В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (52)

I

Червеният Лондон

Градът сияеше под дворцовите стъпала — ивица от скреж, мъгла и магия.

Лайла го погледа с възхита, обърна се и показа поканата на Елсор. Стълбите гъмжаха от чужденци и благородници и охраната не си даде труда да проверява името по списък, погледна кралския печат и я пропусна вътре.

За последно стъпи във вътрешността на кралския дворец преди четири месеца.

В началото на турнира видя Розовата зала, разбира се, но тя представляваше отделно и безлично крило. Сега дворецът приличаше на гигантска къща. На кралски дом. Входното фоайе отново тънеше в купчини букети цветя, но този път бяха подредени в пътечка, която преведе Лайла навътре и покрай друга голяма врата, навярно предишния път не я бе забелязала, но сега и двете й крила стояха отворени, досущ като на литнала птица. Пристъпи в огромна бална зала от лакирано дърво и скулптирано стъкло — същинска пчелна пита от светлина.

Наричаха я Грандиозната зала.

В нощта на маскарада Лайла бе влязла в друга — Златната — и тя я впечатли с каменните орнаменти и позлатата. Тази тук, също толкова величествена и пищна, притежаваше и нещо повече. Дузини канделабри се полюшваха от сводестия таван на няколко етажа височина и озаряваха пространството с отразена светлина на свещи. От дъбовия под се издигаха колони, опасани със спираловидни стълбища към мостове, а те водеха до галерии и сепарета, вкопани високо в стените.

На специален подиум в средата на балната зала свиреше квартет музиканти. Имаха странни инструменти, всички — изработени от лакирано дърво и инкрустирани със златно, а самите музиканти бяха обсипани със златен прашец. Стояха напълно неподвижни, с изключение на съответните движения на пръстите им.

Какво беше казал Джинар за принц Рай? Имал вкус към драматичното?

Лайла огледа пещероподобната бална зала и забеляза принца да обхожда масите на противоположния край. Там, до вратите на терасата, видя и Алукард да се кланя на симпатична фароанка в пурпурна коприна. Флиртаджия!

Обиколи залата, озадачена колко ли време ще й отнеме да открие Кел в подобна тълпа. Видя го обаче след броени секунди — не на танцовата площадка, не и сред гостите по масите, а високо горе. Стоеше самичък на една от по-ниските тераси, облегнат с цялата си тежест на перилата. Разрошената му коса сияеше на светлината на свещите, а между дланите си въртеше чаша. Имаше притеснен вид. От този ъгъл Лайла не виждаше очите му, но й се струваше, че забелязва бръчката помежду им.

Все едно се оглежда за някого.

Надяваше се да търси нея.

Укри се в сянката на колоната и в течение на няколко секунди наблюдава Кел, докато той следеше гостите. Но тя не се бе напъхала в рокля само за да я поноси, така че побърза да пресуши питието си, остави празната чаша на най-близката маса и излезе на светло.

В същия момент до Кел застана момиче. Принцесата от Веск. Тя положи длан върху рамото на младежа и Лайла се намръщи. Беше ли пораснала достатъчно, та да флиртува така? Светии, та тя приличаше на дете. Тъничка, но с овално лице, симпатично и с трапчинки — меко — с ореол от дърво и сребро, кацнал на сламенорусата й плитка.

Кел изгледа принцесата изпод вежди, ала не се отдръпна от допира й и тя несъмнено прие сдържаността му за покана, понеже пъхна ръка под неговата и отпусна глава на рамото му. Лайла я досърбяха пръстите да хване нож, но после, за нейна изненада, погледът на Кел се плъзна покрай момичето, надолу из балната зала и се спря на нея.

Червеният антари видимо се скова.

Лайла — също.

Тя го проследи как казва нещо на принцесата и си освобождава ръката. Момичето изглеждаше разочаровано, ала Кел дори не я погледна повторно; без да сваля поглед от крадлата, заслиза по стълбите и се упъти към гостенката с потъмнели очи и свити юмруци, отпуснати покрай хълбоците.

Отвори уста и Лайла се приготви за скандал. Кел не само не кресна, ами издиша, подаде й ръка и каза:

— Танцувай с мен!

Не беше въпрос. Просто молба.

— Не мога да танцувам — отвърна тя.

— Аз мога — заяви той решително, сякаш този акт не изискваше участието на двама.

Кел стоеше и чакаше, към нея започнаха да се обръщат погледи, така че крадлата го улови за ръка и го остави да я поведе към по-тъмен ъгъл на балната зала. Квартетът засвири поредната мелодия, Кел обви с пръсти дланта на Лайла, постави другата си ръка на талията й и започнаха да се движат — е, започна да се движи той, а тя се полюшваше заедно с него, като се стараеше да го следва и да му се довери за стъпките.

От месеци не се бе доближавала толкова до него. Там, където я докосваше Кел, кожата й тръпнеше. Беше ли нормално? Ако магията тече през всичко и всеки, така ли се чувстват всички, когато отново се намерят?

През първите няколко секунди танцуваха мълчаливо, въртяха се заедно, ала раздалечени един от друг — по-бавна версия на каденцата им на ринга. И после, неочаквано, Лайла попита:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ме покани на танц?

Кел почти се усмихна. Призрачно потрепване на устните. Игра на светлината.

— За да не ми избягаш пак, преди да те поздравя с добре дошла.

— Здравей — рече му Лайла.

— Здравей — отвърна й той. — Къде беше?

Тя се подсмихна.

— Защо питаш, липсвах ли ти?

Кел отвори уста. Затвори я. Отвори я отново и най-сетне процеди:

— Да.

Каза го тихо и искреността му завари Лайла неподготвена. Удар под кръста.

— Какво… — запъна се тя, — животът в двореца вече не ти ли е по вкуса?

Всъщност и на нея й беше липсвал. Липсваха й упоритостта и изблиците му, и вечното смръщване. Липсваха й очите му, едното светлосиньо, другото лъскаво черно.

— Изглеждаш… — поде той, но млъкна.

— Глупаво?

— Невероятно прекрасна.

Лайла се намръщи.

— Ти — не — отсече, забелязала сенките под очите му и тъгата в тях. — Какво не е наред, Кел?

Той се напрегна леко и все пак не смени темата. Пое си дъх, сякаш за да формулира лъжа, но когато издиша, на бял свят излезе истината.

— Още след онази нощ не съм се чувствал… Надявах се състезанието да ми помогне, то обаче само влоши нещата. Задушавам се, честна дума. Знам, според теб е лудост, разполагам с всичко, което ми е нужно, но гледах как вашият крал вехне и умира в далечния си замък… — сведе поглед, сякаш щеше да види проблема през ризата си. — Не знам какво ми става.

— Животът — изрече Лайла, докато се въртяха из залата. — И смъртта.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички смятат, че си търся смъртта, нали? Но аз не искам да умирам — лесно е да умреш. Не, искам да живея, но приближаването до смъртта е единственият начин да се почувствам жива. И тогава, тогава осъзнавам: всичко, което съм правила до момента, не е било истински живот. Било е живуркане. Сигурно ти се струвам луда, но, мен ако питаш, най-добре се живее, когато залозите са високи.

— Наистина си луда — съгласи се Кел.

Лайла се засмя меко.

— Кой знае? Ами ако светът се е променил? Ако още си обладан? Или си развил вкус към тръпката да бъдеш истински жив. Чуй го от мен, аз нерядко съм се озовавала близо до смъртта. Ти почти умря, Кел. Значи сега знаеш какво е да се чувстваш жив. Да се страхуваш за живота си. Да се бориш за него. И щом веднъж си го опитал… е, няма връщане назад.

Гласът му потрепери:

— Какво да направя?

— Не аз съм човекът, когото да попиташ — отвърна Лайла. — Аз само бягам.

— Бягането изглежда добър вариант.

— Тогава бягай — насърчи го тя. Той потисна смеха си, но крадлата беше сериозна. — Знаеш ли каква е същността на свободата, Кел? Тя не идва по естествен път. Почти на никого не му я връчват с почести. Аз съм свободна, защото се борих за нея. Предполага се да си най-могъщият магьосник във всички светове. Ако не искаш да си тук, махни се.

Музиката се усили и те се приближиха, после отстъпиха един от друг.

— Дадох обещание на Рай — отвърна Кел, докато се въртяха, понесени от танца. — Обещах му да стоя редом с него, когато стане крал.

Тя сви рамене:

— При последната ми проверка, той още не беше седнал на трона. Виж, аз съм тук, защото нямам при какво да се върна. Но това не означава да не се прибереш, след като си тръгнеш веднъж. Най-вероятно имаш нужда да се пораздвижиш. Поживей малко. Виж света. После се върни и остани завинаги; живейте си двамата с Рай щастливо до края на дните си.

Кел изсумтя.

— Но да знаеш… — добави Лайла трезво, — … не прави като мен.

— Бъди по-конкретна.

Тя си помисли за Барън и сребърния часовник в джоба на палтото й.

— Ако решиш да си тръгнеш — когато го направиш — не заминавай, без да се сбогуваш.

Прозвуча финалният такт на мелодията и Кел придърпа Лайла в обятията си. Телата им се сплетоха, двамата затаиха дъх. Когато се прегърнаха за последен път, бяха насинени и окървавени, и на път да ги арестуват. Тогава им се стори истинско; сега беше същинска фантазия.

Над рамото на Кел Лайла видя как от края на залата принцесата на Веск, заобиколена от множество господа, я изпепелява с поглед. Девойката й се усмихна и се остави антари да я изведе от танцовата площадка между двойка колони.

— Та, Камеров? — попита тя, щом намериха тихо местенце за разговор.

Той я стисна по-здраво.

— Никой не знае. Не бива да узнават.

Лайла го изпепели с поглед.

— Наистина ли ти изглеждам бъбривка?

Кел не отговори, само я измери с онзи странен двуцветен поглед, сякаш очакваше тя да изчезне.

— Та… — тя задигна чаша вино с мехурчета от подноса на прислужник, минаващ наблизо — да не би да си убил истинския Камеров?

— Какво? Не, разбира се. Той е измислица… — Кел сбърчи вежди. — А ти уби ли истинския Елсор?

Лайла поклати глава:

— В кораб на път за Делонар е. Или беше Дело…

— Делонар? — стресна се Кел и поклати глава. — Светии, какви ги вършиш?

— Не знам — отвърна тя честно. — Не разбирам какво съм, как съм жива, на какво съм способна. Просто исках да се проверя…

— Не е било нужно да участваш в най-големия турнир на трите империи, за да изпиташ избуяващите си способности.

— Но беше забавно.

— Лайла — рече Кел тихо и, за разнообразие, не говореше сърдито. Напрегнато, да, но не сърдито. Беше ли произнасял някога името й така? Прозвуча почти сладко.

— Да? — попита тя със затаен дъх.

— Трябва да се оттеглиш.

И изведнъж топлотата помежду им се строши, изместена от онзи Кел от едно време — упорит и праведен.

— Не, не трябва — възрази крадлата.

— Не е възможно да продължиш.

— Стигнах дотук. Няма да се отказвам.

— Лайла…

— Какво възнамеряваш да предприемеш, Кел? Да ме арестуваш ли?

— Редно е.

— Но аз не съм Стасион Елсор — тя посочи балната си рокля. — Аз съм Делайла Бард… — Истината обикновено е най-добрата маскировка. Той се намръщи по-сериозно. — Стига де, не се вкисвай от загубата.

— Загубих нарочно — отряза той. — А дори и да не бях, ти не бива да продължаваш нататък.

— Нищо не ме спира.

— Прекалено опасно е. Победиш ли Рул, влизаш във финалната тройка. Ще ти свалят маската. Твоята маскировка действа от разстояние, но наистина ли се надяваш никой да не забележи коя си — и кой не си — ако си покажеш лицето? Освен това те видях днес на ринга…

— Когато спечелих ли?

— Когато се провали.

— Стигнах чак дотук.

— Усетих пропадането в силата ти. Видях болката, изписана по лицето ти.

— Това няма нищо общо с двубоя…

— Какво ще стане, ако загубиш контрол?

— Няма.

— Спомняш ли си главното правило на магията? — притисна я той. — Силата е в равновесието, равновесието е в силата… — вдигна ръката й и се намръщи при вида на вените й. Бяха по-тъмни, отколкото е редно. — Ти не балансираш. Вземаш и използваш, и скоро ще си платиш цената.

Лайла се скова от раздразнение.

— Какво ти става, Кел? Ядосан ли си ми, притесняваш се за мен ли, или се радваш да ме видиш? Изобщо не разбирам!

Той въздъхна.

— Всичко наведнъж. Лайла, аз… — млъкна, защото нещо зад нея привлече погледа му. Тя проследи как светлината в очите му гасне и той стиска зъби.

— А, ето те и теб, Бард! — разнесе се познат глас и тя се извърна, за да види приближаването на Алукард. — Светии, да не си облякла рокля? Екипажът никога няма да повярва.

— Сигурно се шегуваш — изръмжа Кел.

Алукард го забеляза и спря. Изхриптя — наполовина смях, наполовина кашлица.

— Съжалявам, нямах намерение да ви прекъсвам…

— Всичко е наред, капитане — увери го Лайла.

В същия момент Кел изръмжа:

— Махай се, Емъри.

Двамата се спогледаха, объркани.

— Познаваш ли го? — възмути се Кел.

Алукард изпъна рамене.

— Познава ме, разбира се. Бард работи за мен, на борда на „Среднощно острие“.

— Аз съм неговият главен крадец — обади се Лайла.

— Бард — порица я Алукард, — в присъствието на кралския род не го наричаме „кражба“.

Междувременно Кел изглеждаше напълно полудял.

— Не — мърмореше той, прокарвайки длан през медно-рижата си коса. — Не. Не. Има дузини!

— Кел? — Лайла посегна да го хване за ръката.

Той се отърси от хватката й.

— Дузини кораби, Лайла! И ти си се качила на борда точно на този!

— Съжалявам — върна му го тя, настръхнала, — бях останала с впечатление, че съм свободна да правя каквото си искам.

— За да сме честни — добави Алукард, — според мен тя планираше да го открадне и да ми пререже гърлото.

— Тогава защо не го направи? — изръмжа Кел и се извърна пак към нея. — Винаги си толкова бърза да ръгаш и колиш, как така не успя да заколиш тъкмо него?

Алукард се приведе заговорнически:

— Мисля, че тя се привърза към мен.

— „Тя“ е способна да говори от свое име — сопна се Лайла. Обърна се към Кел. — Защо си толкова разстроен?

— Защото Алукард Емъри е безполезен аристократ с твърде много чар и твърде малко чест, и ти си решила да плаваш именно с него! — думите летяха като нож във въздуха. В същия момент Рай се показа иззад ъгъла.

— Какво, да му се не види, сте се развикали… — при вида на Кел, Лайла и Алукард скупчени на едно място, принцът замлъкна. После весело възкликна: — Лайла! Значи в крайна сметка не си плод на въображението на брат ми!

— Здравей, Рай — поздрави тя с крива усмивка. Обърна се към Кел, колкото да проследи как той намусен излиза от балната зала.

Принцът въздъхна.

— Какви ги надроби сега, Алукард?

— Нищо — отвърна капитанът невинно.

Рай понечи да тръгне след Кел, но Лайла застана пред него.

— Аз ще се погрижа.

 

 

Кел дръпна с все сила крилата на вратата към терасата. За миг просто се закова на място и остави леденият въздух да го обгърне. Хапещият студ не стигна да потуши разочарованието му, затова изскочи в зимната нощ навън.

С излизането на терасата го сграбчи нечия ръка и дори без да се обръща той бе наясно — нейната е. Пръстите на Лайла горяха, кожата му прихвана искрата. Не погледна през рамо.

— Здравей — рече му тя.

— Здравей — изхриптя Кел.

Продължи напред, но пръстите й останаха небрежно преплетени с неговите. Стигнаха до ръба на терасата. Студеният вятър утихна.

— От всичките кораби, Лайла!

— Няма ли да ми обясниш защо го мразиш? — попита тя.

Кел мълчеше, загледан в Айл. След известно време подхвана:

— Домът на Емъри е един от най-старите родове в Арнес. Имат отдавнашни връзки с Дома Мареш. Ресон Емъри и крал Максим бяха добри приятели. Кралица Емайра е братовчедка на Ресон. Алукард е вторият му син. Преди три години той избяга посред нощ. Без видима причина. Без предупреждение. Ресон Емъри дойде при крал Максим да търси помощ за издирването му. А Максим се обърна към мен.

— Използва ли кръвната си магия, както намери Рай и мен?

— Не — призна Кел. — Не мога да го намеря — така казах на краля и кралицата, ала истината е, че дори не опитах.

Лайла сбърчи вежди.

— Защо, чумата да го тръшне?

— Не е ли очевидно? — попита Кел. — Защото именно аз го прогоних. И исках да си остане в небитието.

— Защо? Какво ти е направил?

— Не на мен — антари стисна зъби.

Погледът на Лайла пламна — осени я прозрение.

— Рай.

— Брат ми се влюби в твоя капитан едва на седемнайсет. И после Емъри му разби сърцето. Рай беше съсипан. Нямах нужда от магическа татуировка да доловя болката на брат ми на този фронт… — прокара ръка през косата си. — Казах на Алукард да се разкара и той се подчини. Но не остана в неизвестност. Не, появи се след няколко месеца — домъкнаха го обратно в столицата за престъпления срещу кралския трон. Пиратство, представяш ли си? Кралят и кралицата свалиха обвиненията като услуга срещу Дома Емъри. Дадоха на Алукард „Среднощно острие“, направиха го слуга на короната и го отпратиха да хваща пътя. Тогава го предупредих, че ако някога отново стъпи в Лондон, ще го убия. Надявах се този път да ме послуша.

— Но той се върна.

Кел се вкопчи в Лайла:

— Така е…

Пулсът й туптеше под пръстите му, силен и стабилен. Не искаше да я пусне.

— Алукард винаги е бил небрежен, стане ли дума за скъпоценности.

— Не съм го избирала — обясни Лайла и издърпа Кел назад от края на терасата. — Просто исках да избягам.

Понечи да пусне младежа, но той не беше готов. Придърпа я към себе си, сгушиха се един в друг заради студа.

— Смяташ ли някога да спреш да бягаш?

Лайла се напрегна:

— Не знам как.

Свободната ръка на Кел се плъзна по голото й рамо към свивката на шията. Той наклони глава и облегна чело на нея. Прошепна:

— Защо просто не… останеш?

— Защо просто не тръгнеш — възпротиви се Лайла, — заедно с мен?

Думите политаха като облачета мъгла върху устните на Кел и той се приведе към топлината й, към гласа й.

— Лайла… — прошепна, името й побра цялата болка в гърдите му.

Искаше да я целуне.

Но тя го целуна първа.

Последния път — единствения път — целувката беше просто призрачно докосване на устни върху неговите, които веднага изчезнаха. Беше съвсем кратка, открадната за късмет целувка.

Тази се оказа различна.

Сблъскаха се един с друг все едно привлечени от гравитация, Кел не схващаше кой от двамата е предметът и кой — земята, само разбра, че се сблъскват. Тази целувка беше Лайла, цялата концентрирана на едно място. Огнената й гордост и вироглавата решителност, дръзката храброст и предизвикателността, жаждата й за свобода. Всичко това, сбрано в едно, спря дъха на Кел. Направо му изкара въздуха. Крадлата притисна силно уста върху неговата и зарови пръсти в косата му, а той плъзна ръка надолу по гърба й и се вкопчи в сложните дипли на роклята.

Лайла го притисна гърбом към перилата и Кел изпъшка. Шокът от допира до ледения камък се смеси с горещината на тялото й, прилепнало към неговото. Чувстваше как препуска сърцето й, как припуква енергията в нея — и през него. Двамата се завъртяха в стъпките на нов танц, после той я притисна към покритата със скреж стена. Дъхът й пресекваше, тя прокара нокти по скалпа му. Заби зъби в долната му устна, пусна му кръв и се изсмя порочно, а Кел продължаваше да я целува. Не от отчаяние, не с надежда, не за късмет, а защото искаше. Светии, само колко му се искаше! Продължи да я целува, нощният студ се разсея и цялото му тяло завибрира от горещина. Целуваше Лайла, а огънят й изпепели паниката, гнева, тежестта в гърдите му. Вече отново бе способен да диша; накрая и двамата останаха без дъх.

Отстъпиха един от друг. Кел усещаше усмивката по устните на Лайла.

— Радвам се, че се върна — прошепна той.

— Аз също — отвърна тя. Погледна го в очите и добави. — Но нямам намерение да се откажа от турнира.

Мигът се разпука. Разтроши се. Усмивката й бе престорена и остра, а топлината изчезна.

— Лайла…

— Кел… — имитира го тя и се отскубна от хватката му.

— Тази игра си има последици.

— Ще се справя с тях.

— Не ме слушаш — въздъхна антари притеснен.

— Не — възрази тя. — Ти не ме слушаш! — облиза кръвта от устните си. — Нямам нужда някой да ме спасява.

— Лайла… — поде Кел отново, но тя вече се бе отдръпнала от него.

— Имай малко вяра в мен — отсече и отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.

Младият магьосник я гледаше как си отива и се надяваше да е права.