В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (42)

IV

— Алукард! Алукард! Алукард! — скандираше тълпата.

Лайла пропусна началото на битката, но това нямаше значение — капитанът й печелеше.

Източната арена се пръскаше по шевовете, по-долните редове бяха натъпкани рамо до рамо, а горните предлагаха на зрителите по-лоша видимост, но осигуряваха повече въздух за дишане. Лайла бе избрала един от най-високите редове, достъпни за публиката, като уравновеси желанието да изучи двубоя с необходимостта да пази анонимност. Смъкна черната шапка на Стасион над челото си и облегна лакти на перилата, загледана във вихъра тъмна земя около пръстите на Алукард. Въобразяваше си, че е в състояние да види усмивката му — дори от тази височина.

Принц Рай се бе появил преди няколко минути с бузи, зачервени от бързането между стадионите, а сега стоеше на кралския балкон и следеше схватката с настоятелно внимание; до рамото му стърчеше приличен на дънер фароански благородник.

Два пилона се издигаха над кралската ложа, всеки увенчан с флаг за отбелязване на срещата. Символът на Алукард бе сребърно перо — или капка огън, Лайла не беше сигурна — на тъмносин фон. Тя държеше негово копие в ръка. Другият представляваше три снажни бели триъгълника на горскозелен фон. Противникът на Алукард — весканец на име Ото — носеше древен на вид шлем с предпазител за носа и куполообразен тил.

Ото бе избрал огън срещу земята на Алукард и сега двамата танцуваха и отскачаха от ударите на противника си. Гладкият каменен под на арената беше осеян с препятствия — каменните формации предлагаха укритие и шанс за засада, и несъмнено бяха омагьосани, понеже Алукард не ги бе накарал да се движат.

Ото се оказа изненадващо бърз и подвижен за човек кажи-речи два метра на ръст, но умението му бе стихийно и бурно, докато Алукард бе пъргав в ръцете — Лайла не успяваше да го формулира по друг начин. Повечето магьосници, подобно на повечето обикновени бойци, се издаваха къде ще нападнат, защото се движеха в една и съща посока със своята магия. Алукард, обаче, притежаваше способността да стои напълно неподвижен, докато стихията му атакува или, в този случай, да избягва удари на едно място и да праща силата си на друго. Чрез този прост, но ефективен метод, капитанът бе отбелязал осем точки срещу само две на Ото.

Алукард обичаше театралността, харесваше му да добавя пищност и блясък, и Лайла, достатъчно често явявала се жертва на тази негова черта, разбираше, че сега той си играе с весканеца, преминал е в защитен режим, за да удължи битката и да радва тълпата.

От западната арена се надигна триумфално ликуване — там Кисимир се състезаваше срещу протежето си, Лосен — и малко по-късно имената върху най-близката дъска със схема се промениха, това на Лосен изчезна, а „Кисимир“ се самоизписа по-напред. В арената под дъската пламъци обкръжиха юмруците на Ото. Най-трудното при огъня беше да вложиш мощ в него, да му придадеш и тежест, а не само горещина. Весканецът влагаше тежестта си зад ударите, вместо да използва тази на огъня.

— Магията прилича на океана — беше казал по време на първия урок Алукард. — Когато вълните се движат в една посока, те се наслагват и се усилват. Когато се сблъскат, гасят се. Изпречиш ли се на пътя на магията си, ще нарушиш инерцията. Движи се с нея и…

Въздухът около Лайла започна да вибрира приятно.

— Мастър Тийрън — поздрави тя, без да се обръща.

Авен есен пристъпи до нея.

— Мастър Стасион — отвърна спокойно. — Не е ли време да се подготвяте?

— Бия се последен — тя го стрелна с поглед. — Исках да гледам мача на Алукард.

— Подкрепяме приятели, а?

Тя сви рамене:

— Проучваме противници.

— Ясно…

Тийрън я огледа изпитателно. Или неодобрително. Беше трудно да го разчете човек, но Лайла го харесваше. Не просто защото не се опитваше да я спре, а понеже позволяваше да му задава въпроси — очевидно не вярваше в защитни стратегии чрез държане на тъмно. Предишния път й довери трудна задача, сега пазеше тайната й и я оставяше да избира свой път при всяко разклонение на съдбата.

Лайла кимна към кралската ложа.

— Принцът изглежда харесва тази надпревара — пробва се тя, докато долу на арената Ото на косъм избегна удар. — Но кой е фароанецът?

— Лорд Сол-ин-Ар — отвърна Тийрън. — По-големият брат на краля.

Девойката се намръщи.

— Да си по-голям не те ли прави автоматично крал?

— Във Фаро наследникът на короната не се определя по реда на раждането, а от жреците. Лорд Сол-ин-Ар няма магически способности. Следователно не му се полага да стане крал.

Лайла ясно долови неприязънта в гласа на Тийрън, но не разбра дали се отнася за Сол-ин-Ар, или за жреците, счели го за недостоен.

Тя не се връзваше на глупостите, че магията разделяла силните от слабите и слагала един вид духовни присъди. Не, твърде много й приличаше на пръст на съдбата, а Лайла не вярваше никак в нея. Човек сам избира пътя си. Или си проправя нов. Попита:

— И откъде знаете толкова много?

— Прекарал съм живота си в изучаване на магията.

— Не знаех, че говорим за магия.

— Говорехме си за хората — уточни жрецът, без да откъсва поглед от двубоя, — и те са най-разнообразният и най-важният компонент в уравнението на магията. Самата магия е, в крайна сметка, константа — чист и постоянен източник, като водата. Хората и оформения от тях свят са проводниците на магията, определят природата й, оцветяват енергията й, както боята прави с водата. Сред всички тъкмо ти би трябвало да си в състояние да видиш как магията се променя в ръцете на хората. Тя е стихия, която се поддава на извайване. Що се отнася до интереса ми към Фаро и Веск, Арнеската империя е огромна. Не обхваща обаче целия свят и последния път, когато си дадох труда да проверя, магия се вихреше и отвъд границите й. Радвам се на „Есен таш“ дори и само като напомняне, а и за шанса да видя как се отнасят към магията в другите земи.

— Надявам се, имаш всичко това записано нейде в катакомбите — подхвърли Лайла. — За бъдните поколения и тъй нататък.

Той почука слепоочието си.

— Държа го на сигурно място…

Крадлата изсумтя. Отново съсредоточи вниманието си върху Сол-ин-Ар. Носеха се слухове, а моряците са най-големите клюкари.

— Истина ли е онова, което се говори?

— Няма как да знам, мастър Елсор. Не надавам ухо.

Тя се съмняваше жрецът да е и наполовина тъй наивен, както изглеждаше.

— Лорд Сол-ин-Ар наистина ли желае да свали брат си и да започне война?

Тийрън положи длан на рамото й, а хватката му се оказа изненадващо здрава.

— Гледай да си държиш езика зад зъбите — изсъска той тихо. — Твърде много уши слухтят за подобни безгрижно подхвърлени забележки.

Двамата догледаха срещата в мълчание. Не продължи дълго.

Като същински светлинен проблясък, със засиял на слънцето шлем, Алукард се шмугна зад една канара и изникна от другата й страна. Лайла гледаше, очарована, как той вдига ръце и пръстта, стисната здраво в хватката му, полита напред.

Ото разтегли огъня около себе си като черупка, прикри се и отпред, и отзад, и отстрани. Добър ход, само дето очевидно не бе в състояние да вижда през пламъците, затова не забеляза кога земната стихия промени посоката си и полетя във въздуха, събра се на буци, преди да падне… И не просто тупна, а рухна със замайваща мощ. Зрителите затаиха дъх, а весканецът твърде късно вдигна глава. Стрелна длани към небето и огънят се издигна с тях, но не достатъчно бързо — три от снарядите улучиха целта си и се сблъскаха с рамото, бицепса и коляното му достатъчно силно, за да строшат плочките на бронята.

Двубоят приключи в изблик от светлина.

Служител на игрите — жрец, съдейки по бялата му роба — вдигна златен пръстен към устните си и изрече:

— Алукард Емъри продължава!

Тълпата избухна в аплодисменти и Лайла вдигна глава към кралската ложа, но принцът бе изчезнал. Озърна се, ала вече знаеше, че и Тийрън си е отишъл. От централната арена зазвучаха тръби. Девойката видя и Джинар да продължава. Огледа списъка за следващото противоборство на централната арена.

Тас-он-Мир, гласеше горното име, а под него: Камеров.

 

 

Магията кипеше в кръвта на Кел, а тълпата крещеше на арената над него. Светии, нима жителите на Червения Лондон бяха надошли до последния човек, за да гледат встъпителните битки?

На излизане от срещата си Джинар го подмина в тунела. Нямаше вид дори да се е препотил.

— Фал шас! — подвикна сребърноокият магьосник, докато смъкваше последните части от бронята си. Ако се съди по вида й, бяха строшени само три плочки.

— Ренса тав — отвърна Кел механично, а гърдите му тръпнеха от нервна енергия. Какви ги вършеше? Какво правеше тук? Всичко това беше грешка… ала мускулите и костите още го сърбяха за битка и отвъд тунела чуваше публиката да скандира името му: Камеров! Камеров! Камеров! — и макар да не беше неговото, изстреля нова огнена вълна през вените му.

Краката му го водеха напред по своя воля, право към изхода от тунела към очакващите го двама пажове. Помежду им имаше маса.

— Запознати ли сте с правилата? — попита първият.

— Подготвен, доброволец и в добро здраве ли сте? — попита вторият.

Кел кимна. Бе гледал достатъчно турнирни състезания, за да знае как стават нещата, а Рай бе настоял да преговорят всеки елемент поотделно, просто за всеки случай. В течение на турнира правилата щяха да се променят, за да позволят провеждането на по-дълги и трудни сблъсъци. С времето „Есен таш“ щеше да стане доста по-опасен — и за Кел, и за Рай. Но встъпителните битки бяха предвидени да отсеят добрите от много добрите и умелите от майсторите.

— Вашата стихия? — подкани го първият паж.

На масата имаше набор стъклени сфери — точно такива Кел бе използвал, за да се опита да учи Рай на магия. Всяка съдържаше стихия — тъмна пръст, оцветена вода, цветен прах, за да придаде форма на вятъра, и, в случая с огъня — шепа масло за запалването на пламъка. Кел плъзна длан над сферите, докато се опитваше да реши коя да вземе. Като антари, притежаваше способност да върти всяка стихия. Като Камеров се налагаше да избира. Спря се на сферата, съдържаща вода. Бе оцветена в буйно яркосиньо, та да стане видима за зрителите, щом се развихри на арената.

Двамата пажове се поклониха и Кел излезе на открито, понесен напред на вълна от глъчка. Присви очи през визьора си. Зимният ден беше слънчев. Студът хапеше, но светлината бе ярка и се отразяваше от пилоните на арената и металните нишки в знамената, които се вееха от всички посоки. Лъвовете върху флага на Кел му смигаха отвсякъде, а сребърносинята спирала на Тас-он-Мир изпъкваше на черния си фон (близначката й, Тос-ан-Мир, държеше обратния символ: черно на сребърносин фон).

Драмата и спектакълът винаги му се бяха стрували глупави отдалеч, но застанал тук, на арената, а не горе на трибуните, Кел усети, че шоуто го грабва. Скандиращата приветствия тълпа пулсираше от енергия, от магия. Сърцето му блъскаше гръмотевично, тялото му копнееше за битката и той вдигна глава покрай зрителите към кралската платформа, където Рай бе заел мястото си до краля и гледаше надолу. Погледите им се срещнаха и, макар принцът несъмнено да не бе в състояние да види Кел през маската му, все пак усещането бе за дръпната опъната струна помежду им.

Постарай се да не убиеш и двама ни.

Тас-он-Мир вече беше влязла на ринга. Носеше, като всички фароанци, цяло парче нагънат плат, чиито дипли се губеха под бронята й. Простият шлем по-скоро рамкираше лицето й, отколкото да го скрива, а сребърносините скъпоценни камъни грееха като капчици пот на челото й и надолу по бузите. С една ръка държеше сфера, пълна с червена пудра. Вятърен маг. Мислите на Кел запрепускаха. Въздухът беше един от най-лесните елементи за раздвижване и един от най-трудните за битка, но силата се отдаваше с лекота, а прецизността — не.

Жрец в бяла роба се изправи на каменен подиум на най-ниската трибуна, за да отсъжда срещата. Даде знак и двамата излязоха напред, кимнаха пред кралската платформа и сетне се обърнаха с лице един към друг, всеки вдигнал своята сфера. Пясъкът в сферата на Тас-он-Мир започна да се завихри, а водата на Кел плискаше лениво.

После или над стадиона падна тишина, или пулсът на младежа заглуши гълчавата — и от тълпата, и от плющящите знамена, и от далечните отгласи от другите двубои. Сферите паднаха и първият шум, достигнал ушите на Кел, беше кристалният звън от разбиването им върху пода на арената.

В първия миг кръвта във вените на магьосника се забърза, а светът около него се забави. После, също тъй внезапно, се раздвижи рязко. Вятърът на фароанката се издигна и започна да се увива около нея. Тъмната вода се завъртя около китките на Кел, преди да се събере над дланите му.

Фароанката замахна рязко и оцветеният в червено вихър се стрелна с мощ на същинско копие. Кел отскочи тъкмо навреме да се измъкне от един удар, но пропусна втория, той се блъсна в хълбока му, разби една плочка и окъпа арената в светлина.

Ударът изкара дъха на антари — той стрелна с поглед Рай в кралската ложа и го видя да стиска креслото и зъбите си. На пръв поглед изражението му минаваше за концентрация, но Кел знаеше какво представлява — ехо от неговата болка. Той се извини наум, сетне се гмурна зад най-близката каменна канара и на косъм се изплъзна от трети удар. Претърколи се и се изправи, благодарен задето бронята е предназначена да реагира само на нападения, не на удари, причинени от носителя й.

Високо горе Рай го възнагради с изпепеляващ поглед.

Кел се вгледа в двете езерца вода, все още витаещи над дланите му и си представи гласа на Холанд да отеква над арената, преплетен с вятъра. Подигравателен.

Сражавай се!

Прикрит от скалата, той вдигна ръка и водната сфера над пръстите му започна да се разплита на два потока, сетне на четири, на осем. Струите се стрелнаха по арената от противоположни страни, изтъняваха все повече, превърнаха се на върви и сетне на нишки, и се сплетоха в паяжина.

В отговор червеният вятър се усили, заостри се по подобие на неговата вода — дузини бръсначи от вятър: Тас-он-Мир се опитваше да го измъкне от укритието. Кел трепна, когато порив на вятъра поряза бузата му. Гласът на противничката му започна да се носи по въздуха от дузина места. На зрителите навярно им се струваше, че „Камеров“ е принуден да се бие на сляпо, но той усещаше фароанката — кръвта и магията пулсираха под кожата му и опъваха нишките вода, докато ги стягаше здраво. Къде… къде… там. Той се завъртя и се хвърли не настрани, а нагоре. Качи се на канарата и втората му сфера замръзна миг преди да напусне лявата му ръка. Разцепи се, докато летеше към Тас-он-Мир, ала тя успя да призове щит от вятъра си, преди отломките да я ударят. Но съсредоточена изцяло върху челната атака, забрави мрежата от вода, която за част от секундата се превърна в леден блок зад нея. Удари се в гърба й и счупи три от защитните й плочки.

С рухването на фароанката на четири крака, тълпата избухна, а водата се върна при Кел и се уви около китките му.

Беше измама. Същата използва и за Холанд. Но, за разлика от антари, Тас-он-Мир не остана на земята. Миг по-късно бе отново на крака, а червеният вятър плющеше около нея, докато отърсваше строшените плочки.

Три отпадат, помисли си Кел. Остават още седем.

Усмихна се зад маската си и сетне и двамата противници се превърнаха в проблясъци от светлина, вятър и лед.

 

 

Рай се вкопчи в подлакътниците на трона си.

Под него Кел се гмуркаше и изплъзваше под ударите на фароанката.

Дори като Камеров, пак беше невероятен. Обикаляше арената с поразителна грация, едва докосваше земята. Рай бе виждал брат си да се бие само по сбивания и свади. Така ли бе изглеждал, изправен срещу Холанд? Или срещу Атос Дейн? Или умението бе резултат от месеците, прекарани в Купата, тласкан от демоните в главата му?

Кел сполучи с нов удар и принцът се пребори да потисне смеха си, предизвикан от битката, от абсурдното им начинание, от съвсем истинската болка в хълбока му и защото не бе способен да я спре. Не би я спрял, дори ако знаеше как. Имаше известна мяра контрол в това да пуснеш юздите, да се предадеш.

— Магьосниците ни тази година са силни — сподели с баща си.

— Но не прекалено силни — уточни кралят. — Изборът на Тийрън е добър. Да се надяваме жреците от Фаро и Веск да са сторили същото.

Рай сбърчи чело.

— Целият смисъл на игрите не е ли да покажем силата си?

Баща му го погледна осъдително:

— Никога не забравяй, Рай — наблюдаваш игра. С участието на трима силни, но равни съперници.

— Ами ако някоя година Веск и Фаро играят с цел да спечелят?

— Тогава ще знаем.

— Какво ще знаем?

Кралят отново се загледа в двубоя.

— Че войната наближава.

На арената под тях Кел се претърколи, после се изправи. Тъмната вода кипеше и се виеше около него, плъзна се под и около фароанската стена от въздух, преди да се удари в гърдите на противничката му. Бронята се строши със светкавица под силата на сблъсъка и тълпата избухна в аплодисменти.

Лицето на Кел бе скрито, но Рай знаеше, че се усмихва.

Фукльо, помисли си той, точно преди Кел да се приведе прекалено бавно и да пропусне остър като нож порив на вятъра под защитата си, а ударът да се забие в ребрата му. Светлина избухна пред очите на Рай и в черепа му, а дъхът му секна. Болката го изгори и той се опита да си представи как я всмуква, изтегля я от Кел, и я поглъща в себе си.

— Пребледнял си — отбеляза кралят.

Принцът се отпусна в креслото си, оформено като трон.

— Добре съм.

И наистина беше. Болката му даваше усещането, че е жив. Сърцето му препускаше в гърдите редом със сърцето на брат му.

Крал Максим скочи на крака и се озърна.

— Къде е Кел? — попита той. Имаше навика да изрича името твърдо и с тон, преобръщащ стомаха на Рай.

— Сигурно е наблизо — отвърна той, свел поглед към двамата бойци на ринга. — Очакваше турнира с голямо нетърпение. Пък и нали затова са Стаф и Хастра? Да му вървят по петите?

— Взели са да се разхайтват при изпълнението на дълга си.

— Кога ще спреш да го наказваш? — сопна се Рай. — Не е единственият, стъпил накриво.

Погледът на Максим се помрачи.

— И не той е бъдещият крал.

— Какво общо има короната с него?

— Всичко — рече баща му, наведе се съзаклятнически и понижи глас. — Да не смяташ, че го правя от мъст? Или от злонамерено злонравие? Това трябва да се превърне в урок, Рай. Народът ти ще греши, когато бъркаш ти и ще страдаш, когато народът страда.

— Повярвай ми — промърмори Рай, разтривайки ехото от болка в ребрата си, — аз страдам.

Под тях Кел се приведе и се завъртя. Принцът виждаше наближаващия край на битката. Фароанката не беше от класата на противника си — още от самото начало си личеше — и движенията й ставаха все по-бавни, а Кел само ускоряваше действията си и добиваше увереност.

— Животът му наистина ли е в опасност според теб?

— Не за неговия живот се притеснявам — промърмори кралят. Но Рай знаеше колко невярно е това признание. Или поне не съвсем искрено. Силата на Кел го превръщаше в мишена. Веск и Фаро вярваха, че е благословен — съкровището на арнеската корона, източникът на сила, правещ силна и империята. Беше легенда, според принца до голяма степен поддържана от самия арнески трон, но в легендите се таи опасността някои хора да ги приемат присърце. Сред тях привържениците на идеята за магията на Кел като пазител на империята лесно биха стигнали до извода, че с елиминирането му могат да осакатят кралството. Да добавим и идеите как с отвличането му силата на Арнес ще се прелее другаде…

Но Кел не беше някакъв амулет… нали?

През детството им в лицето на антари Рай виждаше само свой брат. По време на израстването им представата му се промени. В някои дни съзираше в него само мрак. В други — бог. Не че някога би го споделил с Кел. Знаеше колко антари мрази представата, че е избран от съдбата.

Според Рай имаше и по-лоши варианти.

Долу на арената Кел понесе нов удар и принцът усети стърженето на нерви по протежение на ръката си.

— Наистина ли си добре? — притисна го баща му и Рай осъзна колко са побелели кокалчетата му върху подлакътниците.

— Прекрасно се чувствам — заяви и преглътна болката, докато Кел нанасяше финалните два удара един след друг и с тях приключи срещата. Тълпата избухна в овации, фароанката мъчително се изправи на крака и кимна със сковани движения, преди да се оттегли от ринга.

Кел насочи вниманието си към кралския балкон и се поклони ниско.

Рай вдигна ръка, приветствайки победата; силуетът в сребърно и бяло изчезна в тунела.

— Татко — заяви принцът, — ако не простиш на Кел, ще го изгубиш.

Не последва отговор.

Младежът се обърна към баща си, но кралят вече не беше там.