В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (5)

V

Арнеско море

По време на обиколката си из тайните кътчета на кораба Лайла си тананикаше. Пъхна ръка в джоба си и обви пръсти около запазеното от нея парче Бял камък. Беше и напомняне, и предупреждение.

Нощта напредваше, а „Среднощно острие“ плаваше далеч от оглозганите кости на „Медния крадец“. Тринайсетте пирати, които крадлата не беше убила, скоро щяха да се събудят само за да открият капитана си мъртъв и кораба си — ограбен. Можеше да е и по-зле; гърлата им да са прерязани по протежение на татуираните ножове. Но Алукард предпочиташе да оставя пиратите живи, защото — твърдеше той — залавянето и освобождението правят моретата по-интересни.

Затоплена от виното, в приятна компания, на кораб, полюляващ се под краката, морски въздух, обгърнал раменете й, и вълни, припяващи песента си — тъкмо за тази песен бе копняла толкова време — Лайла се наслаждаваше на истинско щастие.

Напрегнат глас изсъска в ухото й:

Бягай оттук.

Лайла го разпозна — не принадлежеше на никой от моряците, а идваше от улиците в Сивия Лондон — нейният Лондон; гласът на момичето, което бе представлявала години наред, на ръба на отчаянието и подозрителна към всичко не нейно и единствено нейно.

Бягай оттук, настояваше гласът. Но тя не желаеше.

И това я уплаши повече от всичко друго.

Поклати глава и по пътя към своята каюта затананика песента за Сероус — своеобразна защита от неприятности, макар вече месеци наред да не бе срещала такива на борда на своя кораб. Не че й принадлежеше, поне не точно, все още не.

Каютата й беше малка — събираше само койка и сандъка й — но беше единственото място на този кораб, където да остане наистина сама и щом затвори вратата, тежестта на маската й се смъкна от раменете като палто.

Едничък прозорец прекъсваше дървените дъски на отвъдната стена, а лунната светлина се отразяваше върху океанските вълни. Лайла вдигна лампата от капака на сандъка и я запали с жест — същия магически огън изпълваше огнището на Алукард (заклинанието не беше нейно, нито магията). Окачи светлика на кука на стената; смъкна ботушите, после и оръжията си и ги подреди върху сандъка — всички с изключение на ножа с бокса, него задържа при себе си. Въпреки че вече разполагаше със своя каюта, все още спеше с гръб към стената и с оръжие на бедрото, както от самото начало. Стари навици. Нямаше нищо против. С години не бе спала спокойно цяла нощ. Животът по улиците на Сивия Лондон я беше научил как да почива, без всъщност да заспива.

До оръжията й се намираше малката кутия, подарена й от Кел на раздяла. Миришеше на него, с други думи — на Червения Лондон; на цветя и прясно прекопана пръст — и при всяко отваряне Лайла тайничко въздишаше с облекчение, че уханието е още там. Връзката й с града — и с него. Взе играчката на леглото, седна с кръстосани крака и постави кутията на твърдото одеяло до коленете си. Колкото и уморена да беше, играта представляваше част от вечерните й ритуали и девойката знаеше, че няма да спи добре — или изобщо няма да мигне — докато не приключи.

Кутията беше изработена от тъмно, полирано дърво. Изящна кукичка държеше капака затворен. Беше изискана играчка и несъмнено щеше да се продаде скъпо, но Лайла не се отделяше от нея. Не от сантименталност, както си каза — единствено сребърния часовник не би могла да се застави да продаде — а понеже й беше полезна.

Щракна сребърната кукичка и играчката се разгъна пред нея, всеки елемент застинал във вдлъбнатината си — земя и въздух, огън и вода, кост, в очакване да бъдат преместени. Лайла размърда пръсти. Знаеше, че повечето хора са в състояние да овладеят само една стихия, понякога — две — а тя, понеже идва от друг Лондон, изобщо не би трябвало да е в състояние да борави с тях.

Ала Лайла никога не оставяше вероятностите да й се пречкат.

Освен това старият жрец, мастър Тийрън, й бе казал за силата, скрита чак в костния й мозък. Достатъчно е само да я подхрани.

Обърнала длани навътре, девойката вдигна ръце от двете страни на капката масло във вдлъбнатината й, все едно очакваше да се стопли на нея. Не знаеше с какви думи да призове магия. Алукард твърдеше, че не е нужно да учи друг език — думите били по-скоро за потребителя, не за предмета, предназначени били да помогнат на фокуса й, но Лайла се чувстваше глупаво без подходящо заклинание. Просто лудо момиченце си говори само в тъмното. Не, трябваше й нещо подходящо и прецени стиховете за донякъде подобни на заклинания. Или поне — нещо повече от нехармоничен набор думи.

— Тигър, тигър, лумнал с мощ…^[1] — промърмори тя под нос.

Лайла не бе добре запозната с поезията — кражбите не са свързани с лекции по литература — но Блейк знаеше наизуст, благодарение на майка си. Не си я спомняше кой знае колко добре, понеже беше мъртва повече от десетилетие, ала нямаше как да забрави нощите, когато заспиваше под съпровода на „Песни на невинността и опитността“. Нежната каденца на майчиния глас я люлееше като вълните — лодка…

Строфите унасяха Лайла и сега, както и тогава, успокояваха бурята, която вилнееше в главата й, и развързваха възела от напрежение в гърдите й.

— … като факла в черна нощ…

Докато тъчеше поемата във въздуха, усети топлина да приижда в дланите й. Колебаеше се дали постъпва правилно, стига в случая изобщо да има „правилно“. Ако Кел беше тук, сигурно щеше да настоява, че има, и да й лази по нервите, докато не изпълни съвета му, но него го нямаше, а по преценка на Лайла много начини водеха до търсения резултат.

— Где в далечни бездни, висини…

Навярно се налагаше да бъде подхранвана, по думите на Тийрън, но не всички растения растат в градини.

Повечето са сред дивата природа.

А Лайла винаги се беше смятала по-скоро за плевел, отколкото за розов храст.

— … пламъкът в зениците лети…

Маслото във вдлъбнатината се съживи: не бял огън като в камината на Алукард, а златен. Девойката победоносно се ухили — пламъчето прескочи от мястото си във въздуха между дланите й, затанцува подобно стопен метал и й напомни за парада, видян през първия й ден в Червения Лондон, където елементални магове на всички стихии танцуваха по улиците, а огън, вода и въздух се вихреха подире им като панделки.

Стихотворението се разплиташе в мислите й, а пламъчето я гъделичкаше по дланите. Кел би казал, че е невъзможно. Що за безполезна дума в свят с магия!

Какво си ти? — попита я той веднъж.

Какво съм аз, запита се Лайла сега и търкулна огъня по кокалчетата си все едно е монета.

Остави го да угасне и капката масло се върна във вдлъбнатината си. Пламъкът изчезна, но магията остана да витае във въздуха като дим, докато девойката вадеше най-новия си нож — онзи, спечелен от Ленос. Необикновено оръжие! Преди месец, когато близо до бреговете на Корма превзеха „Змията“ — пиратски кораб от Фаро — крадлата зърна ножа да влиза в употреба. Сега прокара длан по острието, за да намери скритата вдлъбнатина, където металът се среща с дръжката. Натисна я и освободи тайната пружина, а ножът изпълни същински магически фокус. В ръцете на Лайла острието му се раздели на две огледални копия, по-тънки от прави бръсначи. Девойката топна пръст в капката масло и намаза и двата ножа от опаката страна. После ги стисна здраво, кръстоса заострените им върхове — Тигър, тигър, лумнал с мощ — и замахна.

Огън плъзна по метала и Лайла се усмихна.

Не беше виждала дори Ленос да прави подобен фокус.

Пламъците се разпростряха и накрая покриха остриетата от върха до дръжката. Грееха със златна светлина.

Лайла не беше виждала никой да прави така.

Каква съм аз? Единствена по рода си.

Същото разправяха и за Кел.

Пратеникът от Червения Лондон.

Принцът с черното око.

Последният антари.

Но докато въртеше в ръце обхванатите от огъня остриета, Лайла логично се запита…

Дали сами по себе си те наистина са единствени по рода си… или заедно представляват едно и също?

Проряза огнена дъга във въздуха и се възхити на светлинната диря, разтегнала се като опашка на комета. Спомни си усещането за впития в гърба си поглед, докато си отиваше. Нетърпелив. Лайла се усмихна. Нямаше съмнение, че пътищата им с Кел ще се пресекат отново.

И когато това се случи, ще му покаже на какво е способна.