В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (57)

VI

Червеният Лондон

Ожка се въртеше в мрака около двореца, бясна на себе си.

Изгуби го! Не беше сигурна как се е изплъзнал, но го нямаше. Прекара деня в преброждане на тълпите и очакваше падането на нощта, после се върна на поста си на терасата, ала балната зала се оказа празна, а празненствата се провеждаха другаде. Равномерен поток посетители минаваше нагоре-надолу по стълбите на входа, изчезваше и се появяваше, но нито един сред тях не беше Кел.

В най-тъмните часове на нощта Ожка видя на дворцовите стълби да се облягат и да си говорят двойка гвардейци, издокарани в разкошно червено и златно. Извади меча си. Питаше се дали да им пререже гърлата и да открадне броните, или да ги плени и да ги измъчва за информация, но преди да предприеме каквото и да било, ги чу да споменават онова име.

Кел.

Примъкна се по-близо и езиковата руна пламна на кожата й, а думите им добиха смисъл.

— … казват, че го нямало… — продължи единият.

— Какво ще рече „нямало го“? Да не е отвлечен?

— Избягал. И таз добра. Все ме побиваха тръпки от него…

Ожка изсъска и се оттегли надолу по брега. Не беше изчезнал. Не биваше да изчезне!

Тя коленичи на студената земя и извади от джоба си парче хартия. Разгъна го на земята. После заби пръсти в калта и откърти една буца. Смачка я в дланта си.

Това не беше кръвна магия. Само заклинание, стотици пъти използвано от нея в Косик, докато ловуваше хората, дължащи й пари или живот.

— Кос учар! — заповяда и пръстта се разсипа по хартията. При падането си очерта улиците на града, реките, кварталите.

Ожка отупа ръце.

— Кос Кел! — заповяда повторно. Картата обаче не се промени. Пръстта не помръдна. Където и да беше Кел, не се намираше в Лондон. Убийцата стисна зъби и се изправи. Ужасяваше се от реакцията на краля си още преди да подръпне връзката.

Изчезнал е, помисли си и миг по-късно се сблъска с Холанд — не само с гласа, но и с недоволството му.

Обясни.

Не е в този свят, продължи убийцата. Изчезнал е.

Пауза и сетне: Сам ли тръгна?

Ожка се поколеба.

Така смятам. Кралският род е все още тук.

Призля й от последвалата тишина. Представяше си Холанд на трона, обкръжен от труповете на подвелите го. Щеше да се нареди сред тях…

Накрая кралят се обади:

Ще се върне.

Откъде знаете?, попита Ожка.

Винаги се връща у дома.

 

 

Рай беше същинска развалина. Будува цяла нощ — през мрака, през спомените; съпротивляваше се на необходимостта да използва тоника и да повика съня, без да знае къде е Кел и какво ще се случи на брат му. Вместо това се въртя и тръшка половината нощ, накрая изрита завивките и тръгна да обикаля спалнята си в очакване зората най-сетне да пукне над града.

Финалният двубой на „Есен таш“ беше на броени часове разстояние. Рай изобщо не се интересуваше от турнира. Не му пукаше за Фаро, за Веск и за политиката. Важен беше само брат му.

А Кел още го нямаше.

Нямаше го.

Нямаше го!

В главата на Рай кипеше мрак.

Около него дворецът се съживяваше. Скоро щеше да се наложи да си сложи короната и усмивката и да играе ролята на принца. Прокара ръце през косата си и простена от болка — в пръстените му се бе замотала къдрица. Внезапно спря да обикаля.

Плъзна поглед из стаята — възглавници, одеяла и дивани, една камара много меки неща — и накрая забеляза кралската брошка. След бала я беше захвърлил заедно с туниката си, а сега тя сияеше под първите лъчи на утринното слънце.

Изпробва върха й на палеца си и прехапа устни, защото си пусна кръв. С препускащо сърце проследи набъбващата капка, потекла по дланта му. Поднесе иглата към свивката на ръката си.

Сигурно беше от изпития алкохол. Или заради разтърсващата паника от мисълта, че не е в състояние да стигне до Кел. Или от вината за всичко, от което се бе отказал брат му. Или от егоистична потребност да го принуди да се отказва, да се върне, да се прибере у дома.

Всичко накуп тласна Рай да натисне върха на иглата върху гладката плът от вътрешната страна на ръката си и да започне да пише.

 

 

Кел скръцна със зъби, усетил внезапно парене по кожата.

Беше свикнал с притъпените боцкания и лекото наболяване — отгласи от различни злополуки на Рай — но тази болка беше остра и силна, някак преднамерена, различаваше се от зле премерен удар в гърдите или чукнато коляно. Болката се влачеше по вътрешността на лявата му ръка и той си вдигна ръкава в очакване да види кръв, оцапала туниката му или зловещи червени белези по кожата си, ала нямаше нищо такова. Мъчението секна, сетне започна отново, спускаше се по ръката му на вълни. Не, на линии.

Кел се взираше в кожата си и се опитваше да проумее пронизващата болка.

И изведнъж я разгада.

Не виждаше чертите, но стигаше да затвори очи, и веднага ги усещаше да рисуват очертания. Навремето Рай твореше букви с върха на пръста си и изписваше тайни послания по ръката на брат си. Беше им любима игра като малки, заклещени един до друг на някое събитие или отегчителна вечеря.

Сега обаче и дума не ставаше за игра. Кел усещаше огъня от буквите по ръката си, нанесени с нещо далеч по-остро от връхчето на пръст.

П

П-Р

П-Р-О-С

П-Р-О-С-Т-И

 

 

Кел скочи на крака още на Т. Ругаеше бягството, дърпаше монетите по ремъчетата на шията си и замени пепеливата зора в единия Лондон с живописното утро на другия.

На път към двореца си мислеше за всичко, което би желал да каже на краля. Изкачи се по величественото стълбище и влезе във фоайето. Кралското семейство вече се беше събрало. Присъстваха още весканските принц и принцеса, също и фароанският лорд.

Рай пресрещна Кел с поглед и по лицето му грейна облекчение, но младият магьосник не свали гарда, докато пристъпваше напред. Усещаше приближаването на буря — въздухът припукваше от енергията на всичко неизказано. Беше готов за схватка, за сурово порицание, за обвинения и заповеди, ала изненадващо кралят го заговори топло и радушно:

— А, ето те и теб! Канехме се да тръгнем без теб.

Кел не успя да скрие смайването си. Очакваше да го ограничат в рамките на двореца, най-вероятно завинаги. Не да го приветстват без ни най-малко порицание. Поколеба се и посрещна погледа на краля. Максим го гледаше спокойно, но в очите му блестеше предупредителна искрица.

— Съжалявам за закъснението — извини се антари и се постара да говори нехайно. — Бях по задачи и изгубих представа за времето.

— Е, вече си тук — кралят вдигна ръка към рамото на Кел. — Това е най-важното! — Стисна го силно и за миг младежът си помисли, че няма да го пусне. Ала процесията потегли и Максим отпусна ръка, а Рай застана редом с брат си — така и не стана ясно дали от солидарност, или от отчаяние.

Централната арена се пръскаше по шевовете, улиците бяха пълни със зрители въпреки ранния час. Хитро решение се оказа драконите от източната арена и лъвовете от западната да бъдат преместени. Бяха събрани на централния стадион — ледените зверове в реката, лъвовете — стъпили на каменни подпори, а птиците — в полет отгоре. Дъното на арената представляваше плетеница от препятствия, колони, канари и скални первази, трибуните бяха препълнени с живот и цветове; флагът на Алукард със сребърното му перо се вееше отвред, тук-там смесен с вълка на Рул и черната спирала на Тос-ан-Мир.

Тримата магьосници най-сетне излязоха от тунелите и заеха места в средата на арената. Глъчката стана оглушителна. Кел и Рай направиха едновременно гримаси заради шума.

На ярката светлина на утрото принцът изглеждаше ужасно (антари предположи, че и неговият вид не се различава особено). Под бледите очи на принца изпъкваха тъмни кръгове и той боравеше внимателно с лявата си ръка — пазеше прясно издълбаните в кожата му букви. Стадионът кипеше отвред от енергия и шум, но кралската ложа бе опасно тиха, а въздухът — натежал от неизказани думи.

Кралят упорито гледаше към арената. Кралицата най-сетне си позволи да се обърне към младия магьосник, ала го стори с нежелание. Принц Кол изглежда долавяше напрежението и ги следеше с ястребови сини очи, а Кора витаеше в пълно неведение за опасните настроения и продължаваше да се цупи на неприкритото безразличие на Кел.

Само лорд Сол-ин-Ар имаше вид на имунизиран срещу атмосферата на недоволство. Настроението му явно се беше подобрило.

Кел огледа трибуните. Не осъзнаваше, че търси Лайла — не и докато не я забеляза сред тълпата. Би трябвало да е невъзможно на толкова огромен стадион, ала той усещаше промяната в гравитацията, привличането на присъствието й и погледът му я откри на отсрещната трибуна. Оттук нито виждаше чертите й, нито дали се движат устните й, но си представи, че беззвучно ги помръдва в „здравей“.

После Рай излезе напред, съумя да събере капка от обичайния си чар и вдигна златния усилвател към устните си. Извика:

— Добре дошли! Глад’ач! Сасорс! Какъв турнир беше, а? Напълно достойно е и трите ни империи да стигнат днес дотук, представени поравно в лицето на тримата ни велики шампиони. От Фаро близначка по рождение, несравнима в ринга, огнената Тос-ан-Мир! — Силно свиркане огласи стадиона, докато фароанката се кланяше, а златната й маска смигваше на светлината. — От Веск зверският боец, вълчият герой Рул! — На арената Рул нададе вой и весканците в тълпата подеха призива му. — И, разбира се, от родния ни Арнес капитанът на моретата и принц на магията Алукард!

Ръкоплясканията бяха гръмотевични и дори Кел плесна с ръце, макар и полека, без да вдига много шум.

— Правилата в този последен рунд са прости — продължи Рай, — понеже са малко. Вече не става дума за игра на точки. Магическата броня е съставена от двадесет и осем плочки, някои от тях са големи мишени, други — малки и трудни за улучване. Днес последният с поне една нестрошена плочка печели короната. Така че приветствайте тримата си магьосници, защото само един ще напусне този ринг като шампион!

Фанфарите засвириха, сферите се строшиха и веднага след началото на състезанието Рай се оттегли в сянката на платформата.

На арената магьосниците се превърнаха във вихър от стихии — земя и огън за Рул, огън и въздух за Тос-ан-Мир и земя, въздух и вода за Алукард. Разбира се, че ще се окаже триада, помисли си Кел мрачно.

Не мина и минута и Алукард нанесе първия удар в рамото на Рул. Минаха обаче цели пет, преди Рул да забие следващия в прасеца на капера. Доволна, Тос-ан-Мир остави двамата си противници да си разменят удари по учебник, но скоро капитанът стовари леден удар под коленете й и тя се присъедини към мелето.

В кралската ложа цареше задушаваща атмосфера. Рай мълчеше, приведен уморено в сянката на навеса на терасата, докато Кел стоеше бдително изправен редом с краля, чийто поглед така и не се отклоняваше от битката.

На арената Тос-ан-Мир се движеше като маскирана в златно сянка, танцуваше по въздуха, докато Рул притичваше и атакуваше с хищническия си маниер. Алукард продължаваше да пристъпва с благородническа грация, ала стихиите му летяха и свистяха около него като буря. Отгласите от битката бяха напълно погълнати от тътена на скандиранията, но взрив от светлина отбелязваше всяка точка — яркият изблик само възбуждаше тълпата още повече.

И постепенно, милостиво, напрежението в кралската ложа започна да се оттича. Настроението се подобри като въздух след буря и на Кел му призля от облекчение. Прислужници донесоха чай. Принц Кол се пошегува, а Максим се разсмя. Кралицата направи комплимент за магьосника на лорд Сол-ин-Ар.

В края на първия час плочките на Рул свършиха и той остана седнал замаян на каменния под, а Алукард и Тос-ан-Мир танцуваха един около друг и се сблъскваха като мечове, преди да се разделят. А сетне — бавно, но сигурно Алукард Емъри започна да губи. Кел усети духът му да се въздига, макар че Рай го цапна по рамото, понеже се забрави и взе да ликува при един от ударите на Тос-ан-Мир. Алукард се стегна, скъси разликата и двамата бойци стигнаха до патова ситуация.

Промяната настъпи, защото огнетворката се промъкна зад капитана и навлезе под защитата му. Посегна да строши последната му плочка с остър като нож порив, но магьосникът изненадващо се отдръпна от пътя й и удар на вода разби последния елемент от нейната броня.

И изведнъж състезанието приключи.

Турнира спечели Алукард Емъри.

Кел простена, стадионът избухна в триумфална глъчка, заваляха рози и сребърни знаменца, във въздуха заотеква името на шампиона:

— Алукард! Алукард! Алукард!

И макар Рай да прояви благоразумието да не подскача и да не вика като останалите зрители, не скри от Кел гордата си усмивка, с която пристъпи напред да обяви официално победителя на „Есен таш“.

Светии, помисли си Кел. Емъри ще стане още по-непоносим.

Лорд Сол-ин-Ар се обърна към Тос-ан-Мир и зрителите на фароански, принцеса Кора похвали Рул и присъстващите весканци и накрая принц Рай отпрати зрителите с обещание за празненства и церемонии по закриването — останалата част от деня бе отделена за пиршества.

Кралят се усмихваше и дори тупна Кел по гърба, докато семейство Мареш се прибираше в двореца, следвани от цяла процесия радостни поданици.

На изкачване по дворцовите стъпала и на влизане в обсипаното с цветя преддверие всичко изглеждаше наред.

Кел обаче забеляза как кралицата задържа Рай на площадката и тихо му зададе въпрос. Когато се извърна да види защо са спрели, вратите вече се затваряха и отсякоха утринната светлина и ехото от града. В мъждиво осветеното фоайе Кел мерна за миг отблясък от метал, а кралят смъкна илюзията за добронамереност и изрече само две думи — дори не бяха насочени към антари, а към шестимата гвардейци, събрани в голям кръг.

Две думи, но от тях на Кел му се прииска изобщо да не се беше връщал.

— Арестувайте го!