В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (49)

IV

Лайла се събуди както удавник се появява на повърхността на водата.

Очите й се отвориха, но светът си остана черен като в рог. Отвори уста да изпищи и осъзна: вече е отворена, но парцал заглушава звука.

Пулсиращата болка в слепоочието й се засилваше с всяко движение и тя се притесни да не повърне. Опита се да седне — невъзможно.

Във вените й плисна паника, потребността да диша внезапно измести желанието да повърне. Намираше се в кутия. Много малка кутия.

Застина неподвижна и издиша треперливо; кутията нито помръдна, нито се залюля. Вероятно беше на сушата. Дано, разбира се, да не е под нея.

Изненадващо въздухът взе да не й стига.

Нямаше как да разбере дали сандъкът не е истински ковчег, защото не виждаше размерите му. Лежеше на хълбок в мрака. Опита се отново да помръдне и установи причината да не й се отдава — ръцете и краката й бяха вързани, китките — извити зад гърба. Боляха я поради стегнатите възли, пръстите й бяха вцепенени, грубото въже бе протрило кожата й. И най-малкият опит да се освободи с въртене предизвикваше остра болка — същинско мъчение с игли.

Ще ги убия, помисли си тя. Ще ги избия до крак. Не го каза на глас заради парцала… и защото в кутията нямаше много въздух. Прииска й се да пищи.

Стой спокойно.

Стой спокойно.

Стой спокойно.

Лайла не страдаше от многобройни страхове, но не обичаше малки, тъмни пространства. Опита се да потърси ножовете по себе си, ала те бяха изчезнали. Събраните от нея джунджурии — също. Парчето бял камък липсваше.

Гняв запулсира през вените й като огън.

Огън.

Точно това й трябва. Какво ще се оплеска от запален огън в дървен сандък?, запита се тя наум. В най-лошия случай ще изгори жива, преди да се измъкне. Но ако смята да се измъква — а тя определено възнамеряваше да го направи, пък дори и само за да убие Вер-ас-Ис и хората му — се налагаше да се отърве от въжето. А въжетата горят…

И тя се опита да призове огън.

Тигър, тигър, лумнал с мощ…

Нищо. Нито дори искрица. Едва ли беше заради раната с ножа — тя бе засъхнала и заклинанието се бе развалило. Така работеше то. Нали? Беше почти сигурна — така трябва да действа.

Паника. И още паника. Спираща дъха паника.

Лайла затвори очи, преглътна и опита пак.

И пак.

И пак.

 

 

— Съсредоточи се — настоя Алукард.

— Е, малко е трудничко, предвид обстоятелствата… — Лайла стоеше в средата на каютата му с превръзка на очите. Последния път, когато го видя, той седеше в креслото си, преметнал крак върху крак, и отпиваше тъмен ликьор. Съдейки по звука от вдигането на бутилката и пълненето на чашата, все още си беше там.

— Отворени или затворени очи — продължи капитанът, — няма никакво значение.

Лайла изобщо не беше съгласна. Нямаше проблем да призове огън с отворени очи. А със затворени, е, не й се отдаваше. Освен това се чувстваше като глупачка.

— Какъв е смисълът изобщо?

— Смисълът ли, Бард? Магията е сетиво.

— Като зрението — сопна се тя.

— Като зрението — съгласи се Алукард. — Но не е зрение. Не ти трябва да я виждаш. Просто я усети.

— Усетът също е сетиво.

— Не преигравай.

Лайла усети как Еса се усуква около крака й и устоя на изкушението да ритне котката.

— Мразя тази работа.

Алукард не й обърна внимание.

— Магията е всичко и нищо. Тя е зрение и вкус, и обоняние, и слух, и осезание, и същевременно е нещо съвсем различно. Тя е силата на всички сили и същевременно е съвсем различна. И щом веднъж узнаеш как да долавяш присъствието й, никога няма да останеш без това чувство. Сега спри да мрънкаш и се съсредоточи.

 

 

Съсредоточи се, помисли си Лайла, докато се бореше да остане спокойна. Усещаше магията, преплетена с пулса си. Нямаше нужда да я вижда. Достатъчно беше само да стигне до нея.

Стисна здраво очи и се постара да измами ума си да приеме мрака за избор. Тя беше отворена врата. Държеше юздите.

Гори, помисли си, думата пареше като драсната кибритена клечка в нея. Щракна с пръсти и усети как познатата топлина на огъня близва въздуха над кожата й. Въжето се запали и озари целия сандък — малък, много малък, прекалено малък — Лайла извърна глава, в нея се втренчи зловещо лице и се превърна в демонската маска, непосредствено преди тя да подскочи от изгаряща болка. Когато огънят се виеше над пръстите й, не причиняваше изгаряния, но сега, докато прояждаше въжетата, пареше.

Тя преглътна писъка, предизвикан от ласката на жаравата по китките й, преди най-сетне да прекъсне въжето. Освобождавайки ръцете си, Лайла се търколи през пламъците и се потопи обратно в мрака. Извади парцала от устата си и понечи да седне, за да посегне към глезените си, ала си удари главата в капака и изруга сочно, докато падаше. С внимателни маневри успя да стигне до въжетата на краката си и ги разбърза.

С вече освободените си крайници натисна капака. Не помръдна. Лайла изруга и събра длани, а между тях заблестя малко пламъче. На светлината му видя, че няма панти. Беше товарен сандък. И беше закован. Угаси светлината и, измъчена, отпусна глава на дъното на сандъка. Пое си няколко успокояващи вдишвания — емоцията не е сила, припомни си тя един от многото постулати на Алукард — и притисна длани до дървените стени на сандъка, и бутна.

Не с ръце, а с воля. Воля срещу дърво, воля срещу гвоздеи, воля срещу въздух.

Сандъкът се разтресе.

И избухна.

Металните гвоздеи изпопадаха, дъските се натрошиха, а въздухът в сандъка избута всичко навън. Лайла прикри глава, понеже останките се сипеха върху нея, сетне скочи на крака и си пое въздух. Дланите й бяха зачервени и ожулени. Цялата трепереше от болка и гняв, докато се бореше да се вземе в ръце.

Беше сгрешила. Намираше се в товарен трюм. На кораб. И ако се съди по неподвижността му, той още стоеше закотвен на пристана. Лайла се втренчи в останките от сандъка. Иронията на положението беше очевидна; в крайна сметка, тя причини същото на Стасион Елсор. Но й се щеше да вярва, че ако наистина са го сложили в сандък, поне да са му пробили дупки за въздух.

Дяволската маска й смигаше от отломките, тя я изрови и я сложи на главата си. Знаеше къде е отседнал Вер-ас-Ис. Беше видяла групата му в „Слънчево зайче“, странноприемница в съседство на „Лъкатушния път“.

— Хей! — подвикна й моряк на излизане горе на палубата. — Къде смяташ, че си тръгнал?

Лайла не забави крачка. Прекоси решително кораба и по трапа се спусна на пристана; нито обърна внимание на виковете, нито забеляза утринното слънце, нито чу далечните отгласи от аплодисменти.

Лайла беше предупредила Вер-ас-Ис какво ще му се случи.

А тя държеше на думата си.

 

 

— Коя част от „трябва да паднеш“ не разбра?

Кипнал от гняв, Рай обикаляше отделението на Кел.

— Не трябва да си тук — заяви антари и разтри натъртеното си рамо.

Нямаше намерение да печели. Просто искаше да се получи добро състезание. На равни участници. Не беше негова вината за препъването на Рул „Вълка“. Нито за предпочитанието на деветимата към близкия бой. Нито за прекомерната веселба на весканеца снощи. Беше го виждал да се бие и той се оказа великолепен. Защо не успя да се справи прекрасно и днес?

Кел прокара ръка през мократа си от пот коса. Сребърният шлем бе захвърлен настрани върху възглавниците.

— Не са ни нужни такива неприятности, Кел.

— Беше случайност.

Хастра стоеше до стената с вид, сякаш му се щеше да изчезне. Горе на централната арена все още скандираха името на Камеров.

— Погледни ме — изрева Рай и дръпна брат си за брадичката; очите им се срещнаха. — Трябва да започнеш да губиш веднага… — той отново поде обиколките си и продължи с тих глас, макар да бе накарал Хастра да изпразни шатрата. — Състезанието на деветимата е игра на точки. Който в групата получи най-висок резултат, продължава. С малко късмет някой от другите ще спечели двубоя си със значителна разлика, но колкото до теб, Камеров отпада.

— Ако изгубя с прекалено много, ще изглежда подозрително.

— Е, налага се да изгубиш с достатъчно — заяви Рай. — Добрата новина е, че съм виждал следващия ти противник и той е достатъчно добър да те победи… — Кел се намръщи. — Добре де, — поправи се принцът, — достатъчно добър е да бие Камеров. Което и ще направи.

Антари въздъхна.

— Срещу кого ми предстои да се изправя?

Рай най-сетне спря да обикаля.

— Стасион Елсор. И с малко късмет, направо ще те размаже.

 

 

Лайла заключи вратата зад гърба си.

Намери ножовете си в торбичка на леглото, заедно с джунджуриите и парчето камък. Нападателите й още спяха. Ако се съди по вида им — празни бутилки, намачкани чаршафи — бяха гуляли до късно. Тя избра любимия си нож — онзи с бокса на дръжката — и приближи леглата, като си тананикаше тихо.

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

Задава се, тук е и в кубрика слиза…

Уби двамата му спътници в леглата им, но събуди Вер-ас-Ис точно преди да му пререже гърлото. Не искаше да слуша молбите му за милост, а просто той да я види.

Странно нещо се случи след смъртта на фароанците. Скъпоценните камъни в тъмната им кожа изгубиха спойка и изпопадаха. Златните мъниста се отлющиха от лицето на Вер-ас-Ис и се посипаха по пода като дъжд. На излизане Лайла взе най-голямото и го прибра в джоба си като разплата. Излезе по същия път, плътно загърната в куртката си и свела глава, а маската измъкна от кофата, където я бе скрила. Китките й още горяха, а главата я болеше, но вече беше много по-добре. Докато крачеше към „Лъкатушния път“, се наслаждаваше на прохладния въздух, остави слънцето да стопли кожата й и покоят да я окъпе — усещането се появи, защото пое юздите, не само отправи заплаха, но и я изпълни. Лайла отново се чувстваше добре. Ала под повърхността долавяше напрежение — не изпитваше вина или съжаление, а човъркаща представа, че забравя нещо.

Досети се, когато чу фанфарите.

Вдигна глава нагоре, потърси слънцето в небето и откри само облаци. Но знаеше. Закъсняваше. Вече беше закъсняла. Стомахът й се сурна в петите, а тя си нахлупи шлема и побягна.

 

 

Кел стоеше в средата на арената и чакаше.

Фанфарите се обадиха втори път. Той извърна рамене към противоположния тунел в очакване противникът му да се появи.

Но оттам не се показа никой.

Денят беше студен и дъхът му се замъгляваше пред маската. Мина минута, после втора и Кел откри, че вниманието му се отплесва към кралската платформа. Рай стоеше, гледаше и чакаше. Зад гърба му лорд Сол-ин-Ар изглеждаше безразличен, принцеса Кора — отегчена, а кралица Емайра — потънала в размисъл.

Тълпата губеше търпение и вниманието на зрителите се разсейваше.

Възбудата на Кел се увеличи, сви, потрепна.

Флагът с огледалните лъвове на червен фон се вееше над подиума и над тълпата. Другият — кръстосани ножове на черна основа — плющеше на вятъра.

Но Стасион Елсор не се виждаше никъде.

 

 

— Много закъсня — констатира Истер, при нахлуването на Лайла в арнеската шатра.

— Знам — отряза тя.

— Никога няма да…

— Просто ми помогни, жрице!

Истер прати вестител на стадиона и повика двама прислужници. Тримата натикаха Лайла в бронята й — плетеница от колани, подплънки и плочки.

Светии. Тя дори не знаеше срещу кого ще се бие.

— Това кръв ли е? — попита един от помощниците и посочи яката й.

— Не е моя — промърмори Лайла.

— Какво е станало с ръцете ти? — попита друг.

— Твърде много въпроси, твърде малко работа!

Истер се появи с голям поднос, отрупан с оръжия. Не, не оръжия, само дръжки и ръкохватки.

— Нещо май им липсва…

— Вече си в деветката — обясни Истер. — Ти ще трябва да добавиш останалото.

Вдигна дръжка от подноса и сви пръсти около нея. Помръдна устни и Лайла проследи как порив на вятъра се събира и увива плътно около и над дръжката, а накрая образува нещо като острие.

Девойката се ококори. През първите два рунда се водеха битки от разстояние, атаките прелитаха през арената като бомби. Оръжията обаче означаваха ръкопашен бой, а боят отблизо беше специалност на Лайла. Тя грабна от подноса две дръжки за кинжали и ги пъхна под плочките на ръцете си.

— Фал шас — пожела Истер, и в същия миг фанфарите затръбиха призивно.

Лайла грабна демонската челюст и побягна, а дългите ленти на маската се вееха зад гърба й.

 

 

Кел наклони глава към Рай. Питаше се какво ли ще предприеме принцът. Ако Елсор не се появи, щеше да бъде принуден да отсъди служебна победа. И тогава младият антари щеше да разполага с точките да продължи. Не беше възможно да продължи. Съзерцаваше битката, която се разигра по лицето на Рай, сетне кралят прошепна нещо в ухото му. Принцът видимо пребледня още повече и вдигна златния пръстен към устата си, готов да прекрати мача. Преди да заговори обаче, в края на платформата стъпи пратеник и припряно заговори. Рай се поколеба. После — милостиво — засвириха фанфарите.

Секунди по-късно Стасион изскочи на арената с доста… разчорлен вид. Но при вида на Кел се ухили широко и зъбите му блеснаха иззад дяволската маска. В изражението му нямаше топлина. Усмивката беше хищна.

Тълпата избухна във възбудени аплодисменти. Камеров Лости и Стасион Елсор заеха местата си в средата на арената.

През визьора си Кел присви очи към маската на Елсор. Отблизо беше кошмарна на вид.

— Тас ренар — заяви Кел. Закъсня.

— Струвам си чакането — отвърна Стасион. Гласът му изненада противника. Дрезгав и сладък, и остър като нож. Но несъмнено женски.

Той познаваше този глас.

Лайла?

Само че не беше Лайла. Откъде накъде? Тя беше простосмъртна от свят без сила — сиволондончанка по-различна от всички други, но все пак сиволондончанка — и не умееше да прави магии, а и несъмнено нямаше да е дотам побъркана, та да се запише в „Есен таш“.

Ведага щом тази мисъл премина през ума му, доводите на Кел рухнаха. Понеже, ако имаше достатъчно твърдоглав човек, способен да направи нещо толкова глупаво, дръзко и самоубийствено, то беше точно момичето, ограбило го онази нощ в Сивия Лондон, а после последвало го през врата в световете — макар че изобщо не би трябвало да го преживее — и с остра усмивка се изправи пред черния камък, пред белите крал и кралица, и пред самата смърт.

Същата остра усмивка сега го озаряваше между устните на демонското лице.

— Чакай — помоли Кел.

Прошепна го, но и бездруго беше твърде късно. Съдията вече бе дал знак, а Лайла пусна сферите си. Миг по-късно той освободи своите, но тя вече бе подела атака.

Кел се поколеба, ала противничката му — не. Той още се опитваше да преглътне присъствието й, когато тя замрази земята под краката му, сетне го удари от близко разстояние с кинжал, сътворен от пламък. Младият магьосник отскочи, ала недостатъчно далеч, и след миг противничката му го яхна, от плочката на стомаха му избухна светлина, а Лайла Бард коленичи върху него.

Той се взираше в разноцветните й кафяви очи.

Знаеше ли тя кой стои зад сребърната маска?

— Здрасти — изръмжа Лайла и този поздрав поясни на Кел, че е наясно. Ала преди да успее да продума, крадлата отново се отблъсна. Младият антари се претърколи бързо и зае бойна стойка.

Сега тя разполагаше с два ножа (беше избрала, разбира се, остриета — едното направено от огън, другото — от лед) и ги въртеше спокойно в ръце. Кел не си хареса оръжие. (Беше дързък ход, точно като за Камеров, и предназначен да доведе до краха му. Но не толкова бързо). Завъртя водата си в камшик и удари, Лайла обаче се претърколи извън обхвата му и запрати леденото си острие. Кел се изплъзна и в този миг на отвличане на вниманието тя се опита да го удари отново, но този път земята му я хвана за ботуша и камшикът му плесна. Лайла вдигна огнения си нож да блокира удара, ала водният камшик се разби около острието, а самият му край успя да улучи ръката й и счупи плочка.

Девойката все още беше прикована на място, но се хилеше и миг по-късно леденото й острие удари Кел изотзад. Той се олюля напред при счупването на втора плочка и изгуби хватката върху крака й.

А после започна истинският бой.

Фехтуваха се — вихър от стихии и крайници, удари, белязани само от проблясъци на светлина. Сблъскваха се, отскачаха и никой не надделяваше.

— Да не си си изгубила ума? — изръмжа Кел, когато стихиите им се сблъскаха.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Лайла, приведе се и се завъртя зад него.

— Трябва да спреш — нареди той и пропусна на косъм огнена топка.

— Ти първи — скастри го тя и се скри зад една колона.

Плискаше вода, пламтеше огън, земята тътнеше.

— Това е лудост.

— Не само аз съм маскирана — Лайла се приближи и той си помисли, че ще опита удар, но в последната секунда тя промени намеренията си, докосна огненото острие до празната си длан и бутна.

За миг въздухът около тях трепна. Кел видя болка да пробягва по лицето на Лайла зад маската, ала сетне към него избухна стена от огън и по силите му беше единствено да пожелае водна вълна над главата си. При сблъсъка на двете стихии блъвна пара. Миг по-късно Лайла стори нещо напълно неочаквано. Пресегна се и замрази водата на Кел над главата му. Неговата вода.

Публиката изрева, а той изруга, понеже ледената кора се пропука, нацепи се и се стовари върху него. Не противоречеше на правилата — и двамата бяха избрали вода — но рядко се случваше да си присвоиш стихията на противника и да го надскочиш по сила.

Още по-рядко беше да надминат него.

Кел имаше възможност да избяга, да проточи битката още удар-два. Налагаше се обаче да изгуби. Остана на място и позволи на ледената кора да рухне и да натроши бронята по раменете и гърба му в яростно сияние.

И изведнъж двубоят свърши.

Делайла Бард спечели.

Тя застана до него и му подаде ръка.

— Добра игра, мас варес — прошепна.

Замаян, Кел стоеше като вкопан. Знаеше: ритуалът изискваше да се поклони — и на нея, и на тълпата — и да си тръгне, но краката му не помръдваха. Проследи как Лайла вирва маска към трибуните и краля, отправя му последна дяволита усмивка и изчезва. Той припряно се поклони, обърнат към кралската платформа, и спринтира след нея, изхвърча от стадиона и се втурна към шатрите. Дръпна завесата, обозначена с две кръстосани остриета.

Помощничка стоеше в очакване — единственият човек в празното помещение.

— Къде е тя? — попита Кел, макар да знаеше отговора.

Дяволската маска бе оставена на възглавниците, захвърлена заедно с останалата част от бронята.

Лайла вече си беше отишла.