В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (53)

II

Ожка се спотаи в сенките на терасата до стената в градината на двореца с вдигната качулка, за да скрие алената си коса. В този странен речен замък изглежда имаха тържество. По камъните танцуваше светлина и през вратите се лееше музика. Студеният вятър хапеше Ожка, но тя нямаше нищо против. Беше свикнала със студа — с истинския студ — и в сравнение с него зимата в този Лондон бе мека.

Отвъд заскрежените стъкла мъже и жени пиеха, смееха се и се въртяха по орнаментирана танцова площадка. Нямаха никакви татуировки. Не бяха покрити с белези. Навсякъде из залата разточително се харчеше магия — за огъня в мангалите и за извайване на ледени скулптури, за усилване звука на инструментите и за забавление на гостите.

Ожка изсъска, отвратена от разсипничеството на мощ. На китката й пареше прясна езикова руна, но нямаше нужда да говори езика, за да види колко много неща местните приемат за даденост. Разхищаваха живота, докато нейните хора гладуваха в опустошен свят.

Преди Холанд, напомни си тя. Сега положението се променяше — светът се поправяше, процъфтяваше, но дали някога щеше да изглежда по този начин? Преди броени месеци щеше да е невъзможно да си го представи. Сега й се отдаваше трудно. Магията се просмукваше бавно в нейния свят. Този тук обаче отдавна се къпеше в благото й.

Дали шлифованото камъче наистина ще заприлича на скъпоценен камък?

Убийцата изпита внезапната, непреодолима потребност да подпали нещо.

Ожка, разнесе се меко порицание в главата й, тихо и закачливо като шепот на любовник. Тя поднесе пръсти към окото си — възелът в каишката й, водеща до краля. Нейният крал, способен да чува мислите й и да усеща копнежите й — нима долавяше всичките? — сякаш са едно цяло.

Няма да го направя, Ваше Величество, помисли си тя. Не и ако не го пожелаете. Тогава бих сторила всичко.

Усети как въжето помежду им се отпуска, а кралят потъна обратно в мислите си. Ожка отново съсредоточи вниманието си върху бала.

И тогава го видя.

Висок, слаб, облечен в черно. Танцуваше с красива девойка в зелена рокля. Косата на партньорката му беше руса, украсена с диадема от сребро и дърво. Кел беше риж. Не червенокос като Ожка, не, но медният му оттенък все пак хвърляше отблясъци. Едното му око беше светло, другото — черно, като нейното и на Холанд.

Но изобщо не приличаше на нейния крал. Кралят беше прекрасен и могъщ. Съвършен. Този Кел се оказа някакво си кльощаво хлапе.

И все пак го позна от пръв поглед — не само защото Холанд го познаваше: в нейните очи грееше като пламък в мрака. Магията струеше досущ топлина по очертанията на тялото му и щом тъмното му око лениво се плъзна по редицата прозорци, покрай сенки, сняг и Ожка, тя усети погледа му. Премина през нея и убийцата се вцепени: сигурна, че червеният антари ще я забележи, ще я усети… но той дори не я почувства. Остави я да се пита дали стъклото не е огледално, а не прозрачно. Дали танцуващите в залата виждаха само себе си? Тогава усмивките щяха да се отразяват до безкрай, а отвън мракът да дебне търпеливо.

Ожка се намести по-удобно до перилата на терасата. Дотук стигна по ледени стъпала, лепнати върху дворцовата стена, ала самата сграда несъмнено беше защитена от нашественици: при опита й да проникне вътре през вратите на горния етаж я отблъснаха — не шумно или болезнено, но силно. Заклинанията бяха пресни, магията — солидна.

Изглежда единственият начин да влезе вътре беше през парадния вход, но Холанд я предупреди да не прави сцени.

Тя подръпна връзката в ума си и усети как на свой ред той се хваща за нея.

Намерих го. Не си даде труд да обяснява повече. Само погледна. Тя беше очите на повелителя си. Каквото виждаше тя, това — и той. Да го изведа ли насила?

Не, обади се гласът на краля в главата й. Вибрираше тъй прекрасно в костите й. Кел е по-силен, отколкото изглежда. Ако се опиташ да го принудиш и се провалиш, няма да дойде. А трябва да го направи по своя воля. Бъди търпелива.

Ожка въздъхна.

Добре тогава.

Но не се чувстваше спокойна и кралят го долавяше. Утешителен покой премина през нея с думите му и волята му.

Ти не си само моите очи, каза й той. Ти си и мои ръце, моя уста, моя воля. Очаквам да изпълниш достойно повелята ми.

Така ще бъде, отвърна Ожка. И няма да се проваля.