В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (46)

I

Когато на следващия ден Лайла се събуди, й отне известно време да си спомни къде е и, по-важното, защо всичко я боли.

Спомни си как се прибра в стаята на Елсор предишната вечер и устоя на желанието да рухне на леглото му с все дрехите. Успя някак си да се преоблече в своите и да стигне до стаята си в „Лъкатушния път“, макар да не помнеше по-голямата част от пътешествието. Утрото вече бе в разгара си. Лайла не бе в състояние да си спомни кога бе спала толкова дълго или тъй дълбоко. От съня не се ли очаква да те накара да се чувстваш отпочинал? Само я беше изморил още повече.

Ботушите й бяха заклещени под нещо, което се оказа котката на Алукард. Не знаеше как тварта е проникнала в стаята й. Не я и беше грижа. Котката също не даваше вид да се притеснява. Едва помръдна, когато Лайла си освободи крака и седна.

Тялото й възрази в хор.

Не изпитваше просто умора и напрежение от двубоя — беше се въвличала в тежки схватки и преди, но не бе оставала с такова усещане. Би го сравнила единствено с последиците от употребата на черния камък. Ефектите на камъка бяха изцеждащи и внезапни, докато това изтощение беше по-незабележимо, но дълбоко. Доказателство, че магията не е неизчерпаем източник.

Лайла се смъкна от леглото, преглътна мъчителното си стенание и се благодари за празната стая. Съблече се възможно по-внимателно и простена при вида на синините, наченали да разцъфтяват по гърдите й. Мисълта днес да се сражава отново я накара да потръпне, ала идеята донякъде я въодушевяваше. Макар и твърде малко.

Опасна.

Дръзка.

Глупава.

Луда.

Думите започнаха да й се струват по-скоро повод за гордост, не удари под пояса.

Голямата зала на долния етаж беше почти празна и тя забеляза Алукард на маса до стената. Изтътри ботуши през залата на пивницата, стигна до него и се просна на най-близкия стол.

Той преглеждаше документи и не вдигна очи, когато Лайла отпусна глава на масата с тихо тупване.

— Не си ранобудна птичка, а?

Тя изръмжа нелюбезно. Той й наля чаша силен черен чай, чиято пара ухаеше на подправки.

— Тъй безполезна част от деня — отбеляза девойката, надигна се измъчено и взе чашата. — Не става за спане. Не става и за крадене.

— В живота има и други неща.

— Какви например?

— Хапване. Пийване. Танци. Снощи пропусна страхотен бал.

Самата мисъл я накара да простене. Беше прекалено рано да си представи как се изявява в ролята на Стасион Елсор на арената, да не говорим в двореца.

— Те да не празнуват всяка нощ?

— Ако щеш вярвай, някои хора са дошли на турнира именно заради баловете.

— Не им ли писва всичко… — тя махна с ръка, сякаш да обедини света с този жест. Всъщност за целия си живот бе присъствала само на един бал, а онази нощ започна с демонска маска и разкошна нова куртка, които до края на вечерта се оказаха покрити с кръвта на принца и прахоляка от вкаменените останки на чужда кралица.

Алукард сви рамене и й поднесе сладкиш.

— Сещам се и за по-неприятни начини да изкараш нощта…

Лайла взе лакомството и отхапа крайчето.

— Все забравям, че си част от онзи свят.

Погледът му се вледени.

— Не съм.

Закуската подейства съживяващо: зрението й започна да се фокусира и същевременно вниманието й се ограничи до книжата в ръцете му. Копие от схемата на турнира, осемнайсетте победители вече подредени в девет нови реда. Лайла се бе почувствала толкова изморена, че дори не провери.

— Как изглежда положението днес?

— Е, аз ще имам удоволствието да се изправя срещу един от най-старите си приятели, да не споменавам и най-добрия вятърен маг, когото познавам…

— Джинар? — попита Лайла, внезапно заинтригувана. Двубоят щеше да е страхотен.

Алукард кимна мрачно.

— А ти ще се срещнеш… — прокара пръст по страницата. — С Вер-ас-Ис.

— Какво знаеш за него?

Алукард сбърчи чело.

— Съжалявам, да не ме бъркаш със съюзник? Доколкото ми е известно, в схемата сме от противоположни страни.

— Стига де, капитане. Ако загина, ще трябва да си търсиш нов крадец.

Изтърси всичко това, преди да си спомни, че вече беше загубила мястото си на борда на „Среднощно острие“. Опита повторно.

— Хитряшкото ми бръщолевене е уникално. Наясно си колко ще ти липсва, когато си отида… — Отново грешен подход и след тези думи се възцари напрегната тишина. Накрая Лайла притеснено заяви: — Добре. Още два въпроса и два отговора в замяна на всичко, което знаеш.

Алукард се подсмихна. Сгъна схемата и я остави встрани. Преднамерено бавно сплете пръсти.

— Кога за първи път дойде в Лондон?

— Преди четири месеца — отвърна Лайла. — Имах нужда да сменя обстановката… — възнамеряваше да спре дотук, но думите напираха в гърлото й. — Въвлякох се в нещо неочаквано, но щом започна, исках да го доведа до край. После то свърши, а аз бях тук и получих шанс за съвсем нов живот. Не всяко минало си струва да се държиш за него.

Това й спечели заинтригуван поглед и тя очакваше Алукард да продължи с разпита в тази посока, но той смени темата.

— От какво бягаше онази нощ, когато се присъедини към екипажа ми?

Лайла се намръщи и спаси погледа си в чашата с черен чай. Промърмори:

— Кой казва, че съм бягала?

Алукард вдигна вежда, търпелив като котка.

Девойката отпи голяма, кипяща глътка и я остави да си прогори път чак до стомаха й преди да продължи:

— Виж, всички говорят за неизвестността, сякаш е нещо особено страшно, но винаги ме е притеснявало именно познатото. То е тежко, натрупва се около теб като камъни, докато се превърне в стени и сетне — таван на килия.

— Това ли е причината да се стремиш толкова силно да заемеш мястото на Стасион? — попита Алукард ледено. — Понеже за теб екипажът ми вече е станал товар?

Лайла остави чашата. Преглътна желанието да се извини.

— Имаше право на два въпроса, капитане. Сега е мой ред.

Събеседникът й си прочисти гърлото.

— Много добре. Вер-ас-Ис. Очевидно фароанец и не е готин тип, поне ако съдим по слуховете. Злонравен земен маг. Двамата ще си паснете страхотно. Днес е вторият ден, така че ти се позволява да ползваш и втора стихия, ако имаш такива способности.

Лайла почука с пръсти по масата.

— Вода.

— Огън и вода? Необичайна двойка. Повечето магьосници дуалисти си избират съседни елементи. Огън и вода са на противоположните краища на спектъра.

— Какво да ти кажа, винаги съм била опака личност… — Лайла смигна със здравото си око. — А и имах такъв добър учител.

— Ласкателка — промърмори Алукард.

— Задник.

Той се хвана за гърдите и се престори на обиден.

— Двубоят ти е следобед — допълни и скочи на крака, — а моят е скоро…

Не й се стори въодушевен.

— Притесняваш ли се? — попита Лайла. — За срещата?

Алукард си взе чая.

— Джинар е най-добрият в занаята. Но умее само едно.

— А ти си човек с много таланти.

Капитанът гаврътна последната глътка и остави чашата на масата.

— Така са ми казвали… — намъкна си куртката. — Ще се видим от другата страна.

 

 

Стадионът беше претъпкан.

Флагът на Джинар се вееше — пурпурен залез на сребрист фон — срещу сребърното перо върху полунощносинъо на Алукард.

Двама арнесци.

Двама фаворити.

Двама приятели.

Рай седеше горе на кралската тераса, ала Лайла не видя нито следа от краля или кралицата, всъщност и от Кел, но забеляза роднините на Алукард на един балкон по-долу. Берас се зъбеше, а Аниса ръкопляскаше, викаше и размахваше флагче на брат си.

Арената бе окъпана в движение и светлина, а цялата тълпа сдържаше дъха си, докато двамата фаворити танцуваха един около друг. Джинар се движеше като въздух, Алукард — като стомана.

Лайла си играеше с парченце светъл камък — въртеше талисмана си от Белия Лондон в ръка, докато гледаше и се опитваше да следи движенията на съперниците, отчиташе поредността на атаките, предсказваше какво ще сторят и преценяваше как са го постигнали.

Двубоят беше равен.

Стигнеше ли се до вятър, Джинар нямаше съперник, но Алукард беше прав — не боравеше с друга стихия. Владееше способността да превърне въздуха в стена или вълна, да реже с него като с нож, и с негова помощ практически да лети. Ала капитан Емъри въртеше земя и вода — и всичко, което образуваха помежду си: твърди като метал остриета, щитове от камък и лед — и накрая неговите две стихии триумфираха над едничката на Джинар. Алукард спечели, разбивайки десет плочки на противника си срещу седем, счупени от въздушния маг.

Сребърноокият магьосник се оттегли с видима усмивка през металните нишки на маската, а Алукард сведе покритата си с люспи брадичка към кралската ложа, поклони се ниско на принца и едва тогава изчезна в тунела.

Публиката започна да се разотива, но Лайла се задържа. Разходката до арената бе поотпуснала мускулите й, ала нямаше особено желание да помръдне отново — не и преди да й се наложи. Помота се и наблюдаваше движението на тълпата: едни се разотиваха, понеже някои зрители щяха да гледат други срещи, а на тяхно място пристигаха нови. Синият и сребърният флагове изчезнаха, заменени от огненочервена котка на златен фон — флагът на Кисимир — и два лъва на червен.

Камеров.

Лайла прибра парчето бял камък и се намести удобно. Очертаваше се интересно зрелище.

Беше си набелязала Кисимир за огнетворка, но арнеската шампионка излезе — или по-скоро се промъкна, с грива от черна коса, разпиляна на дебели расти под котешката маска — стиснала сфери с вода и земя.

За радост на зрителите, Камеров изнесе същите.

Двубой на равни значи — или поне колкото се отнася до стихиите. Лайла не участваше — за което благодари горещо — но въпреки това пулсът й заподскача от възбуда.

Сферите паднаха и магията експлодира незабавно.

Съперниците си пасваха добре — на Кисимир й отне почти пет пълни минути да стовари първи удар, мимолетно докосване до бедрото на Камеров. На него му потрябваха още осем за втория.

Лайла присви очи срещу арената — долови определена странност още преди да усети каква точно.

Кисимир се движеше елегантно, но почти животински. Камеров… имаше нещо познато в плавните движения, с които се сражаваше. Бяха изящни, почти без усилие и пищни — ненужно украсени. Преди турнира Лайла присъства само на няколко битки, в които се използваше магия. Но да го гледа долу на арената, й се стори дежа вю.

Лайла почука с пръсти по перилото и се наведе напред.

Защо й се струваше толкова познат?

 

 

Кел се приведе, претърколи се и отскочи, в опит да приравни скоростта си с действията на Кисимир — трудна задача, защото тя беше бърза. По-бърза от първата му противничка и по-силна от всеки, с когото се бе сражавал, с изключение на Холанд. Съперничката му беше равна във всичко, до последната капка сила. Онзи първи удар беше грешка — тромава работа — но, светии, чувстваше се добре. Жив!

Зад маската на Кисимир Кел мярна следа от усмивка и на свой ред се ухили зад своята.

Пръстта висеше в диск над дясната му ръка, водата се вихреше около лявата. Той се измъкна иззад прикритието на една колона, но Кисимир вече я нямаше. Зад него! Магьосникът се обърна и запрати диска. Твърде бавно! Двамата се сблъскаха, атакуваха, разделиха се, все едно се биеха с мечове, а не с вода и пръст. Удар. Париране. Замах.

Копие втвърдена пръст мина на пръст от бронираната буза на Кел, докато той се търкаляше, изправи се на едно коляно и нападна едновременно с двата си елемента.

И двамата улучиха и се окъпаха в светлина.

Тълпата полудя, но Кисимир дори не се поколеба.

Водата й, оцветена в червено, се въртеше в кръг около нея. Нападението на Кел го бе приближило в сферата й — позволи тя да тласне силно диска и течността се стрелна напред, без да наруши пръстена, и същевременно замръзна в ледена дъга.

Кел отскочи назад, но не беше достатъчно бърз — ледът се удари в рамото му, разби плочката и прониза плътта отдолу.

Тълпата възкликна.

Магьосникът изсъска от болка и притисна длан към раната. Когато отдръпна ръка от рамото си, пръстите му бяха целите в кръв, алена като рубин. Магията шепнеше в него — Ас траварс. Ас оренси. Ас осаро. Ас хасари. Ас стено. Ас старо! — и устните му почти оформиха заклинание, точно навреме, преди да се овладее. Вместо това избърса кръвта в ръкава си и нападна отново.

 

 

Лайла се ококори.

Множеството от тълпата се бе съсредоточило върху Камеров, но след удара тя случайно погледна нагоре и надясно и в кралската ложа видя принц Рай с лице, изкривено от болка. Той съумя да се прикрие бързо и изтри напрежението от лицето си, ала стискаше здраво перилата със сведена глава и Лайла видя… и разбра. Онази нощ беше присъствала, когато принцовете се оказаха обвързани кръв с кръвта, болка с болката и живот с живота.

Отново насочи вниманието си към арената.

Внезапно всичко й стана съвсем ясно. Ръстът, стойката, плавните движения, невъзможната грация.

Тя се ухили доволно.

Кел.

Той беше. Той трябваше да е! Срещна Камеров Лости на Нощта на флаговете и бе обърнала внимание на сивите му очи и лукавата усмивка. Но забеляза също и ръста му, и походката — и вече не таеше в себе си капка колебание и грам съмнение, че човекът на арената не е онзи, пожелал й късмет в Розовата зала. Ето го спътникът, с когото се сражава рамо до рамо в три различни Лондона. Същия, от когото открадна и го заплашва, и го спаси. Беше Кел.

— На какво се усмихваш? — попита Тийрън, изникнал редом с нея.

— Просто се наслаждавам на двубоя — отвърна тя.

Авен есен изсумтя тихо и скептично.

— Кажете ми — продължи Лайла, без да откъсва очи от битката, — поне опитахте ли се да го разубедите за тази лудост? Или планирате да се престорите, че и за него не знаете, а?

Последва пауза, преди Тийрън да отговори с равен глас.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не разбирате, естествено — не знаете, авен есен… — извърна се към него. — Обзалагам се, че ако там, на арената, Камеров си свали шлема, ще прилича точно на човека, присъствал на Нощта на флаговете, а не на определен черноок…

— Точно заради такива разговори ми се иска да те бях издал — прекъсна я жрецът. — Слуховете са опасно нещо, Стасион, особено когато идват от устата на някой, виновен за престъпление. Така че ще попитам отново, на какво се усмихваш?

Лайла го гледаше в очите с безизразно лице.

— На нищо — отвърна и се извърна отново към арената. — Абсолютно на нищо.