В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (56)

V

В първия момент Кел беше тук и го нямаше в следващия, само петънце кръв на стената бележеше преминаването му.

Рай остана пред шатрата, втренчен в мястото, където изчезна брат му. Сърцето му се късаше не от физическа болка, а от внезапното, ужасяващо откритие: Кел нарочно бе отишъл там, където никой не би могъл да го последва.

Толнерс и Вис се появиха като сенки зад гърба на принца. Събираха се зяпачи — не се интересуваха нито от свадата в шатрата, нито от друго, занимаваше ги само присъствието на наследника сред народа. Рай знаеше, че би трябвало да школува изражението си и да си наложи усмивка, но сега не му стигаха сили. Не беше способен да откъсне очи от кървавото петно.

Максим се появи, следван от гвардейците на Кел по петите си. Тълпата се разтвори около краля, а той, лъчезарен, кимаше и махаше с ръка, без да сваля усмивката от устата си. Хвана Рай за рамото и го поведе към двореца, заразпитва го за последния ден от турнира, за тримата шампиони и плановете за вечерта. Продължи да запълва тишината с празни приказки, докато вратите на двореца не се затвориха зад тях.

— Какво стана? — изсъска кралят и насочи сина си към най-близката приемна. — Къде е Кел?

Рай се просна в едно от креслата.

— Не знам. Беше в покоите си, но видя, че двубоят тръгна на зле и слезе долу при шатрите. Просто се тревожеше, татко.

— За какво?

Не за какво, помисли си Рай. За кого. Но беше изключено да признае пред краля, че едно момиче се е представило за Стасион Елсор, същото онова, прекарало Черната нощ в града редом с Кел (и спасило света, разбира се, което обаче нямаше значение), затова отвърна простичко:

— Скарахме се.

— Къде е той сега?

— Не знам — Рай скри лицето си в шепи. Умората се спускаше над него като саван.

— Стани — нареди баща му. — Върви да се приготвиш.

Принцът с мъка вдигна глава:

— За какво?

— За тазвечерното празненство, разбира се.

— Но Кел…

— … не е тук — отсече кралят с глас, тежък като камък. — Той е загърбил задълженията си, но ти не си. И няма да го направиш… — Максим вече се бе упътил към вратата. — Ще се разправяме с Кел след завръщането му, но междувременно ти продължаваш да си принцът на Арнес. И като такъв ще се държиш подобаващо.

 

 

Кел се свлече по студената каменна стена; камбаните на „Уестминстър“ огласяваха часа.

Сърцето му препускаше бясно заради стореното.

Тръгна си. Напусна Червения Лондон. Изостави Рай. Загърби Лайла. Заряза град — и бъркотия — след себе си.

И всичко това — само на крачка разстояние. И на цял свят.

Ако не искаш да бъдеш тук, иди си.

Бягай.

Нямаше такова намерение — просто копнееше за миг спокойствие, време да помисли — и ето го сега тук, с прясна кръв, капеща по заледената улица, а гласът на брат му отекваше в ушите му. Вината го дърпаше, но той я изтласка от мислите си. Не беше по-различно от стотиците пътешествия, които бе правил в чужбина, всяко едно го поставяше извън обхвата на семейството.

Този път просто беше по негов избор.

Кел се изправи и тръгна по улицата. Не знаеше накъде се е запътил, а само че първата крачка не му е достатъчна: трябва да продължи да се движи, да не оставя вината да го скове. Или студът. Зимата в Сивия Лондон тежеше от хаплива влага и той придърпа плътно палтото си, сведе глава и тръгна напред.

Пет минути по-късно се озова пред „Петте върха“.

Имаше свободата да ходи навсякъде, но разходките му неизменно свършваха тук. Мускулна памет — това беше единственото истинско обяснение. Краката му го водеха по пътищата, протъркани в света, по космическия склон, а гравитационното изкривяване привличаше към фиксираната точка всичко с маса и магия.

Отвътре иззад бара към него погледна познато лице. Посрещнаха го не широкото чело и тъмна брада на Барън, а големите очи, издължената челюст и широката, изненадана, ощастливена усмивка на Нед Тътъл.

— Мастър Кел!

Младият ентусиаст поне не се хвърли през тезгяха още с влизането на антари. Само изтърва три чаши и бутна бутилка портвайн. Кел остави чашите да паднат, но спря бутилката на един пръст над пода — жест, незабелязан за всички други, освен Нед.

Антари се намести на стол и малко по-късно пред него изникна чаша тъмно уиски. Не по магия — донесе я Нед. Кел изпи първата доза на един дъх и до лакътя му се появи и бутилката.

Кел пиеше, а ентусиастът си даваше вид, че се занимава с шепата посетители. На третата чаша младежът забави скорост; в крайна сметка, разсипваше не само своето тяло. Но колко нощи бе понасял пиянството на Рай; колко сутрини се беше будил със застоял вкус на вино и еликсири по езика?

Кел си сипа още малко.

Все повече посетители започваха да го зяпат и той се почуди дали ги е довела тук магията, или слуховете. Усещаха ли привличането, посоката на гравитацията… или ставаше дума за клюки? Какво им беше казал Нед? Само малко? Или всичко?

В момента не му пукаше. Изпитваше единствено желание да смаже чувствата си, преди да го смажат те. Да изтрие от мислите си окървавеното лице на Лайла, преди да съсипе спомена за устните й, долепени до неговите.

Беше само въпрос на време Нед да се появи отново, ала той не дойде с въпроси или глупаво дърдорене. Кльощавият младеж си наля едно от същата бутилка и сложи нещо пред Кел. То заблестя на светлината на лампите.

Червен лондонски лин.

Монетата, която антари му остави при предишното си посещение.

— Струва ми се, май е ваша.

— Така е.

— Мирише на лалета.

Кел наклони глава — и пивницата се наклони заедно е нея.

— Кралят на Англия все повтаряше, че били рози.

Нед зяпна:

— Джордж Четвърти ли го е казал?

— Не, Трети — отвърна Кел разсеяно и допълни. — Четвъртият е задник.

Нед едва не се задави с питието и се изсмя отсечено и стреснато. Червеният антари щракна с пръсти. Линът от неговия Лондон се изправи на ръб и започна да се върти в лениви кръгчета. Ентусиастът се ококори.

— Нима нявга ще съм способен на такива чудеса?

— Надявам се не — отвърна Кел и вдигна очи. — Не би трябвало да си способен на нищо.

Тясното лице на Нед се разкриви:

— Защо така?

— Преди много време този свят — твоят — е притежавал собствена магия.

Нед се наведе по-наблизо, все едно дете очакваше появата на чудовището в приказката.

— Какво се е случило?

Кел поклати глава — уискито замъгляваше мислите му.

— Куп много лоши работи… — монетата продължаваше да се върти бавно. — Тайната е в равновесието, Нед… — Защо Лайла не отказа да го разбере? — Хаосът се нуждае от ред. Магията — от подредба. Донякъде е като огъня. Няма самоконтрол. Храни се от онова, което й дадеш, и ако й отпуснеш прекалено много, гори и не спира, изпепелява докрай. По едно време твоят свят е имал огън. Не много — бил е прекалено далеч от източника — но достатъчно, за да пламне пожар. Отрязали сме го, преди да се разгори и останалото започнало да гасне. В крайна сметка изгаснало напълно.

— Но откъде знаеш дали сме щели да се изпепелим? — попита Нед с трескаво блеснал поглед.

Кел събори монетата с едно бръсване на пръстите.

— Понеже твърде малко от нещо е също толкова опасно, колкото и прекалено много… — надигна се от стола. — Важното е, че магията не трябва да съществува повече тук. Не е възможно.

— Невъзможността плаче да бъде опровергана — изкоментира Нед усмихнат. — Дори да не е било възможно години наред и даже точно сега, не е задължително положението да си остане непроменено завинаги. Нищо подобно. Та, казваш, магията се е изчерпила, пламъкът е угаснал. Ами ако има нужда само от подхранване?

Кел си наля още една чаша.

— Вероятно си прав.

Но се надявам да грешиш, додаде наум. За доброто на всички ни.

 

 

Рай не беше в настроение.

Нито да присъства на бала.

Нито да се прави на домакин.

Нито да се усмихва, шегува и преструва, че всичко е наред.

Кралят му хвърляше предупредителни погледи, майка му го съзерцаваше, сякаш е по-крехък от стъкло и всеки момент ще се строши. Искаше му се да се разкрещи и на двамата, задето отблъснаха брат му.

Вместо това стоеше между краля и кралицата, докато тримата шампиони си сваляха маските.

Първи се приближи весканецът Рул с гъста коса, провиснала на кичури до под ушите му, все още надут до пръсване след победата си над Елсор.

Втора пристъпи Тос-ан-Мир, едната от знаменитите фароански близначки; скъпоценни камъни чертаеха огнени шарки от челото до брадичката й.

И трети, разбира се, се появи Алукард Емъри. Пират, бандит, аристократ и новоизлюпен любимец на Арнеската империя.

Рай поздрави лорд Сол-ин-Ар и принц Кол за прекрасния избор и се възхити на висок глас за балансираната група — арнесец, фароанец и весканец на финалите! Каква вероятност имаше, а? — и сетне се оттегли до една колона да пие на спокойствие.

Тази вечер празненството се провеждаше в Скъпоценната зала — бална зала, изработена изцяло от кристал. Но, колкото и да беше просторна, Рай се чувстваше в саркофаг.

Навсякъде около него гостите пиеха. Танцуваха. Свиреше музика.

В другия край на балната зала принцеса Кора флиртуваше с половин дузина арнески благородници и през цялото време се озърташе — търсеше Кел.

Рай затвори очи и се съсредоточи върху пулса на брат си, ехо от неговия; опита се да се пресегне през ритъма и да предаде… какво? Че е ядосан? Че съжалява? Че не е в състояние да понесе всичко това без Кел? Че не го обвинява за бягството? Че го обвинява?

Върни се у дома, помисли егоистично. Моля те.

В кристалната зала отекнаха изискани аплодисменти и той с мъка отвори очи, видя тримата шампиони, завърнали се в нови дрехи, с маски под мишници и лица, изложени на показ.

Вълкоподобният Рул незабавно се насочи към най-близката маса с ястия, където весканските му събратя отдавна обръщаха чаша след чаша.

Тос-ан-Мир обходи тълпата, следвана от сестра си, Тас-он-Мир — първата магьосница, паднала от Кел. Рай съумяваше да ги различи само по инкрустираните в тъмната им кожа скъпоценни камъни — Тос-ан-Мир носеше огненооранжеви, а Тос-ан-Мир — седефеносини.

Алукард се намираше в центъра на своята лична вселена. Рай видя прекрасна остра да приближава наклепаните си с червило устни към ухото на капитана и да му шепне. Стисна още по-силно чашата си.

Някой се облегна на колоната до него. Слабо тяло, облечено в черно. Лайла изглеждаше по-добре, отколкото следобеда — все още изпита и със сенки като синини под очите, но все пак достатъчно жизнена да забърше две пълни чаши от минаващия сервитьор. Подаде едната на Рай. Той я взе разсеяно.

— Ти се върна.

— Ами — тя посочи с чаша балната зала, — твоите партита си ги бива.

— В Лондон — уточни Рай.

— Аха. Ами, да.

— Добре ли си? — той си припомни двубоя й този следобед.

Крадлата преглътна, но не откъсна поглед от тълпата.

— Не знам.

Помежду им натежа мълчание — сал от тишина в морето от звуци.

— Съжалявам — промърмори тя накрая, толкова тихо, че Рай едва-едва я чу.

Той мръдна рамо към нея.

— За какво?

— Всъщност нямам представа. Но ми се стори подходящо да го кажа.

Принцът отпи голяма глътка и огледа странното момиче с остри скули и неразгадаемо изражение.

— Кел има само две лица — заяви внезапно.

Лайла вдигна вежди.

— Само две ли? Повечето хора не са ли с по едно?

— Напротив, мис Бард — нали си Бард отново, ако съдим по дрехите? Стасион, предполагам, се е оттеглил някъде да се възстановява? Повечето хора имат далеч повече от две. Самият аз държа цял гардероб… — Рай не се усмихна при тези думи. Зарея поглед покрай родителите си, арнеските благородници и Алукард Емъри. — Но Кел има само две. Едното носи за пред света като цяло и другото — само пред онези, които обича — той отпи от виното. — Пред нас.

Изражението на Лайла стана съвсем неразгадаемо.

— Каквото и да изпитва към мен, не е любов.

— Понеже чувството не е меко, сладко и задушаващо? — Рай се отпусна назад и се облегна на колоната. — Знаеш ли колко пъти от любов Кел е бил на косъм да ме пребие до загуба на съзнание? И колко пъти съм правил същото? Знам как гледа онези, които мрази… — поклати глава. — Брат ми го е грижа за много малко неща и сред тях хората са още по-малко.

Лайла преглътна.

— Какво прави сега според теб?

Рай се загледа във виното си. Вдигна чашата и отбеляза:

— Ако съдим по това как ме хваща напитката, бих казал — дави чувствата си точно като мен.

— Той ще се върне.

Принцът затвори очи.

— Аз не бих.

— Напротив — отвърна Лайла. — Ти би се върнал.

 

 

В ранните часове на утрото Кел се сети:

— Нед! При последното ми посещение тук, ти настояваше да ми дадеш нещо. Какво беше?

Ентусиастът сведе поглед и поклати глава.

— О, нищо особено.

Но антари бе видял възбудата в очите му и, макар да не искаше да вземе предмета, все пак му се щеше да узнае какъв е.

— Кажи ми.

Нед подъвка устна, сетне кимна. Бръкна под тезгяха и извади гравирано парче дърво, приблизително с дължината на разперена длан, цялото в шарки и със заострен край.

— Какво е това? — попита Кел, изненадан и изпълнен с любопитство.

Нед придърпа към себе си лина от Червения Лондон и уравновеси върху него върха на гравираното колче. Пусна го, но то не падна. Стоеше си съвършено изправено, а заостреният му край се опираше в монетата.

— Магия — посочи Нед с уморена усмивка. — Поне така си мислех, във всеки случай. Вече знам — не е истинско. Хитър номер с магнити, нищо повече… — бутна колчето с пръсти, то се залюля, после се изправи. — Но през детството тази играчка ми вдъхваше вяра. Дори след като открих, че е само фокус, пак ми се искаше да вярвам. В крайна сметка, макар играчката ми да не е магическа, това не доказва, че магията не съществува… — Вдигна парчето дърво и го остави на тезгяха. Потисна прозявката си.

— Май е време да тръгвам — обади се Кел.

— Просто остани.

Беше много късно — или може би рано — и „Петте върха“ междувременно се беше изпразнила.

— Не — отвърна кратко Кел. — Не мога.

Преди Нед да му предложи да остави пивницата отворена, да му даде стаята на горния етаж — онази със зелената врата и стената, все още изкривена от първата му среща с Лайла; белязана с търсещо заклинание и покрита с кръвта на Барън — антари се изправи на крака и си тръгна.

Вдигна яката на палтото си, излезе навън в мрака и закрачи. Мина по мостовете и улиците на Лондона на Лайла, през парковете и преките. Скита се, докато го заболяха мускулите, а приятната омая на уискито се изпари и му останаха само упоритата болка в гърдите и гризящия напор на вината, нуждата и дълга.

И дори тогава продължи да крачи.

Не искаше да спре. Иначе щеше да се замисли, а ако умуваше прекалено усърдно, щеше да си иде у дома.

Вървя часове наред и едва когато взе да си мисли, че краката му ще поддадат, ако не спре, най-сетне се отпусна на пейка на брега на Темза и се заслуша в глъчката на Сивия Лондон — подобна, но същевременно и така различна от шумотевицата в неговия град.

Реката не светеше. Просто ивица чернота, която добиваше пурпурен оттенък под първите лъчи на утрото.

Кел запревърта вариантите наум като монета.

Бягай надалеч.

Бягай у дома.

Бягай надалеч.

Бягай у дома.

Бягай надалеч.