В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (54)

IІІ

— Изглеждаш ужасно.

Думите на Алукард иззвънтяха в главата й — сутринта Лайла му пожела късмет и той й отвърна с тези думи.

— Винаги правиш най-сладките комплименти! — изсумтя тя, преди да се шмугне в сектора си. Ала наистина се чувстваше отвратително. Не успя да заспи в странноприемницата на Елсор и се върна в „Лъкатушния път“, в претъпканата стая при познатите другари. Затвореше ли очи обаче, все се озоваваше в проклетия сандък или на терасата с Кел — и накрая прекара по-голямата част от нощта, втренчена в танцуващите по тавана сенки от запалената свещ. Тав и Ленос хъркаха (кой го знае къде нощуваше Васри) и думите на Кел се превъртаха до безкрай в мислите й.

Затвори очи и се олюля лекичко.

— Мастър Елсор, добре ли сте?

Лайла стреснато се съсредоточи. Истер наместваше на крака й последната плочка от бронята.

— Добре съм — промърмори крадлата и се опита да се съсредоточи върху уроците на Алукард.

Магията е разговор.

Бъди отворена врата.

Нека вълните преминат.

Точно сега се чувстваше каменист бряг.

Погледна китката си. Охлузеното от врязалите се в кожата въжета вече зарастваше, ала когато обърна длани, вените й се сториха тъмни. Не черни — не като на близнаците Дейн, но не и така светли, колкото би трябвало да бъдат. Разлюля я вълна от загриженост, последвана бързо от раздразнение.

Беше добре.

Щеше да се справи.

Стигна дотук, нали?

Делайла Бард не беше от тия, дето се отказват.

Кел победи весканеца Рул само с две точки и изгуби срещу нея с четири. Със сигурност отпадаше от състезанието, но благодарение на резултата му Лайла имаше право да изгуби с една точка и пак да продължи. Освен това Алукард вече бе спечелил втория си двубой и си бе осигурил място във финалната тройка заедно с магьосницата Тос-ан-Мир, една от прославените фароански близначки. Ако Лайла спечели схватката, най-сетне щеше да има шанс да се бие с него. Усмихна се при тази перспектива.

— Какво е това? — попита Истер и посочи парчето светъл камък в ръката й. Лайла разсеяно си играеше с него. Сега го поднесе към светлината. С присвити очи почти успяваше да различи крайчеца на устата на Астрид, застинала в гримаса, която минаваше колкото за смях, толкова и за писък.

— Сувенир — Лайла прибра отчупеното парче от статуя в куртката си, метната върху възглавниците. Сувенирът навярно беше малко зловещ, но от него й ставаше по-добре всеки път, щом се сетеше как загина Астрид, къде е гробът й и защо ще си остане в него. Ако имаше начин магия да върне сред живите вкаменената зла кралица, то Лайла се надяваше за целта да са нужни всички парчета. А сега беше сигурна, че поне едно липсва.

— За какво служи? — поинтересува се Истер.

Крадлата взе дръжките на кинжалите и ги затъкна под плочките на ръцете си.

— Напомня ми, че съм по-силна от съдбата — отвърна и излезе от шатрата.

Че съм прекосявала светове и съм спасявала градове.

Влезе в тунела към стадиона.

Че съм побеждавала крале и кралици.

Намести шлема и стъпи на арената, окъпана във възгласите на тълпата.

Че съм преживяла невъзможни приключения.

Рул стоеше в средата — огромен като канара.

Че аз съм Делайла Бард…

Лайла вдигна сферите си и зрението й се замъгли за момент, преди да ги пусне.

Че не могат да ме спрат.

Кел стоеше на терасата на стаята си със златния пръстен в ръце, а отгласите от стадиона отекваха през метала.

Източната арена плаваше до самия дворец, а ледените дракони в реката около нея кимаха с почервенели кореми. С помощта на увеличителното стъкло Кел виждаше чак долу на стадиона — двамата бойци като бели люспици на фона на тъмния каменен под. Лайла с черната й дяволска маска. Рул със стоманена вълча муцуна и буйна коса, щръкнала като грива. Флагът му беше син вълк на бял фон, но в тълпата имаше повече сребърни остриета на черен фон.

Хастра стоеше до Кел на входа на терасата, а Стаф се навърташе в спалнята.

— Познавате го, нали? — попита Хастра. — Стасион Елсор?

— Не съм сигурен — промърмори Кел.

Далеч долу ликуване огласи арената. Двубоят беше започнал.

Рул харесваше земята и огъня. Стихиите се вихреха около него. Беше донесъл на ринга дръжка и ръкохватка — пръстта се завихри около дръжката и се втвърди в каменен щит, а огънят образува извит меч. Кинжалите на Лайла се съживиха като вчера — един от огън, втори от лед. За момент двамата бойци стояха и се измерваха с поглед.

После се сблъскаха.

Лайла нанесе първия удар — гмурна се под меча на Рул, сетне се претърколи зад него и заби огнения кинжал в плочката на прасеца му. Той се завъртя, ала тя вече се бе изправила и изчезнала, готвейки нов удар.

Рул беше по-висок поне с една глава и двойно по-едър, но се оказа и по-бърз, отколкото човек с неговите размери се очакваше да бъде. Крадлата отново опита да се промуши под защитата му, провали се и загуби две плочки.

Изтанцува назад и Кел си я представи как преценява противника, търси стратегия, слабо място, пукнатина в бронята. И някак си успява да намери. Сетне и още една.

Лайла не се биеше нито като Рул, нито като Кисимир, нито като Джинар. Не се биеше като никой от познатите на Кел. Трудно можеше да се каже дали е по-добра — макар че несъмнено беше бърза и умна — ала просто се отдаваше изцяло на арената, както навярно се бе сражавала по улиците у дома в Сивия Лондон. Сякаш животът й висеше на косъм. Все едно противникът стоеше между нея и свободата й.

Скоро спечели предимство — шест на пет.

И тогава, внезапно, Рул нанесе удар.

Лайла тъкмо се бе втурнала към него. Намираше се на средата на крачката, ала той обърна каменния щит и го хвърли като диск. Улучи противничката си в гърдите — достатъчно силно да я запрати гърбом в най-близката колона. Светлина бликна от строшените плочки на стомаха, раменете и гърба й и тя рухна върху каменния под.

Тълпата изрева, а гласът в златния пръстен обяви щетите.

Четири плочки.

Ставай, изръмжа Кел. Гледаше я как се олюлява, притиснала длан към ребрата си. Пристъпи и почти падна, очевидно ранена, но Рул продължи с нападението. Масивният диск се върна обратно в ръката му и с едно плавно движение той се завъртя и пак го хвърли, добавяйки инерция към силата на магията.

Лайла сигурно беше видяла атаката и забеляза камъка да се носи към нея, но за ужас на Кел не отскочи. Вместо това пусна и двата кинжала и вдигна длани, за да блокира удара.

Чиста лудост!

Нямаше да стане — не би могло да проработи! И все пак каменният щит някак си забави скорост.

Зрителите затихнаха, потресени: оказа се, че в крайна сметка Стасион Елсор не е дуален магьосник. Беше триада!

Щитът се влачеше във въздуха, сякаш се бореше с течение и спря на няколко пръста разстояние от протегнатите ръце на Лайла. И увисна там, неподвижен.

Но Кел знаеше: в действителност няма нищо подобно.

Крадлата го натискаше. Опитваше се да пресили стихията на Рул, както стори с неговата. Само че той й позволи — спря да се бори. Рул, за кратко разтърсен от почуда, сега удвои усилията си. Ботушите на Лайла застъргаха по камъка, понеже натискаше диска с цялата си сила.

Сякаш самата арена се разтърси и се надигна вятър, породен от сблъсъка на магьосниците, сражаващи се воля срещу воля.

Дискът от пръст се тресеше между двамата. През увеличителното стъкло Кел ясно видя как крайниците на момичето треперят и тялото й се огъва напред от усилието.

Пусни!, искаше да изкрещи той. Лайла обаче продължи да се напряга.

Ти, упорита глупачке, помисли си Кел, а Рул призова изблик на сила, вдигна огнения си меч и го хвърли. Острието премина встрани, но огънят навярно привлече вниманието на Лайла, понеже тя трепна съвсем леко и все още клатушкащият се диск се стрелна напред и се плъзна по крака й. Страничен удар, ала достатъчно силен.

Десетата плочка се спука.

Двубоят приключи.

Тълпата избухна в аплодисменти, Рул изрева триумфално, но вниманието на Кел все още бе съсредоточено върху Лайла. Тя стоеше странно спокойна, с отпуснати покрай хълбоците ръце и вирната нагоре глава.

След миг се олюля и рухна.