В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (58)

VII

Лайла вдигна чаша с всички останали от „Среднощно острие“: поливаха победата на капитана си.

Целият екипаж се беше събрал в „Лъкатушния път“ — държаха се все едно са отново на кораба след успешно нощно плячкосване, когато се смееха, пиеха и си разказваха истории, преди Лайла и капитанът да се оттеглят по каютите си.

Алукард Емъри беше насинен, окървавен и без съмнение изтощен, но това не го спря да празнува. Застанал прав върху една маса в средата на пивницата, черпеше наред и разказваше за птици и дракони — Лайла изпусна нишката на темата, защото спря да го слуша. Главоболието й още пулсираше, костите я боляха при всяко движение. Тийрън й даде тоник за успокояване на болката и възвръщане на силата, освен това настоя да се храни редовно и да навакса със съня. И двете предписания изглеждаха толкова вероятни, колкото да се измъкне от Лондон без обявена награда за главата й. Взе отварата му с няколко смътни обещания за другото.

— Балансът — напомни й жрецът, пъхайки стъкленицата в ръката й, — не се отнася само за магията. Част от него е просто здрав разум. Тялото е съд. Ако не се отнасяш с грижа към него, ще се пукне. Всички си имат граници. Дори ти, мис Бард!

Извърна се да си върви, но тя го извика. Трябваше да знае, преди да се откаже от поредния живот.

— Тийрън, преди време ми каза, че виждаш нещо в мен. Сила.

— Така е.

— Каква е? — попита Лайла. — Какво съм аз?

Тийрън я премери с присъщия си продължителен и безизразен поглед.

— Питаш ме дали вярвам, че си антари.

Тя кимна.

— Не мога да ти отговоря — сподели авен есен откровено. — Не знам.

— Мислех те за всезнаещ — изсумтя девойката.

— Кой ти е втълпил такова нещо? — Тревогата му се преля в сериозност. — Ти си специална, Делайла Бард. Нямам представа обаче какво точно представляваш. Все ще разберем по един или друг начин.

Звън на строшено стъкло върна вниманието на Лайла обратно към пивницата и Алукард на масата.

— Хей, капитане — подвикна Васри, — имам въпрос! Какво планираш да правиш с цялата тази печалба?

— Да си наема по-свестен екипаж — отвърна Алукард, а сапфирът отново намигаше във веждата му.

Тав преметна ръка през раменете на Лайла.

— А ти къде беше, Бард? Почти не съм те виждал.

— Стига ми да ви зяпам мутрите на борда на „Острието“ — сопна му се тя.

— Приказките ти са сурови — констатира Васри с очи, оцъклени от пиене, — но сърцето ти е меко.

— Меко като нож.

— Нали знаеш, ножът е лоша вест само ако си от погрешната му страна.

— Хубаво, че си една от нас!

Гърдите я стегнаха. Те не знаеха — нито за преструвката й, нито за истинския Стасион Елсор нейде сред вълните, нито че Алукард я прогони от екипажа.

Забеляза как Ленос я наблюдава от другата страна на масата и по искрицата в погледа му предположи, че той знае. Най-малкото е наясно със заминаването й, ако не и с причината.

Лайла се изправи на крака.

— Отивам да глътна въздух! — промърмори, но не спря, когато излезе навън.

Преполови пътя до двореца още преди да се усети и после просто продължи нататък, изкачи стълбите и откри мастър Тийрън на горната площадка, а по очите му позна, че нещо се е объркало ужасно. Попита:

— Какво има?

Авен есен преглътна:

— Кел.

 

 

Кралският затвор бе отреден за специални арестанти.

В момента Кел изглежда бе единственият. Разполагаше с празна килия, само с тесен нар и чифт железни халки, зазидани в стената. Очевидно бяха предназначени за заключване на вериги, но в момента такива нямаше; само белезници стягаха китките му, гривните им бяха студени и пропити с магия. Всяко парченце метал в килията беше покрито със символи и омагьосано да притъпява и заглушава силата. Кел го знаеше отлично. Лично бе помогнал да направят заклинанията.

Седеше на нара, кръстосал крака, и с глава, облегната върху студената каменна стена. Затворът се намираше в основите на двореца, на една колона разстояние от Купата, където тренираше, ала за разлика от нейните стени, зидовете тук бяха допълнително укрепени и вътре не се процеждаше нито лъч от червената светлина на реката. Само зимният студ полъхваше.

Кел потрепери леко; взеха му палтото заедно с пътните амулети и ги окачиха на стената пред килията. Не опита да се бори за свободата си. Беше прекалено слисан при приближаването на гвардейците, а те щракнаха железните белезници на ръцете му. Повярва какво се случва едва когато вече бе твърде късно.

През изминалите часове гневът на Кел изстина и се втвърди.

На пост пред килията стояха двама гвардейци. Гледаха го със смес от страх и почуда, сякаш би могъл да изпълни фокус. Той затвори очи и се опита да поспи.

По стълбите отекнаха стъпки. Кой ли идваше?

Тийрън вече беше наминал. Кел му зададе само един въпрос.

— Знаеше ли за Лайла?

Блясъкът в очите на авен есен напълно удовлетвори копнежа му за истина.

Стъпките се приближиха и Кел вдигна очи в очакване на краля или на Рай. Вместо тях видя кралицата.

Емайра спря от другата страна на решетката, достолепна в червено-златните си кралски одежди, с лице, грижливо замръзнало в маска. Не й личеше дали се радва да го види затворник, или гледката я натъжава. Кел се опита да срещне погледа й, но кралицата се взираше в стената зад главата му.

— Имаш ли всичко необходимо? — попита, сякаш е гост в пищно дворцово крило, не в килия. Смях се опита да си издере път в гърлото на Кел. Той го преглътна и не отвърна нищо.

Емайра се вкопчи в решетките, все едно изпитваше здравината им.

— Не биваше да се стига дотук.

Тя се извърна да си върви, но Кел се надигна на нара.

— Мразите ли ме, кралице моя?

— Кел — отговори тя тихо, — та как бих могла?

Възелът в гърдите му се разхлаби. Най-сетне тя обърна тъмните си очи към него. А после допълни:

— Нали ти ми върна сина!

Думите й го порязаха. Навремето все разправяше, че има двама синове, не само един. Дори Кел да не бе изгубил напълно обичта й, тази представа бе разбита завинаги.

— Познаваш ли я изобщо? — попита Кел.

— Кого?

— Истинската ми майка.

Емайра го изгледа сурово. Стисна устни.

Над главите им хлопна врата.

— Къде е той? — втурна се буйно надолу по стълбите Рай.

Кел чу приближаването му от цяла миля и усети гнева на принца, преплетен със своя; по-горещ и от лава се смесваше с леда в неговата душа. Рай стигна до площадката, хвърли поглед на брат си зад решетките на килията и пребледня. Заповяда:

— Веднага го освободете!

Гвардейците сведоха глави, но не помръднаха от място, отпуснали ръце покрай хълбоците си.

— Рай — поде Емайра и посегна към рамото на сина си.

— Пусни ме, майко — отряза той и й обърна гръб. — Ако няма да го освободите — подметна на стражите, — нареждам ви да ме пуснете вътре.

Те останаха неподвижни.

— Какви са обвиненията? — изръмжа Рай.

— Предателство — отвърна Емайра.

В същия момент гвардейците обявиха:

— Неподчинение на краля.

— Аз постоянно проявявам неподчинение към краля — възмути се Рай. — Не сте ме арестували… — и протегна ръце.

Кел ги наблюдаваше как спорят, съсредоточи се върху студа и го остави да се разпростре като скреж, да превземе всичко. Беше прекалено уморен, за да се вълнува.

— Няма да оставя това така! — Рай сграбчи решетката и златният му ръкав се набра. На мястото над гравираната дума платът беше напоен с кръв.

Емайра пребледня.

— Рай, ти си ранен! — и незабавно стрелна Кел с поглед, преливащ от обвинения. — Какво…

По стълбите затрополи нов чифт ботуши и миг по-късно се появи кралят. Масивните му рамене запълниха вратата. Максим хвърли поглед на съпругата и сина си и изкомандва:

— Вън!

— Как си позволяваш подобно нещо? — изрепчи му се Рай.

— Той наруши закона — отбеляза кралицата.

— Той ми е брат.

— Не ти е…

— Марш! — изрева кралят.

Елмайра млъкна, а принцът провеси ръце, без да откъсва поглед от Кел. Той кимна мрачно:

— Върви.

Принцът поклати глава и си тръгна, Емайра се понесе след него като безмълвен призрак, а Кел остана на четири очи с краля.

 

 

Принцът изхвърча като фурия покрай Лайла.

Няколко секунди по-късно тя чу трясък и се обърна. Рай стискаше с все сили масичка в коридора, а в краката му лежеше строшена ваза. Водата попиваше в килима и се стичаше по каменния под, цветята бяха нападали сред строшени стъкла. Короната на принца бе изчезнала, къдрите му стърчаха безредно. Раменете му трепереха от гняв, а кокалчетата на вкопчената му в ръба на плота ръка бяха побелели.

Лайла беше наясно, че е по-добре да си тръгне — да се измъкне, преди той да я забележи, но краката вече я носеха към него. Прекрачи хаоса от листенца и късове стъкло.

— Какво толкова ти беше направила вазата? — попита и облегна рамо на стената.

Рай я стрелна със зачервените си кехлибарени очи. Отвърна:

— Тя е невинен страдалец, опасявам се.

Каза го кухо и без капка хумор.

Сведе глава и въздишката му го разтърси целия.

Лайла се поколеба. Знаеше, че навярно е редно да се поклони, да му целуне ръка или да припадне — най-малкото да обясни какво прави тук, в частното крило на двореца и толкова близо до затвора, но вместо това щракна с пръсти и измъкна малък нож.

— Кого трябва да убия?

Рай изпъшка глухо — отчасти ридание, отчасти смях — и приклекна, все още стиснал дървения ръб на масата. Лайла коленичи до него, сетне се размърда внимателно и облегна гръб о масичката. Изпъна крака и очуканите й черни ботуши потънаха в дебелия килим.

Малко по-късно и принцът се настани на килима до нея. По ръкава му имаше засъхнала кръв. Притискаше грижливо ръка към корема си. Очевидно не му се говореше по темата и Лайла не повдигна въпроса. Имаше и по-важни.

— Баща ти наистина ли арестува Кел?

Рай преглътна. Кимна.

— Светии — промърмори крадлата. — А сега какво?

— Кралят ще го пусне, когато гневът му се поохлади.

— А после?

Принцът поклати глава:

— Честно казано, не знам.

Лайла облегна глава на масичката и простена.

— Вината е моя, знаеш ли — обади се Рай и разтри окървавената си ръка. — Аз го помолих да се върне.

Лайла изпръхтя:

— Е, аз пък му предложих да избяга. И двамата сме виновни, предполагам… — Тя си пое дълбоко дъх и решително се изправи. — Идваш ли?

— Какво си намислила?

— Ние го вкарахме там — заяви тя. — И пак ние ще го измъкнем.

 

 

Кралят заяви:

— Не исках да стане така.

Взе ключовете и отключи килията на Кел, влезе вътре и свали железните белезници. Младият магьосник разтри китки, но не помръдна от мястото си.

Кралят остави вратата на килията отворена, придърпа си стол и седна. Изглеждаше уморен. По слепоочията му се бяха появили сребърни кичури. Блещукаха на сиянието на лампите. Кел скръсти ръце и зачака монархът да го погледне в очите.

— Благодаря ти — продължи кралят.

— За какво?

— Че не си тръгна.

— Напротив.

— Имам предвид — оттук.

— Аз съм в килия — отбеляза Кел сухо.

— И двамата сме наясно — това не би те спряло.

Червеният антари затвори очи и чу как кралят се отпуска изтощено на стола.

— Готов съм да призная — изпуснах си нервите — добави Максим.

— Ти ме арестува — изръмжа Кел толкова тихо, че кралят нямаше да го чуе, ако в килията се долавяха други звуци. Сега обаче думите му иззвънтяха и отекнаха.

— Ти показа неподчинение.

— Така е… — Младежът с мъка отвори очи. — Цял живот бях верен на този трон и на вашия род. Дал съм всичко по силите си; отдадох себе си, а вие се отнасяте с мен като с… — гласът му пресекна. — Не мога да продължавам по този начин. Преди имаше причина поне да се преструвам — държахте се с мен като със син. Но сега… — той поклати глава. — Кралицата ме гледа все едно съм предател, а ти ме приемаш за затворник.

Кралят се намръщи:

— Сам си изгради този затвор, Кел. Свърза живота си с живота на Рай.

— Да не предпочиташ да беше умрял? — сопна му се младежът. — Спасих му живота. И преди да тръгнеш да ме обвиняваш, че съм го изложил на опасност, и двамата знаем: тази неприятност той успя да си навлече съвсем самостоятелно. Кога ще спреш да наказваш само мен за грешка, вина за която носи цялото семейство?

— И двамата изложихте цялото кралство на опасност заради глупостта си. Но Рай поне се опитва да се извини. Да докаже, че заслужава доверието ми. А на теб не ти стига стореното…

— Върнах сина ти от страната на мъртвите! — изкрещя Кел и скочи на крака. — Постъпих така, макар да знаех за обвързването на моя и неговия живот в едно. Бях наясно какво ще означава това за мен, в какво ще се превърна; връщането на живота на Рай слагаше край на моя, и въпреки това не се поколебах, понеже ми е брат и ваш син, и бъдещ крал на Арнес! — Не му достигаше въздух, по лицето му се стичаха сълзи. — Какво повече да направя?

И двамата вече стояха на крака. Максим го хвана за лакътя и го дръпна към себе си. Кел се опита да се освободи, но кралят имаше телосложение на дънер и с масивната си ръка го притисна здраво.

— Не мога вечно да се извинявам — прошепна Кел в рамото на краля. — Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!

— Кел — подхвана Максим с омекнал глас. — Съжалявам. Но е изключено да допусна… — Дъхът заседна в гърдите на младежа. Хватката на краля се отпусна. — Проблемът не засяга само теб и Рай. Фаро и Веск…

— Не ме е грижа за суеверията им!

— А би трябвало. Те определят действията на хората, Кел. Враговете ни преравят света в търсене на друг антари. Съюзниците ни те искат за себе си. Весканците са убедени, че ти си ключът към мощта на кралството ни. Сол-ин-Ар те смята за оръжие — острие, обърнато срещу враговете ни.

— Въобще не подозират колко обикновена пешка съм — възмути се Кел и се отдръпна от прегръдката на краля.

— Такава ръка ти е раздала съдбата — констатира Максим. — Само въпрос на време е някой да се опита да те присвои и ако не успеят да получат силата ти, според мен ще се помъчат да я унищожат. Весканците са прави, Кел. Умреш ли, с теб си отива и Арнес.

— Аз не съм ключът към това кралство!

— Но си ключът към моя син. Моят наследник.

На Кел му призля.

— Не упорствай — примоли му се Максим. — Вслушай се в здравия разум!

Да, но на червения антари му се гадеше от разумни постъпки и извинения.

— Всички трябва да правим жертви.

— Не — изръмжа Кел. — Приключих с жертвите. Щом турнирът отшуми и лордовете, дамите им и аристократите си тръгнат, аз се махам.

— Не мога да те пусна.

— Сам го каза, Ваше Величество. Нямаш силата да ме спреш.

С тези думи Кел обърна гръб на краля, свали си палтото от куката на стената и излезе.

 

 

През детството си имаше навика да застава насред кралския парк, в дворцовата овощна градина, да затваря очи и да се вслушва в музиката, във вятъра, в реката и да си представя, че е някъде другаде.

На място без сгради, без дворци, без хора.

Сега стоеше в същия парк, сред дърветата — четири редици, заклещени по една в магията на зимата, пролетта, лятото и есента — и стискаше здраво очи. Вслушваше се в очакване да го обземе старото усещане за спокойствие. Чакаше. И чакаше. И…

— Мастър Кел!

Обърна се и видя Хастра, почтително приведен на няколко крачки разстояние. Нещо не беше наред и в първия момент Кел не разбра какво е, после осъзна, че младежът не носи униформата на кралски гвардеец. По негова вина. Още един провал, който да добави към камарата.

— Съжалявам, Хастра. Знам колко държеше на тази длъжност.

— Исках да преживея приключение, сър. И мечтата ми се сбъдна. Не е толкова зле. Рай поговори с краля и той се съгласи да ме пусне да се обучавам при мастър Тийрън. По-добре в светилището, отколкото в килия… — младежът се стресна. — О, съжалявам.

Кел само поклати глава.

— Ами Стаф?

Хастра направи гримаса:

— От него, боя се, няма отърване. Именно той доведе краля веднага щом избягахте.

— Благодаря ти, Хастра — кимна Кел. — Ако си поне наполовина толкова добър жрец, колкото кралски гвардеец, най-добре авен есен да внимава за длъжността си.

Хастра се ухили и си тръгна. Младият антари се вслуша в стъпките, отдалечаващи се през парка, последвани от далечното тропване при затварянето на дворцовите порти. Отново съсредоточи вниманието си върху дърветата. Вятърът се усилваше и достатъчно силното шумолене на листата заглушаваше отгласите от двореца, помагаше му да забрави за света, очакващ го зад вратата…

Махам се, помисли си. Нямаш силата да ме спреш.

— Мастър Кел?

— Сега пък какво? — попиша той и се извърна. Сбърчи вежди. — Ти коя си?

Жената между две дървета точно срещу него стоеше със сплетени зад гърба ръце и сведена глава, сякаш е чакала известно време, макар че Кел дори не бе чул приближаването й. Рижата й коса се вееше като пламък над чисто бяло наметало и той се почуди защо ли му се струва толкова странна и тъй позната едновременно. Все едно вече се бяха срещали, а не я познаваше, беше сигурен.

Жената се размърда и вдигна глава. Разкри лицето си. Светла кожа, червени устни и белег под различните й на цвят очи — едното жълто, а другото невъзможно черно.

И двете очи се присвиха, а по устните й пробяга усмивка.

— Търсих ви къде ли не!