връхлетя като удар.

Каквото и да се случваше на Рай, в действителност не страдаше той.

Кел беше в беда!

Алукард дотича и пребледня при вида на принца. Преди да коленичи, извика гвардейците на помощ. От гърдите на Рай се изтръгна поредното ридание.

— Какво му става? — попита каперът.

Устните на принца бяха оцветени от кръв и Лайла нямаше представа дали си е прехапал езика, или е пострадал по-сериозно.

— Кел… — изхриптя Рай, разтреперан от болка. — Нещо… става… не мога…

— Какво общо има Кел с всичко това? — изуми се Алукард.

Появиха се двама кралски гвардейци, а зад тях, пребледняла от страх, вървеше кралицата.

— Къде е Кел? — извика тя, щом видя принца.

— Назад! — гвардейците се изправиха в защита, понеже неколцина благородници проявяваха любопитство.

— Извикайте краля!

— Дръж се! — примоли се Алукард. Говореше на Рай.

Принцът се сви на кълбо, а Лайла отстъпи назад.

Зае се да претърсва дърветата за следи от Кел, от жената, от мястото, на което са отишли.

Рай се претърколи на хълбок, опита се да се надигне, не успя и започна да храчи кръв в пръстта на овощната градина.

— Веднага намерете Кел! — нареди кралицата на ръба на истерията.

Къде беше отишъл?

— Какво мога да сторя, Рай? — прошепна Алукард. — Какво да направя?

 

 

Кел изплува на повърхността на болката.

Разпадаше се на парчета, от гърдите му беше откъснат жизненоважен орган. Болката струеше от металния нашийник на гърлото му, спираше му въздуха, кръвта, мислите, силата. Отчаяно се опита да призове магия, но тя не се появи. Зина за въздух — имаше чувството, че се дави, вкусът на кръв горчеше в устата му, макар тя да беше празна.

Гората бе изчезнала, помещението около него — празно. Кел се разтрепери — палтото и ризата му ги нямаше, а голата плът на гърба и раменете му се притискаше към нещо студено и метално. Не беше в състояние да помръдне; стоеше изправен, но не се крепеше сам в тази поза. Тялото му бе разпънато на нещо като рамка, с широко разперени и опънати ръце, китките му — приковани към напречни пречки. Усещаше още една зад раменете си и вертикална — зад главата и гръбнака.

— Реликва — изрече равен глас и Кел събра сили да фокусира поглед. Видя Холанд пред себе си. — От предшествениците ми.

Погледът на антари беше спокоен, цялото му тяло — застинало, като че изваяно от камък вместо от плът, но в черното му око се кълбеше мъгла, сребърни сенки се усукваха в него досущ змии в масло.

— Какво си направил? — задави се Кел.

Холанд вирна глава.

— Какво трябва да съм направил?

Червеният антари стисна зъби и се застави да мисли през ледената болка на нашийника.

— Трябваше… да си останеш в Черния Лондон. Трябваше… да умреш.

— И да оставя и народа ми да умре, така ли? Нека градът ми се гмурне в поредната война, нека светът ми потъва все по-надолу и по-надолу към смъртта, макар да знам — било е по силите ми да го спася… — Холанд поклати глава. — Не. Моят свят е пожертвал достатъчно за твоя.

Кел отвори уста да заговори, но болката го прониза, особено остра точно над сърцето. Сведе поглед и видя печата да се раздробява. Не. Не!

— Холанд! — изпъшка. — Моля те. Свали този нашийник.

— Ще го сторя — отвърна Холанд ясно, — щом приемеш.

Паниката разтърси Кел.

— Какво да приема?

— Когато бях в Черния Лондон — след като ти ме изпрати там — сключих сделка. Тялото ми срещу неговата сила.

— Неговата?

Но какво друго би открил да се спотайва в онзи мрак, за да сключи сделка? Същата твар, смазала света и наскоро опитала да избяга оттам чрез едно камъче. Същата, прорязала с косата на смъртта Червения Лондон и опитала се да погълне душата на Кел.

— Глупак такъв! — изръмжа той. — Ти… ми каза… че да пусна тъмната магия в себе си, е все едно да загубя… — зъбите му тракаха. — Или си господарят… или си слугата… И виж само… каква я свърши. Какво като си се освободил от заклинанието на Атос… просто си сменил един господар с друг.

Холанд стисна Кел за брадичката и блъсна главата му в металната пречка. Болката отекна през черепа му. Нашийникът се стегна, печатът над сърцето му се пукна и разцепи.

— Чуй ме — умоляваше Кел, а вторият пулс в гърдите му пресекваше. — Познавам тази магия.

— Познаваш само отсянка. Късче от силата й.

— Тази сила вече е съсипала един свят.

— И е излекувала друг — възрази Холанд.

Кел не бе в състояние да овладее треперенето си. Болката се размиваше, заменена от нещо по-лошо. Ужасяващ, смъртен студ.

— Моля те, свали нашийника. Няма да се съпротивлявам. Аз…

— Ти си имаше твой съвършен свят — прекъсна го Холанд. — Сега аз искам моя.

Кел преглътна, затвори очи и се постара да не изпусне нишката на мислите си.

Пусни ме да вляза.

Той примигна. Думите идваха от устата на Холанд, но гласът не беше неговият. Беше по-мек, по-звучен и още щом заговори, лицето на белия антари започна да се променя. Сянката изкърви от едното око в другото, погълна изумруденозеленото и го оцвети в черно. Струйка сребърен дим се виеше в тези очи и някой — нещо — надзърташе през тях, но не беше Холанд.

— Здравей, антари.

Изражението на краля продължи да се променя, чертите на лицето му се преподредиха от остри ръбове в меки, почти елегантни очертания. Бръчките по челото и бузите се изгладиха до шлифован камък, а устата се изви в зловеща усмивка. Съществото заговори. Имаше два гласа — един изпълваше въздуха, по-мека версия на самия Холанд, а другият отекваше в главата на Кел, басов и гъст като дим. Този втори глас се усука зад очите на магьосника и се разля в ума му в търсене.

— Мога да те спася — твърдеше създанието, ровейки в мислите му. — Мога да спася брат ти. Мога да спася всичко… — пресегна се и докосна кичур от просмуканата с пот коса на Кел, като че омагьосано. — Просто ме пусни да вляза.

— Ти си чудовище — изхриптя червеният магьосник.

Холанд вкопчи пръсти в гърлото му.

— Аз съм бог!

Кел усети волята на съществото да притиска неговата, усети я как си проправя път в ума му с ледени пръсти и студена прецизност.

— Махни се от главата ми! — Младежът се хвърли напред в оковите с цялата си сила и удари чело в челото на Холанд. Прониза го болка — гореща и ярка — и от носа му протече кръв, но тварта в тялото на противника му само се усмихна.

— Аз съм в главите на всички — заяви съществото. — Аз съм във всичко. Стар съм като самото сътворение. Аз съм животът и смъртта, и мощта. Аз съм неизбежен.

Сърцето на Кел препускаше диво, но сърцето на Рай прескачаше. По един удар на всеки два. После станаха три. А после…

Съществото оголи зъби.

— Дай да вляза!

Кел обаче нямаше да му позволи. Помисли си за своя свят и какво би означавало да пусне тази твар на свобода из него, понесла кожата му. Видя дворецът да рухва и реката да потъмнява, видя трупове да се обръщат на пепел по улиците, цветът да се оттича, докато остане само черно — и себе си в средата на всичко, точно както се случваше в кошмарите му. Безпомощен.

По бузите му потекоха сълзи.

Не беше способен да го направи. В никакъв случай. Нямаше да позволи да стане такъв.

Съжалявам, Рай, помисли си, наясно, че току-що е обрекъл и двамата.

— Не — изрече на глас, а думата одраска гърлото му.

За негова изненада обаче чудовището се усмихна още по-широко.

— Надявах се да го кажеш!

Кел не разбираше радостта на тварта, не и докато тя не отстъпи назад и не вдигна ръце.

— Харесва ми тази кожа. И сега, след като ми отказа, ще я задържа.

Нещо премина зад очите на съществото — светлинен лъч, капка зелено. Проблесна, бореше се, само за да бъде погълната отново от мрака. Чудовището поклати глава почти със съжаление.

— Холанд, Холанд… — измърка то.

— Върни го — настоя Кел. — Не сме приключили!

Съществото продължи да клати глава, докато посягаше към гърлото на червения антари. Той се опита да се отдръпне, ала нямаше накъде да бяга.

— Ти беше прав, антари — заяви тварта и прокара върховете на пръстите си по ръба на металния нашийник. — Магията е или слуга, или господар.

Кел се блъскаше срещу металната рамка, а белезниците се врязваха в китките му.

— Холанд! — името отекна в каменната зала. — Холанд, копеле, бори се!

Демонът просто стоеше и наблюдаваше с развеселен, немигащ черен поглед.

— Покажи ми, че не си слаб! — изпищя Кел. — Докажи, че не си все още роб на нечия чужда воля! Наистина ли се върна чак оттам, само за да изгубиш така лесно? Холанд!

Накрая, с окървавени китки и пресипнал глас, се отпусна в обятията на металната рамка, а чудовището се обърна и се отдалечи.

— Чакай, демоне — задави се Кел, напъваше се срещу притискащия го мрак, студа и чезнещото ехо от пулса на Рай.

Съществото погледна през рамо и заяви:

— Наричам се Осарон.

Кел се заблъска в металната рамка с такава сила, че зрението му се замъгли, изгуби фокус и мракът заплаши да го погълне.

— Къде отиваш?

Демонът вдигна ръка да му покаже нещо и сърцето на Кел изстина. Чудовището държеше алена монета, белязана със златна звезда в средата. Лин от Червения Лондон.

— Не — примоли се той, гърчейки се в белезниците, докато те разкъсваха кожата му и по китките потече кръв. — Осарон, няма да стане!

Демонът само се усмихна.

— И кой би могъл да ме спре?