В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (48)

IІІ

Рай, кацнал в края на леглото на Кел, масажираше ключицата си, докато Хастра се опитваше да превърже рамото на антари. То зарастваше, но не достатъчно бързо за бала.

— Стискай зъби, братко! — скара се той на принца. — Утре ще е по-зле.

Беше спечелил. На косъм — буквално — и то не само защото да победи Кисимир на повече от косъм щеше да породи подозрения. Не, тя беше добра, беше превъзходна, сигурно дори най-добрата. Но Кел все още не беше готов да спре да се бие, да се откаже от свободата и тръпката и да се върне обратно към битието на скъпоценност в кутия. Кисимир беше силна, но той, по-отчаян и жаден от нея, й бе нанесъл десетата точка.

Стигна до финалната деветка.

Три групи от по трима в битка едни срещу друг, един по един, и само носителят на най-много точки продължава. Не беше достатъчно да спечелиш. Трябваше повече от един удар преднина.

А Кел изтегли лоша карта. Утре му предстоеше да се бие не в един, а в два от трите си двубоя. Съжаляваше принца, но вече нямаше връщане назад.

Уведоми Рай за молбата на краля да си стои в двореца. Каза му, разбира се, след като се измъкна за двубоя.

— Татко ще получи гърч, ако открие — предупреди Рай.

— Ето защо не бива да научава — отвърна Кел. Принцът остана видимо притеснен. Въпреки дръзките си игри, не бе много силен в неподчинението към баща си. Поне доскоро и антари имаше такъв проблем.

— Като стана дума за утре — обади се Рай от леглото, — трябва да започнеш да губиш.

Кел се сепна и движението простреля рамото му с нова вълна от болка.

— Какво? Защо?

— Имаш ли представа колко трудно беше да планирам всичко? Да го изпълня? Честно, чудо е, че не са ни разкрили…

Младият антари скочи на крака и изпробва подвижността на рамото си.

— Е, ако това е вот на доверие…

— … и нямам намерение да те оставя да провалиш всичко, като спечелиш.

— Не възнамерявам да печеля турнира. Но сме още в деветката… — Кел имаше чувството, че пропуска нещо. Изражението на Рай го потвърди.

— Трийсет и шестимата стават осемнайсет — обясни принцът бавно. — Осемнайсетте най-добри стават девет.

— Да, до толкова мога да смятам — Кел си закопча туниката.

— Деветимата стават трима… — продължи Рай. — И какво става с тези трима, о, Кел, мой мъдър математико?

Магьосникът се намръщи. После прозрението го озари.

— Ох.

— Ох, я — повтори принцът и също скочи от леглото.

— Церемонията по свалянето на маските.

— Именно.

„Есен таш“ имаше малко правила, що се отнася до битките, и още по-малко — за маските, носени по време на тези битки. На участниците им бе позволено да запазят самоличността си в тайна през по-голямата част от турнира, но на Церемонията по свалянето на маските тримата финалисти трябваше да се разкрият пред зрителите и кралете, да си свалят маските и за финалния двубой и последващото короноване да останат без тях.

Подобно на много турнирни ритуали, народът не помнеше произхода на Церемонията по свалянето на маските, но Кел знаеше какво се бе случило през най-ранните дни на мира: един убиец се бе опитал да използва турнира и предоставената тогава анонимност, за да убие фароанския кралски род. Бе заклал магьосника-победител и надянал шлема му, а когато кралете и кралиците на трите империи го поканили на подиума при тях, за да получи наградата, нанесъл удара си, убил фароанската владетелка и преди да го спрат, ранил тежко млад принц. Крехкият мир едва се зараждал и никоя фракция не посмяла да припознае убиеца като свой пратеник, а той умрял, без да разкрие кой стои зад него. Накрая мирът между кралствата все пак се запазил, ала се родила Церемонията по свалянето на маските.

— Не бива да продължаваш отвъд деветката — настоя Рай твърдо.

Оклюман, Кел кимна.

— По-весело, братко — принцът закопча кралската брошка на гърдите му. — Така или иначе ти предстоят два двубоя. И кой знае, току-виж дори някой те победи честно.

Рай тръгна към вратата, Кел го следваше на крачка.

— Сър — обади се Хастра, — може ли да поговорим?

Кел спря.

Принцът се поколеба на прага и се обърна.

— Идваш ли?

— Ще те догоня.

— Ако не дойдеш, най-вероятно ще направя някоя глупост, например ще се хвърля в обятията на Алук…

— Няма да пропусна глупавия бал! — отряза Кел.

Рай смигна и затвори вратата зад себе си.

Магьосникът се обърна към гвардееца.

— Какво има, Хастра?

Младежът изглеждаше силно притеснен.

— Ами… докато се биехте, се върнах в двореца да проверя Стаф. Кралят мина наблизо, спря и ме попита как сте прекарал деня… — Хастра се поколеба, оставяйки очевидното неизречено: не би задал такъв въпрос, ако знаеше за тайната мисия на Кел. Явно не знаеше.

Кел се вцепени. Стегна се за удара.

— А ти какво му отговори?

Хастра сведе поглед към пода.

— Че не сте напускал двореца.

— Излъгал си краля? — попита Кел с преднамерено равен тон.

— Всъщност не беше лъжа — отвърна неуверено момчето и вдигна поглед. — Не в най-тесния смисъл…

— Така ли?

— Ами, заявих му, че Кел не е напускал двореца. За Камеров не споменах нищо…

Антари се взря изумен в младежа.

— Благодаря ти, Хастра. Двамата с Рай не биваше да те поставяме в подобно положение.

— Така е — съгласи се гвардеецът с изненадваща твърдост, но побърза да добави: — Разбирам, обаче, защо го сторихте.

Камбаните зазвъняха. Балът бе започнал. Кел усети остра болка в рамото и заподозря, че Рай му прави дебел намек. Тръгна към вратата с думите:

— Е, няма да се налага да лъжеш още дълго.

 

 

Тази нощ Лайла смяташе да иде на бала. Сега, наясно с истината, искаше да види лицето на Кел без маската, сякаш би могла да прозре измамата, изписана в бръчките на гримасата му.

В крайна сметка вместо това се разходи из пристанището — гледаше как се полюшват корабите, слушаше плискането на водата по корпусите им. Маската висеше в ръката й с разтворени челюсти.

Пристанището беше странно пусто — повечето моряци и работници навярно се бяха пръснали по кръчми и пиршества или най-малкото из Нощния пазар. Моряците обичаха сушата повече от който и да било жител на брега и знаеха как да извлекат всичко възможно от нея.

— Страхотен двубой беше днес — стресна я нечий глас. Миг по-късно Алукард се появи и тръгна редом с Лайла.

Тя се сети за разговора им сутринта и с каква болка в гласа я попита защо го е сторила, защо е откраднала самоличността на Елсор и е изложила себе и си, и всички тях на риск. И отново се появи същото предателско желание да се извини, да помоли да й върне мястото на кораба или поне да не й се сърди… Вместо това попита:

— Пак ли ме следиш? Не би ли трябвало да празнуваш?

Алукард завъртя глава.

— Днес нямам настроение. Освен това… — рече със сведен поглед, — исках да видя какво толкова по-интересно от баловете си намислила.

— Искаше да се убедиш, че няма да се забъркам в неприятности.

— Не съм ти баща, Бард.

— Определено се надявам да е така. Непростимо е бащите да съблазняват дъщерите си, за да научат тайните им.

Алукард поклати глава със съжаление:

— Опитах само веднъж.

— Когато бях по-малка — подхвана Лайла разсеяно, — имах навика да обикалям пристанището в Лондон — моя Лондон — и да разглеждам пристигащите кораби. Понякога си представях как ще изглежда моят. Друг път само се опитвах да отгатна кой ще ме отведе оттам… — Алукард я зяпаше. — Какво?

— За първи път доброволно ми предлагаш информация.

Лайла се усмихна криво:

— Недей да свикваш.

Повървяха мълчаливо няколко минути; джобовете на момичето подрънкваха. Айл сияеше в алено досами тях, а в далечината дворецът светеше.

Но Алукард не го биваше да мълчи.

— Значи това правиш, вместо да танцуваш. Бродиш по пристанището като призрак на някой моряк?

— Е, само когато ми омръзне да правя това… — тя измъкна юмрук от джоба си и го разтвори; разкри се цяла колекция накити, монети и дрънкулки.

Притеснен, Алукард поклати глава.

— Защо?

Лайла сви рамене. Понеже е нещо привично — би било най-лесното оправдание — и защото я биваше в занаята. Пък и съдържанието на джобовете на минувачите в този Лондон бе далеч по-интересно. Откри сънен камък и огнено чакълче — подобно на компас, но различно устройство…

— Веднъж крадец — завинаги крадец…

— Какво е това? — Алукард грабна парчето бял камък измежду крадените скъпоценности.

Лайла се стегна.

— Мое е. Сувенир.

Той сви рамене и го пусна обратно в купчината.

— Някой ден ще те хванат.

— Тогава най-добре да се забавлявам, докато още мога — тя прибра плячката си. — А и кой знае, току-виж тронът даде прошка и на мен.

— Не бих стискал палци… — Алукард взе да си разтрива китките, но се усети, спря и си приглади палтото. — Е, ако на теб ти стига да се мотаеш по пристанището и да ограбваш минувачите, лично аз предпочитам гореща напитка и малко лукс, затова… — той се поклони дълбоко. — Да разчитам ли, че ще стоиш далеч от неприятностите поне до утре?

Лайла само се подсмихна.

— Мечтай си.

 

 

На половината път към „Лъкатушния“ Лайла долови присъствие зад гърба си.

Чуваше стъпки, надушваше магия във въздуха и усети сърцето си да набира скорост по познат начин. Ето защо не остана изненадана, когато погледна през рамо и видя, че не е сама на тясната уличка.

Не побягна.

А навярно трябваше да го направи, още когато първоначално забеляза преследвачите. Беше достатъчно само да се шмугне към главната улица, да се смеси с тълпата. Вместо това стори единственото, което обеща на Алукард да не опитва.

Намери си неприятности.

На следващия завой отби по тясна уличка. По нататък нещо проблесна и Лайла пристъпи към него, преди да осъзнае какво е.

Нож.

Острието полетя към нея, а тя се хвърли встрани от пътя му. Беше бърза, но не достатъчно — първо я поряза по хълбока, после издрънча на земята.

Притисна длан към раната.

Порязването беше плитко, почти не кървеше, Лайла вдигна поглед и видя към нея да напредва човек с неясни в мрака очертания. Обърна се, но втори силует блокираше другия край на уличката.

Промени стойката си в опит да държи под око и двамата. Ала, щом пристъпи към по-плътната тъмнина до стената, нечия ръка я сграбчи за рамото и тя отскочи напред, тогава от мрака излезе трети нападател.

Нямаше накъде да бяга. Пристъпи към онзи в началото на уличката с надежда да се окаже пиян моряк или бияч.

После обаче видя златото.

Вер-ас-Ис не си носеше шлема и без него се виждаше как цялата шарка над очите потъва и се скрива под косата.

— Елсор — изсъска той, а фароанският му акцент превърна името в змийско съскане.

Мамка му, помисли си Лайла. Но на глас само възкликна:

— Пак ли ти!

— Ти, лъжлив боклук! — продължи той на завален арнески. — Не знам как успя, но те видях. Усетих те. Няма начин да си…

— Не се цупи — не му позволи да продължи — Това е само иг…

Прекъсна я удар на юмрук право в ранения хълбок и тя се преви, кашляйки. Ударът не дойде от Вер-ас-Ис, а от другите нападатели, прикрили украсените си със скъпоценни камъни лица под тъмни кърпи. Крадлата стисна подплатената с метал маска в ръката си и замахна — удари шлема в челото на най-близкия нападател. Той извика и се олюля заднешком, но преди да повтори, негодниците я връхлетяха — шест ръце срещу нейните две — блъснаха я в близката стена. Тя се препъна, докато единият противник извиваше ръката й зад гърба. По инстинкт Лайла падна на коляно и се превъртя, прехвърляйки мъжа през рамо, ала не успя да се изправи, защото ботуш блъсна челюстта й. Мракът експлодира на късове начупена светлина, нечия ръка я докопа за врата изотзад и я изправи.

Тя задраска към ножа в канията на гърба си, но нападателят хвана ръката й и я изви свирепо нагоре.

Лайла се намираше в капан. Очакваше прилив на сила, подобен на онзи, усетен на арената, чакаше светът да се забави и силата й да се върне, но не се случи нищо такова.

И тя направи нещо неочаквано — разсмя се.

Изобщо не й беше смешно — болката разкъсваше рамото й и едва успяваше да си поема дъх — но въпреки това го стори и бе възнаградена с объркване, плъзнало като петно по лицето на Вер-ас-Ис.

— Колко си жалък — изплю тя. — Не успя да ме победиш в двубой, затова ми налиташ с трима насреща? Така само доказваш колко си слаб.

Пресегна се за магията си, за огън или земя, или дори за кост, но не усети нищо. Главата й пулсираше и кръвта продължи да тече от раната на хълбока.

— Да не си въобразяваш, че единствено твоите хора могат да омагьосват метала? — изсъска Вер-ас-Ис и поднесе ножа към гърлото й.

Лайла го погледна в очите.

— Ти наистина смяташ да ме убиеш, само защото си изгубил едно състезание.

— Не — възрази той. — Око за око. Ти измами. Сега е мой ред.

— Ти вече изгуби! — отряза тя. — Какъв е проклетият смисъл?

— Една страна не е човек, но един човек е цялата страна — обърна се към хората си. — Отървете се от него!

— Дори не ти стиска да го направиш сам — порица го Лайла. Ако думите й го засегнаха, не си пролича, защото той просто се обърна и тръгна да се отдалечава.

— Вер-ас-Ис — извика го тя. — Ще ти дам право на избор.

— Така ли? — Фароанецът се обърна и развеселено ококори светлозелените си очи.

— Или незабавно ще ме пуснеш и ще си отидеш — обясни Лайла ясно, — или ще ви избия всичките.

Той се усмихна.

— А ако те пусна, разделяме се предполагам, като приятели?

— О, не — тя поклати глава. — Теб ще те убия така или иначе. Но ако хората ти ме пуснат веднага, няма да избия и тях.

За миг й се стори, че ръката върху гърлото й се отпуска. Но после се стегна двойно по-силно. Мамка му, помисли си тя, а Вер-ас-Ис се върна към нея, въртейки ножа в ръка.

— Само ако думите бяха оръжия… — каза той и стовари острието. Дръжката издрънча в слепоочието на Лайла и светът потъна в мрак.