В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (45)

VII

Белият Лондон

Ожка стоеше под дърветата и бършеше кръвта от ножовете си.

Сутринта патрулира по улиците на Косик, старият й привичен квартал. Бунтовете все още лумваха като пожар в суха нива. Холанд я предупреди да го очаква, защото промяната винаги носи вълнения, но Ожка не прощаваше лесно като него. Остриетата й улучваха гърлата на предатели и неверници и посичаха несъгласните един по един. Те не заслужаваха да са част от този нов свят.

Ожка прибра оръжията си и дълбоко си пое дъх. Дворцовият парк, навремето гора от статуи, сега беше пълен с дървета и всички те цъфтяха, напук на зимния студ. Откакто Ожка се помнеше, светът й миришеше на пепел и кръв, но сега ухаеше на свеж въздух и паднали листа, на гори и беснеещи пожари, на живот и смърт, на сладост и влага, на чисто, на обещание, на промяна, на сила.

Протегна ръка към най-близкото дърво, положи разперена длан на ствола му и усети пулс. Не знаеше дали е нейният, на краля или на дървото. Холанд й беше споменал за пулса на света и че щом магията се държи както се полага, тя принадлежи на всички и на никого, на нищо и на всичко. Беше споделена.

Ожка не го разбираше, а й се искаше.

Кората беше груба. Откърти парченце с нокът и с изненада откри отдолу дървесина, прошарена със сребърните нишки на магическа мрежа. Над главата й извряска птица и Ожка се приближи, но преди да успее да проучи дървото, усети гореща пулсация зад окото си, а гласът на краля забръмча в главата й, звучен и приветлив.

Ела при мен, рече той.

Ожка отлепи длан от дървото.

 

 

Изненада се да завари краля си самичък.

Холанд седеше приведен на трона, отпуснал лакти на коленете и свел глава над сребърна купа, по чиято повърхност кипяха валма дим. Ожка затаи дъх, щом проумя — кралят се намираше насред заклинание. Дланите му бяха вдигнати от двете страни на купата, лицето му — маска на съсредоточаване. Устата му наподобяваше тънка черта, но и в двете му очи се виеха сенки, усукваха се през черното на лявото, преди да се пързулнат в зеленото на дясното. Сенките бяха живи и се плъзгаха през очите му като дима в купата, увиващ се около нещо, невидимо за Ожка. В мрака проблясваха като светкавици линии светлина, кожата на жената-боец настръхна от силата на магията, преди заклинанието да свърши, въздухът около нея потрепери и всичко застина.

Кралят свали длани от купата, но едва след няколко дълги секунди, през които мракът се оттегли от дясното му око и остави бляскав изумруд след себе си.

— Ваше Величество — обади се Ожка предпазливо.

Той не вдигна глава.

— Холанд!

Чул името си, кралят се размърда. За миг двуцветният му поглед продължи да й се струва странно празен, фокусът му — много далеч, сетне в очите му се появи осъзнаване и тя усети как тежестта на вниманието му се отпуска върху нея.

— Ожка — отвърна Холанд с гладък звънлив глас.

— Призовахте ме.

— Така е.

Той се изправи и посочи пода до подиума.

Едва тогава тя видя труповете.

Бяха два, сметени встрани като боклук и, честно казано, не приличаха толкова на трупове, колкото на спаружени купчини плът, изпепелена до черно по рамка от кости, с тела, сгърчени от болка, а остатъците от дланите им бяха вдигнати към остатъците от гърла. Единият изглеждаше много по-зле от другия. Ожка не беше сигурна какво им се е случило. Колебаеше се дали иска да знае. Но се чувстваше задължена да попита. Въпросът се изтърколи, а гласът й разкъса тишината.

— Проби — отвърна кралят, почти под нос. — Бърках. Смятах нашийника за твърде силен, но не е. Просто хората тук са твърде слаби.

Ужас като студена тръпка заля Ожка, щом вниманието й се насочи отново към сребърната купа.

— Нашийник ли?

Холанд бръкна в купата — за миг нещо в нея сякаш се дръпна, устоя на движението, но кралят беше упорит — и по кожата му се разля сянка, плъзна се нагоре по пръстите, по ръцете, по китките, превърна се в чифт черни ръкавици, гладки и здрави, повърхността им беше фино нашарена със заклинания. Защита от онова, което дебнеше в мрака.

От дълбините на сребърната купа кралят извади нашийник от тъмен метал, с панти от едната страна, с гравирани и вдълбани по повърхността символи. Ожка се опита да ги разчете, ала погледът й все се плъзгаше, неспособен да се хване за тях. Пространството в кръга поглъщаше светлина и енергия, а въздухът вътре избеляваше, обезцветяваше се и изтъняваше като хартия. Имаше нещо нередно в металния нашийник — нередно по начин, който усукваше света около него, и тази бъркотия дразнеше сетивата на Ожка, от нея й се гадеше и й призляваше.

Холанд завъртя устройството в ръкавиците си, сякаш проучваше майсторски изработен предмет. Каза:

— Искам да е достатъчно здраво.

Ожка се осмели да пристъпи напред.

— Призовахте ме — повтори, стрелкайки поглед между труповете и краля.

— Да — той вдигна очи към нея. — Трябва да разбера дали работи.

Страхът я изпълни цялата — старата, позната захапка на паниката, но тя не й се поддаде.

— Ваше Величество…

— Вярваш ли ми?

Ожка се напрегна. Доверие? Доверието трудно се печелеше в свят като техния. Свят, където хората гладуват за магия и убиват за сила. Ожка бе останала жива тъй дълго благодарение на остриетата, номерата си и първичната недоверчивост. Вярно, сега всичко се променяше благодарение на Холанд, но страхът и предпазливостта все още шептяха предупреждения.

— Ожка — той я огледа спокойно с очи от изумруд и мастило.

— Вярвам ви — измъчено изплю думите тя, превърна ги в истина, преди да успеят да избягат обратно в гърлото й.

— Тогава ела тук — Холанд вдигна нашийника, все едно е корона и Ожка се дръпна неволно. Не. Беше си заслужила мястото до него. Заслужи мощта си. Прояви достатъчно сила да преживее прехвърлянето, изпитанието. Доказа се достойна. Магията под кожата й почукваше в ясен и равномерен ритъм. Не беше готова да я откаже, да я предаде и да се върне обратно към състоянието на обикновен главорез. Или по-лошо, помисли си, загледана в телата.

Ела тук.

Този път заповедта отекна през главата й и звънна в мускули, кости, магия.

Краката на Ожка се раздвижиха — крачка, втора, трета — и тя застана право пред краля. Пред нейния крал. Той й беше дал толкова много, а още не бе поискал дела си. Няма печалба без своя цена. Тя трябваше да му се отплати в подвизи, в кръв. Ако така щеше да върне дълга — все едно какво предстоеше да се случи — тогава тъй да бъде.

Холанд поднесе нашийника към нея. Ръцете му бяха така стабилни, погледът — толкова твърд. Навярно тя трябваше да сведе глава, но вместо това го гледаше в очите и там откри равновесието си, откри силата. Там се почувства сигурна.

А после металът се затвори около врата й.

Първо усети острия студ на метал върху кожа. Изненада, но не и болка. Сетне студът се заостри като нож. Пропъхна се под кожата й, разкъса я, магията се лееше като кръв от раните.

Ожка изпъшка и рухна на колене, ледът избухна в главата й и надолу по гърдите, замръзнали остриета се врязваха между мускули и плът, кост и костен мозък.

Студ. Ръфаше и разрязваше… и после изчезна.

А подир него не остана нищо.

Ожка се преви, вкопчила безсилни пръсти в металния нашийник, и заскимтя животински. Светът изглеждаше крив — изсветлен и изтънял, и празен — и тя се чувстваше отрязана от него, от себе си, от краля си.

Все едно бе загубила крайник — болката липсваше, ала усещането бе същото; толкова рязко й отрязаха жизненоважен орган, че още усещаше празнотата, мястото му зееше незапълнено. После осъзна какво преживява. Загубата на сетиво. Като зрението, като слуха, като осезанието.

Магията.

Не долавяше бръмченето й, не усещаше силата й. Беше навсякъде, постоянно присъстваше от костите й до въздуха около тялото й, а сега внезапно, ужасяващо… бе изчезнала.

Вените на ръката й бяха започнали да изсветляват от черно до бледосиньо и в отражението на лъснатия каменен под виждаше тъмния знак на кралския белег да отстъпва по челото и бузата й, да се оттегля и накрая не остана и петънце в жълтите й очи.

Ожка беше гневлива по рождение — бързо избухваше, силата й кипеше заедно с настроението. Но сега, разкъсвана от паника и страх, не усети нищо да се надига редом с тях. Не успяваше да овладее треперенето си, не беше по силите й да се измъкне от шока, ужаса и страха. Беше слаба. Празна. Плът и кръв, и нищо повече. И беше ужасно.

— Моля те — прошепна тя към пода на тронната зала, а Холанд стърчеше, вгледан в нея. — Моля те, кралю. Винаги… съм била… вярна. Винаги… вярна. Моля те…

Холанд коленичи до нея, стисна брадичката й в ръкавицата си и я вдигна нежно нагоре. Тя виждаше магията да се вихри в очите му, но не беше в състояние да я усети в допира му.

— Кажи ми — нареди той, — какво чувстваш?

Думите й се изтръгнаха с потръпване:

— Не мога… да почувствам… нищо.

При това твърдение кралят се усмихна мрачно.

— Моля — прошепна Ожка, намразила думата. — Ти ме избра…

Палецът на краля погали брадичката й.

— Избрах те — той плъзна пръсти надолу по шията й. — И държа на теб.

Миг по-късно нашийникът изчезна.

Ожка простена, а магията блъвна обратно като въздух в зажаднелите й вени. Желана болка, ярка и живописна, и животворна. Тя облегна глава на студения камък.

— Благодаря — прошепна, загледана как белегът си проправя път през окото й, през челото и по бузата. — Благодаря!

Нужни й бяха няколко дълги секунди, за да се изправи на крака, но се насили да стане, докато Холанд връщаше ужасния нашийник в сребърната купа, а ръкавиците се стопиха от пръстите му в сенките около метала.

— Ваше Величество — промълви Ожка, намразила треперенето на гласа си. — За кого е нашийникът?

Холанд поднесе пръсти към сърцето си с неразгадаемо изражение.

— За стар приятел.

Ако това е за приятел, помисли си тя, какво ли прави Холанд на враговете си?

— Върви — заповяда й кралят и се върна на трона. — Възстанови си силите. Ще ти трябват.