В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (50)

V

Лайла се облегна на вратата на Елсор. Едвам си поемаше дъх.

Беше го хванала неподготвен, ясна работа, и сега Кел знаеше. Знаеше, че е в Лондон от дни и е участвала на турнира редом с него. Сърцето й блъскаше в гърдите — чувстваше се като котка, хванала най-сетне мишката си. Само дето я беше пуснала. Засега.

Възбудата започна да се успокоява заедно с пулса й. Главата я болеше и когато преглътна, вкуси кръв. Чакаше вълната замайване да премине и понеже не се случи, просто приседна на дървения под, а гласът на Кел отекваше в ушите й.

Този познат, притеснен тон.

Това е лудост.

Беше го казал с такова превъзходство, сякаш не нарушаваха правилата и двамата. Сякаш той не играеше роля, също като нея.

Трябва да спреш.

Представи си го намръщен зад сребърната маска — с бръчка, вдълбана между двуцветните му очи.

Какво щеше да стори сега?

Какво трябваше да стори тя?

Каквото и да станеше, струваше си.

Лайла се надигна на колене и се намръщи понеже на дъсчения под цопна капка кръв. Пипна се по носа, избърса червената ивица с ръкава си и се изправи.

Започна да съблича дрехите на Елсор, съсипани от нападението на Вер-ас-Ис и последвалия мач. Едно по едно смъкна оръжията и ризата, сетне се загледа в себе си в огледалото — наполовина облечена и с тяло, покрито с мрежа от пресни синини и стари белези.

В огнището едва-едва гореше огън, а на тоалетката имаше леген със студена вода. Лайла се забави доста, докато се измие, подсуши и стопли. Изплакна потъмняващия брилянтин от косата си и кръвта от кожата си.

Огледа стаята в опит да реши какво да облече.

Сетне я осени идея.

Нова, опасна идея, разбира се — от любимия й вид.

Май е време, каза си, да ида на бал.

 

 

— Рай! — извика Кел. Тълпата се разделяше около него. Беше смъкнал шлема и сменил палтото, но косата му беше още мокра от пот и не му стигаше дъх.

— Какво правиш тук? — попита принцът. Връщаше се обратно към двореца, обкръжен от отряд стражи.

— Това беше тя! — изсъска Кел и тръгна редом с него.

Навсякъде около тях тълпата ликуваше и възторжено размахваше ръце с надежда за поглед или усмивка от принца.

— За кого говориш? — попита Рай и угоди на поданиците си.

— Стасион Елсор — прошепна Кел, — е Лайла.

Принцът сбърчи вежди.

— Вярно, денят беше тежък… — потупа Кел по рамото, — но очевидно…

— Знам какво видях, Рай. Тя ме заговори.

Младият Мареш поклати глава с все още залепнала на устните усмивка.

— Глупости, братко. Тийрън е избрал играчите преди седмици.

Кел се озърна, но жрецът, разбира се, липсваше.

— Е, мен не е избрал.

— Не, теб те избрах аз…

Стигнаха до дворцовите стъпала и тълпата изостана.

— Нямам представа какво да ти кажа — дали е Елсор, или се преструва на него — но на арената не се сражавах с неизвестен маг от провинцията. Срещу мен беше Делайла Бард.

— Затова ли изгуби толкова лесно? — попита принцът, вече стигнали до горната площадка.

— Ти ми каза да изгубя! — възмути се Кел.

Гвардейците им отвориха вратите. Думите му отекнаха през твърде тихото фоайе и стомахът му се преобърна, понеже, вдигайки очи, видя краля в средата на залата. Максим само погледна към него и отсече:

— Горе. Веднага! — Вече в покоите му, кралят заяви: — Бях съвършено ясен, струва ми се.

Порицаваше Кел, както се порицава дете, а той седеше свит в креслото си до терасата в присъствието на Хастра и Стаф, застанали мълчаливо редом. Рай бе оставен отвън и в момента вдигаше коридора на главата си.

— Не ти ли наредих да стоиш в двореца? — поинтересува се Максим с глас, натежал от недоволство.

— Така е, но…

— Глух ли си за желанията ми?

— Не, сир.

— Е, очевидно молбата ми като твой баща не е била достатъчно ясна, затова сега ти нареждам като твой крал. Отсега нататък си заточен в двореца до второ нареждане.

Кел изправи гръб.

— Не е честно.

— Не се дръж детински, Кел. Нямаше да те помоля, ако не беше за твое добро…

Младият антари се намръщи и очите на краля помътняха.

— Смееш да оспорваш заповедта ми, така ли?

Магьосникът поклати глава.

— Не. Но и двамата знаем — в случая не става дума какво е добро за мен.

— Прав си. Става дума кое е добро за кралството. И ако си лоялен поданик на короната и на нашия род, ще останеш в двореца, докато турнирът приключи. Ясен ли съм?

Сърцето на Кел се сви.

— Да, сир — изрече той едва чуто.

Кралят се обърна към Стаф и Хастра:

— Ако пак излезе от двореца, и двамата отивате на съд, разбрахте ли?

— Да, Ваше Величество — отвърнаха те мрачно.

С тези думи Максим изхвърча от стаята.

Кел скри лице в шепи, пое си дълбоко дъх, сетне помете всичко от масата пред себе си — разпиля книгите и строши бутилка ависово вино на пода.

— Какво разточителство — промърмори Рай и се просна на отсрещното кресло.

Младият антари се облегна и затвори очи.

— Хей, не е толкова зле — продължи принцът. — Поне вече си извън състезанието.

Думите му окончателно сринаха настроението на Кел. Плъзна пръсти към амулетите на шията си, докато се бореше с желанието да се махне. Да избяга. Но не можеше, защото, независимо какво смяташе кралят, Кел беше верен и на короната, и на рода. На Рай.

Принцът се наведе напред, без изобщо да обръща внимание на бурята в главата на брат си.

— Да видим какво ще облечем за бала!

— Зарежи бала — изръмжа Кел.

— Стига де, братко, празненството не ти е виновно. А ако се появи определена млада дама със склонност към мъжки дрехи? Не би искал да я изпуснеш, нали?

Кел измъкна глава от възглавниците.

— Не беше редно тя да се състезава.

— Е, поне стигна дотук. Май не я оценяваш подобаващо.

— Оставих я да победи.

— Всички други ли са направили същото? — попита Рай, развеселен. — А и, държа да ти кажа, според мен се справя добре и без твоя помощ.

Кел простена. Така беше. Абсурдна работа. Но Лайла винаги вършеше абсурдни неща. Изправи се на крака.

— Хубаво.

— Ето, така те искам да се държиш.

— Но никакво червено и златно повече — предупреди Кел и обърна палтото си наопаки. — Днес ще нося черно.

 

 

Лайла завари Кала да си тананика и да набожда с топлийки подгъва на красива пола.

— Лайла! — възкликна тя весело. — Аван. С какво мога да ти помогна тази нощ? Шапка? Копчета за ръкавели?

— Всъщност… — Лайла прокара ръка по закачалка с куртки, после въздъхна и кимна към роклите. — Нужно ми е нещо такова… — заля я смътен страх при вида на бухналите, непрактични одеяния, но Кала разцъфна в щастлива усмивка. Обясни й. — Не се изненадвай. Заради мастър Кел е.

Усмивката на търговката стана още по-широка.

— Какъв е случаят?

— Бал за турнира… — Лайла понечи да посегне към една рокля, но Кала я цапна през пръстите.

— Не — възрази решително. — Не черно. Ако ще те обличаме по женски, ще бъде както трябва.

— И какво му има на черното? Идеален цвят е.

— За криене. За сливане със сенките. За щурмуване на замъци. Не за балове. На последния те пуснах да отидеш в черно и това ме безпокоеше цяла зима.

— В такъв случай значи си нямаш достатъчно грижи на главата.

Кала цъкна с език и се обърна към колекцията от рокли. Лайла плъзна поглед по тях и направи гримаса срещу яйченожълта пола и кадифено пурпурно бюстие. Изглеждаха като парчета зрял плод, като разточителни десерти. Тя искаше нещо могъщо, не ядливо.

— Аха! — възкликна Кала и девойката стисна зъби, понеже търговката свали рокля от закачалката и й я показа. — Какво ще кажеш за тази?

Не беше черна, но нямаше как да я наречеш и обикновена. Тъмнозелената пола напомняше на Лайла за нощна гора, нашарена от ивици лунна светлина, пробиваща си път през листака.

При първото си бягство от дома — ако можеше да се нарече така — беше на десет. Насочи се към парк „Сейнт Джеймс“ и цялата нощ трепери на ниско дърво, загледана през клоните към луната — представяше си, че се намира на друго място. Сутринта се замъкна обратно у дома и откри баща си, мъртво пиян. Дори не си беше дал труда да я потърси.

Кала разчете сенките по лицето й.

— Не ти ли харесва?

— Красива е — отвърна Лайла. — Но не ми подхожда… — насили се да намери точните думи. — В нея ще изглеждам каквато съм била, а не каквато съм сега.

Търговката кимна и прибра роклята.

— Аха… ето, виж тази… — Пресегна за друга и я свали. — Какво ще кажеш?

Роклята беше… трудна за описание. Цветът й се колебаеше между синьо и сиво, беше обсипана със сребърни капки. Хиляди. Светлината танцуваше по бюстието и полите, а цялата рокля сияеше зловещо.

Напомняше на Лайла за морето и за нощно небе. Напомняше й за остри ножове и звезди, и свобода.

— Тази — възкликна, — е съвършена!

Не осъзнаваше колко сложно нещо е роклята, докато не се опита да я облече. Преметната през ръката на Кала наподобяваше купчина красиво съшит плат, а всъщност се оказа, че е най-сложната конструкция, с която Лайла някога се беше сблъсквала.

Тази зима стилът очевидно се криеше в детайлите. Стотици закопчалки, копчета и кукички. Кала пристягаше, дърпаше и опъваше, и успя накрая да намъкне роклята върху тялото на Лайла.

— Анеш — възкликна, когато най-сетне свърши.

Крадлата хвърли предпазлив поглед към огледалото. Очакваше да се види сред сложно устройство за мъчения. Вместо това ококори очи от изненада.

Бюстието превръщаше и бездруго тесния й торс в гръд с извивки, макар и скромни. Беше я снабдило с талия. Нямаше да помогне кой знае колко по отношение на изобилието от плът, защото девойката поначало не разполагаше с материал за работа, но за щастие зимната мода наблягаше на раменете, не на бюста. Роклята стигаше чак до основата на врата й и завършваше с яка, смътно напомняща на Лайла за челюстта на шлема й. Мисълта за демонската маска й вдъхна сила.

Роклята не беше нищо повече от поредната маскировка.

За почуда на Кала, тя настоя да запази под полите тесните панталони и ботушите — никой нямало да разбере за тях.

— Моля те, кажи ми, че роклята се сваля по-лесно, отколкото се облича.

Кала вдигна вежда.

— Не вярваш ли в способностите на мастър Кел да се справи?

Бузите на Лайла пламнаха. Още преди месеци трябваше да разсее предположенията на търговката, че тя и Кел са някак си… обвързани или поне близки, ала дали пък тогава Кала щеше да се съгласи да й помага. И, да оставим гордостта настрана, лична шивачка е ужасно удобна връзка…

— Оттук се разкопчава — Кала потупа две брошки в основата на корсета.

Лайла се пресегна назад, опипа дантелата на гърба и се почуди дали ще успее да скрие там някой от ножовете си.

— Седни — подкани я търговката.

— Честно, не знам дали ще мога.

Кала цъкна с език и кимна към стол. Девойката се престраши и се отпусна.

— Не се притеснявай. Роклята няма да се скъса.

— Не се притеснявам за роклята — промърмори момичето. Нищо чудно защо толкова от жените, от които крадеше, й се струваха обезсилени — очевидно не можеха да дишат, при това Лайла се съмняваше корсетите им да са чак толкова стегнати, колкото нейният.

За бога, помисли си тя. Облякох рокля преди пет минути и вече се оплаквам.

— Затвори очи.

Лайла зяпна Кала скептично.

— Так, имай ми доверие.

Не я биваше особено с доверяването, но стигнала дотук, а и вече носеше рокля — да доведе нещата докрай. Затвори очи и остави търговката да наклепа нещо между миглите и веждите й, а после и на устните.

Лайла държа очи затворени, докато през косата й минаваше четка и пръсти разплитаха кичурите.

Кала работеше и си тананикаше, а девойката внезапно се натъжи. Майка й бе мъртва от отдавна — вече почти не помнеше усещането нито от милувките по главата си, нито гласа й.

Тигър, тигър, пламнал с мощ…

Лайла усети как дланите й се загряват и, притеснена да не запали по случайност роклята, ги събра и отвори очи, като се съсредоточи върху килима в шатрата и движението на гребена по скалпа й.

Кала тикна в скута й шепа лъскави, сребърни фиби. Позна ги, бяха в сандъчето, което донесе на брега.

— Тези да ги върнеш — поръча търговката и я огледа — Харесват ми.

— Ще ти върна всичко — Лайла се изправи на крака. — Щом отмине вечерта, няма да имам нужда от такава рокля.

— Повечето жени обличат една рокля само веднъж.

— Тези жени са разсипнички — отсече Лайла и си разтри китките. Все още бяха ожулени от въжетата сутринта. Кала видя, но не каза нищо, а само закопча широки сребърни гривни и на двете. Ръкавици, помисли си Лайла, ала първото хрумнало й определение беше „окови“.

— Остана последното допълнение…

— А, за бога, Кала — оплака се крадлата, — според мен и сега е повече от достатъчно.

— Ти си много странно момиче, Лайла.

— Отгледаха ме далеч оттук.

— Да, добре, това обяснява някои неща.

— Какви например?

Кала я посочи.

— Сега ще кажеш, че там, където си отгледана, жените се обличат като мъже и носят оръжия вместо бижута.

— … винаги съм била неповторима.

— Да, и после се чудиш защо с Кел се привличате. И двамата сте неповторими. И двамата… малко… — внезапно, неудържимо, езикът сякаш я подведе.

— Жестоки? — предположи Лайла.

Кала се усмихна.

— Не, не жестоки. Предпазливи. Но тази вечер — тя забоде сребърна воалетка в косите на повереницата си, — ти си сваляш гарда.

Лайла се усмихна напук на всичко.

— Това е идеята.