В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (44)

VI

— Страхотен двубой изпусна — обяви Рай. Стасион Елсор бе изчезнал и стадионът започна да се опразва. Първият ден бе приключил. От трийсет и шестима останаха осемнайсет и утре осемнайсетимата щяха да намалеят на деветима.

— Съжалявам — отвърна Кел. — Бях зает.

Рай преметна ръка през раменете на брат си и направи гримаса.

— Налагаше ли се да пропускаш онзи последен удар? — прошепна; глъчката на тълпата погълна репликата му.

Кел сви рамене. Оправда се:

— Исках да дам на хората зрелище… — но се усмихваше.

— По-добре скрий тази усмивка — порица го Рай. — Ако някой те види да грееш така, ще си помисли, че си се побъркал.

Магьосникът се постара да наложи на лицето си обичайното печално изражение, но не успя. Не беше в състояние. За последно се беше чувствал толкова жив, когато го преследваше убиец.

Боляха го поне дузина ударени места. Изгуби шест плочки, а фароанката — десет. Да ползва само една стихия се оказа далеч по-трудно, отколкото си мислеше. А иначе оставяше границите между многото стихии да се размият, черпеше от която имаше нужда и бе спокоен — стига само да призове някоя и тя ще му отвърне. Накрая на срещата половината му внимание бе заето само да не наруши правилата.

Но успя!

Рай отпусна ръка и кимна към арената, където се бе сражавал арнеският магьосник.

— Този тук като нищо ще накара останалите сериозно да се поизпотят.

— Мислех, че шансовете са на страната на Алукард.

— О, още е така. Но този тук е голяма работа. Трябва да гледаш следващия му двубой, ако успееш да отделиш време.

— Ще си проверя графика.

Някой си прочисти гърлото.

— Ваше Височество? Мастър Кел?

Беше Толнерс, охраната на Рай. Изведе ескорта им извън стадиона и по пътя към двореца Стаф се нареди зад тях. Бе минал само час от измъкването на Кел, но той се чувстваше друг човек. Стените не го задушаваха и дори погледите не го притесняваха толкова.

Така хубаво му беше на арената! Възбудата вървеше ръка за ръка със странно облекчение, отпускане в крайниците и гърдите — като заситена жажда. За първи път от месеци бе в състояние да разпусне силата си. Не докрай, разбира се, и всеки миг остро бе осъзнавал необходимостта от дискретност, прикритие, ала все пак беше нещо. Нещо, от което ужасно се нуждаеше.

— Ще дойдеш тази вечер, нали? — напомни Рай, докато изкачваха стълбите към тронната зала. — На бала?

— Още един ли ще има? — въздъхна Кел. — Не ти ли омръзва?

— Политиката е изтощителна, но компанията току-виж да се окаже приятна. А и не мога до безкрай да те крия от Кора.

— Говори ми за изтощение… — промърмори антари, когато стигнаха техния етаж. Спря пред спалнята си, а Рай продължи към вратите със златно инкрустирано „Р“ в дъното.

— Какви жертви правим само — подвикна принцът през рамо.

При изчезването му Кел забели очи. Вдигна ръка към своята врата и спря. На китката му бе започнала да разцъфтява синина, усещаше как под дрехите се оцветяват и други места, където бе получил удари.

Направо нямаше търпение за утрешното състезание!

Отвори решително вратата и вече си събличаше палтото, когато видя краля: стоеше до вратата на терасата, загледан през заскреженото стъкло. Радостта на Кел се изпари.

— Сир — обади се колебливо.

— Кел — отвърна Максим вместо поздрав. Съсредоточи се върху застаналия до вратата Стаф. — Изчакай навън, ако обичаш. — А на Кел подхвърли: — Седни.

Младежът се отпусна на кушетката, внезапно усети синините си не толкова като победи, колкото като предатели.

— Някакъв проблем ли има? — попита, щом останаха насаме с Максим.

— Не — отвърна кралят. — Но си мислех какво каза сутринта.

Тази сутрин ли? Че тя беше на години разстояние.

— За какво, сир?

— За близостта ти до Рай по време на „Есен таш“. При толкова много чужденци, препълнили града ни, бих предпочел да си стоиш в двореца.

Сърцето на Кел се сви.

— Нещо лошо ли съм направил? Наказвате ли ме?

Крал Максим поклати глава.

— Не го правя, за да те накажа. Правя го, за да защитя Рай.

— Ваше Величество, аз защитавам сина ви. Ако има нещо, което…

— Рай обаче не се нуждае от защитата ти — прекъсна го кралят. — Вече не. Единственият начин да го опазим е, като опазим теб…

Устата на Кел пресъхна.

— Хайде, Кел — продължи Максим, — не е редно да си чак толкова недоволен. Не те видях на турнира цял ден.

Кел поклати глава.

— Не в това е въпросът. Просто…

— Централната арена се вижда от дворцовите тераси. И от тук можеш да наблюдаваш схватките… — Кралят постави на масата златен пръстен с размера на дланта си. — Дори и да ги слушаш.

Кел отвори уста, но възраженията застинаха на езика му. Преглътна и сви юмруци.

— Много добре, сир — изправи се. — И на баловете ли ми е забранено да присъствам?

— Не — отвърна кралят, пренебрегвайки жлъчта в гласа на антари. — Следим кой идва и кой си тръгва. Не виждам причина да те спирам от танците, стига да внимаваш. Освен това не бихме желали гостите ни да се чудят къде си.

— Разбира се — промърмори Кел.

Щом кралят си тръгна, той отиде до малката ниша в главната спалня и затвори вратата. Свещите на рафтовете по стените пламнаха и на тяхната светлина разгледа вратата, чиито дъски бяха белязани с дузина символи — всеки един — портал към друго място в Лондон. Беше толкова лесно да си отиде. Нямаше начин да го държат тук мимо волята му. Кел извади ножа си и резна плитка драскотина на ръката си. Допря пръсти до раната, натопи ги в избилата кръв и, вместо да нарисува съществуващ символ, начерта нов на чисто място — вертикална черта с две хоризонтални стрелки; горната сочеше надясно, а долната — наляво.

Тази сутрин същия символ направи в шатрата на Камеров.

Не възнамеряваше да пропусне турнира, но ако една лъжа щеше успокои тревогите на краля, така да бъде. Що се отнася до нарушаването на доверието, то нямаше значение. Максим не му се доверяваше вече от месеци наред.

Кел се усмихна мрачно на вратата и отиде да се присъедини към брат си.