В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (47)

II

Накрая Камеров спечели.

Кел спечели.

Двубоят между сегашната шампионка и тъй наречения „сребърен рицар“ бе стъписващо равен. На зрителите им се замаяха главите да затаяват дъх, арената се превърна в хаос от натрошени камъни и черен лед, половината препятствия бяха пукнати, нащърбени или в руини.

Само как се движеше! Само как се биеше! Дори за краткото време, прекарано заедно, Лайла никога не го бе виждала да се бие така. Една точка — спечели с една точка! — детронира шампионката, а тя бе способна само да си повтаря „Той се сдържа“.

Дори сега се сдържа!

— Стасион! Стасион!

Лайла откъсна мислите си от Кел; имаше си свои, по-неотложни грижи.

Вторият й двубой започваше всеки момент.

Стоеше в средата на западната арена, трибуните бяха залети с флагчета в сребърно и черно, а светлозеленото на фароанеца се срещаше само тук-там.

Срещу Лайла бе застанал противникът й — Вер-ас-Ис, в двете ръце със сфери с оцветена пръст. Лайла огледа магьосника — жилест, с дълги тънки крайници и мускули като въжета, въгленова на цвят кожа и с невъзможно светлозелени очи, досущ като флага му. Разположени дълбоко в лицето, те направо сияеха. Но интереса й привличаше най-вече златото.

Повечето фароанци, които бе срещала, имаха по лицето инкрустирани скъпоценни камъни, ала Вер-ас-Ис наблягаше на златото. Под маската, която скриваше само горната половина на главата му, мъниста от благородния метал очертаваха лицето му и стигаха до шията в скелетоподобна шарка.

Лайла се чудеше дали е символ на статут, или показател за богатство.

Но да демонстрираш богатството си е все едно да молиш да те оберат и тя се озадачи колко ли трудни са за изваждане мънистата.

Как се задържат по местата си? С лепило? С магия? Не, тя се взря внимателно — орнаментите на Вер-ас-Ис не бяха закрепени, а потънали, всеки — вграден в кожата. Процедурата бе изпълнена умело, плътта около мънистата стоеше съвсем леко удебелена и създаваше илюзия сякаш металът израства направо от лицето му. Все пак се забелязваха леки следи от разрези там, където плътта и предметът се срещаха.

Това несъмнено правеше грабежа труден.

И мръсен.

— Астал — обади се съдията в бяло и златно. Готови.

Зрителите застинаха, затаили дъх.

Фароанецът вдигна сферите си в очакване и Лайла да стори същото.

Тя ги поднесе напред — огън и вода — изрече бърза молитва и ги пусна.

Алукард напълни две чаши от гарафата на масата.

Питието беше на половината път към устните на Лайла, когато той каза:

— На твое място не бих го пил.

Тя спря и надзърна в съдържанието.

— Какво е това?

— Ависово вино… най-вече.

— Най-вече — повтори тя. Присви очи и, разбира се, този път видя неизвестни частици да се вихрят в течността. — Какво си сложил вътре?

— Червен пясък.

— Замърсил си, предполагам, питието ми с причина?

— Така е.

Капитанът постави своята чаша на масата.

— Тази вечер ще учим за едновременното управление на стихиите.

— Не мога да повярвам, че си съсипал бутилка ависово вино.

— Казах ти, магията е разговор…

— Каза също, че е океан — добави Лайла. — Както и врата, а май поне веднъж я нарече и котка…

— Е, тази вечер я наричаме разговор. Просто добавяме още един събеседник. Същата сила, различни реплики.

— Никога не съм успявала да се потупам по главата и да се потрия по корема едновременно.

— В такъв случай ни предстои интересно занятие.

Лайла зина за въздух.

Вер-ас-Ис обикаляше, а тялото й виеше, все още разкъсвано от вчерашните болки. Но колкото и да беше уморена, магията присъстваше, точно под кожата й, пулсираше да се измъкне.

Бяха наравно — шест на шест.

Пот потече в очите й, когато се втурна, отскочи, подскочи и удари. Късметлийски удар разби плочката на бицепса на фароанеца. Седем на шест.

Водата се усука пред нея в щит и се превръщаше в лед всеки път под ударите на Вер-ас-Ис. Трошеше се, но по-добре да жертва леда, а не безценните плочки.

Прикритието не оцеля дълго. След втория блок противникът й се усети и последва първата си атака с друга. За броени секунди Лайла изгуби още две плочки. Седем на осем.

Усещаше силата си на капка от изчерпването, а фароанецът сякаш само набираше мощ. Движеше се все по-бързо.

Огън и вода се оказваха ужасен избор. Не бе възможно да се докосват — всеки път се погасяваха, превръщаха се на пара или дим…

И дадоха на Лайла нова идея.

Тя се насочи към най-близката достатъчно ниска за изкатерване скала и събра двете стихии в ръцете си. Блъвна бял дим, изпълни арената и под прикритието му тя се обърна и скочи на скалата. Отгоре виждаше вихър въздух, създаден от Вер-ас-Ис, докато се обръщаше в опит да я открие. Лайла се съсредоточи и парата се раздели — водата се превърна в мъгла, сетне в лед, замръзна около него, а огънят й блъвна във въздуха и заваля отгоре. Вер-ас-Ис превърна пръстта си в сводест щит, но едва след като тя успя да му строши две плочки. Девет на осем.

Преди Лайла да свари да се наслади на предимството си, копие от пръст се изстреля във въздуха към нея и тя скочи заднешком от камъка.

И попадна право в капана.

Вер-ас-Ис я чакаше в защитната й зона с четири пръстени копия, които се стрелнаха към нея. Нямаше начин да избегне удара — не разполагаше с време. Щеше да загуби, при това не само двубоя — копията бяха остри, досущ като леда, пронизал рамото на Кел.

Заля я паника: беше се случвало безброй пъти, озовеше ли се твърде близо до нея и усетеше ли Лайла накланянето на везните, целувката на опасността, дъха на смъртта.

Не. Мощта плисна в нея, проста и инстинктивна, и в този миг целият свят се забави.

Беше магия — несъмнено — но се различаваше от всичко, правено от Лайла досега. За миг пространството в арената сякаш се промени, забави пулса й и извлече частици време от една секунда, разтягайки мига — не с много, само колкото да се наведе, претърколи и нанесе удар. Едно от копията на Вер-ас-Ис все пак се плъзна по ръката й, разби плочка и й пусна кръв, но това нямаше значение, защото на противника му отне секунда — същата онази, откраднатата — да се раздвижи и ледът й го удари в хълбока, разбивайки последната му плочка.

И просто ей тъй, мигът отзвуча и светът се ускори. Лайла не беше забелязала невъзможната тишина на тази проточила се секунда, докато тя не рухна. Остави подире си свят от хаос. Ръката я болеше, тълпата бе експлодирала в аплодисменти, ала девойката не бе в състояние да откъсне поглед от Вер-ас-Ис, втренчен в себе си, сякаш тялото му го е предало. Сякаш знаеше — случилото се току-що не беше възможно.

Но ако Лайла бе нарушила правилата, никой друг не забеляза. Нито съдията, нито кралят, нито ликуващите зрители.

— Победата се присъжда на Стасион Елсор — обяви жрецът в бяло и златно.

Вер-ас-Ис премери девойката с недоволен поглед, ала не поиска преотсъждане. Вместо това се обърна и си тръгна вбесен. Лайла проследи оттеглянето му. Чувстваше влага на устната си и вкуси желязо. Поднесе пръсти през челюстите на маската и докосна носа си — връхчетата им почервеняха. Виеше й се свят. Но това беше в реда на нещата — схватката се оказа тежка.

И я спечели.

Само дето недоумяваше как.