В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (41)

IІІ

Лайла си беше изгубила ума. Нямаше друго обяснение. Стоеше на платформа, заобиколена от мъже и жени, които бълваха сила, над главата й гърмяха фойерверки и ревът на тълпата я обкръжаваше отвред, носеше крадените дрехи на непознат и се канеше да се състезава в турнир в името на империя, на която не беше поданик, и в свят, от който дори не беше родом.

И при това се хилеше до уши.

Алукард я сръга и тя осъзна, че другите магьосници слизат от платформата и се връщат към прохода, откъдето влязоха.

Тя последва колоната им извън арената и през скелето на моста-тунел — не беше сигурна какво крепи стадиона на вода, но явно вървеше тъкмо по него — и обратно до твърдата земя на южния бряг на града.

Стигнаха до брега и разстоянието между магьосниците взе да се разширява — всеки се упъти към шатрата си. Лайла и Алукард имаха възможност да се приближат и да поговорят.

— Все още приличаш на риба — прошепна Лайла.

— А ти — на момиче, маскирало се на игра — отряза капитанът. Няколко мълчаливи крачки по-късно добави. — Хубаво е да знаеш: уредих да пратят в дома на нашия състезател малка сума под предлог, че е бонус за състезателя.

— Колко щедро — отвърна Лайла. — Ще ти се отплатя с печалбите си.

Алукард понижи глас:

— Джинар ще си държи езика зад зъбите, но нямам какво да сторя с мастър Тийрън. Най-добре да го избягваш, защото той положително знае как изглежда Стасион Елсор.

Крадлата махна с ръка.

— Не се безпокой.

— Не става да убиеш самия авен есен!

— Не планирам такава стъпка — отвърна тя доволно. — Освен това, Тийрън вече знае.

— Какво? — Иззад маската Алукард присви тъмните си като буря очи. — И откога наричаш лондонския авен есен по име? Почти съм сигурен, това е вид богохулство.

Лайла се подсмихна.

— Пътищата ни с мастър Тийрън са се пресичали неведнъж.

— Всичко това е част от загадъчното ти минало, не се съмнявам. Не, недей, не ми казвай нищо полезно, аз съм ти просто капитан и човекът, помогнал ти да пратиш невинен играч само светиите знаят къде, та да се състезаваш в турнир, за който по никакъв начин нямаш квалификация.

— Добре — съгласи се Лайла. — Няма. А уж не искаш да имаш никакви връзки със Стасион Елсор!

Алукард се намръщи, устата му се виждаше отлично под маската. Явно го беше засегнала.

— Къде сме тръгнали? — попита Лайла, за да наруши мълчанието.

— Към шатрите — отвърна капитанът, сякаш това обясняваше всичко. — Първото състезание е след час.

Девойката се помъчи да си спомни схемата, но се оказа ненужно, понеже на всички новинарски дъски, покрай които минаваха, показваха само и единствено нея. До всяка двойка съперници символ указваше арената — дракон за източната, лъв за западната и птица за средната — и реда на битката. Според таблицата Кисимир бе нарочена да се изправи срещу протежето си, Лосен; Алукард — срещу весканец на име Ото, Джинар — срещу фароанец с поредица съгласни. А Лайла? Тя прочете името срещу Стасион. Сар Танак. Гарванът отляво подсказваше, че Сар е весканец.

— Някаква идея кой от всички е Сар? — попита Лайла, като кимна към извисяващите се руси мъже и жени, крачещи пред тях.

— Виж там — Алукард посочи към групата от другата страна на процесията. — Това трябва да е Сар.

Лайла се ококори, а съперничката й пристъпи напред.

— Тази ли?

Весканката стърчеше над два метра висока и с телосложение на каменен блок. Иззад ястребовата й маска се показваха сурово лице и сламеноруса коса, сплетена в къси, щръкнали като пера плитки. Определено приличаше на чудовище, склонно да размахва брадви.

Какво беше казал Алукард за весканците, които се кланяли на планини?

Тази тук беше планина.

— Мислех си, че магията няма нищо общо с физическите размери.

— Тялото е съд — обясни капитанът. — Весканците вярват в съдовете с по-големи размери, способни да поберат повече мощ.

— Страхотно — промърмори Лайла под нос.

— Давай по-весело — предизвика я Алукард, докато приближаваха поредната новинарска дъска. Кимна към имената им, разположени от противоположните страни на таблицата. — Поне пътищата ни вероятно няма да се пресекат.

Лайла забави крачка.

— Нима ми се налага да победя всички тези хора само заради възможността да те шамаросам?

Той вирна глава:

— Защо не си измоли привилегията някоя нощ на борда на „Острието“, Бард? Ако толкова искаш бърза и унизителна смърт.

— О, така ли било?

Увлечени в разговор, подминаха двореца и Лайла откри на отсрещната страна, на мястото на градините, ширнали се от дворцовите стени до Медния мост, три шатри — огромни, кръгли, всяка с цветовете на съответната империя. Тайно се зарадва, че поне те не плават. Биваше я по вода, разбира се, но имаше толкова грижи покрай „Есен таш“ и без опасността да се удави…

— И се радвай, че и Кисимир не е сред противниците ти — добави Алукард, докато един гвардеец отвори завесата пред главния вход в шатрата им. — Или Брост. Отърваваш се леко.

— Няма нужда да звучиш толкова облекчено… — поде Лайла и млъкна, оценила великолепието в арнеската шатра. Стояха в общата част в средата, а останалото пространство беше разделено на дванайсет стрелоподобни дяла. От заострения таван се спускаха драперии — точно както в кралските покои в двореца — и помещението тънеше в мекота, плюш и златни ширити. За първи път в живота си почудата на девойката не се равняваше с желанието да си присвои нещо — или бе започнала да привиква твърде много към богатството, или, по-вероятно, имаше предостатъчно престъпления на раменете си и без да добавя кражба към тях.

— Вярваш или не — прошепна Алукард, — но един от нас би искал да те види жива.

— Току-виж те изненадам.

— Винаги го правиш… — той се огледа и забеляза флага си на една от дванайсетте закрити със завеса стаи. — А сега, ако ме извиниш, имам да се подготвям за състезание.

Лайла му махна с ръка.

— Несъмнено ще следя за флага ти. Този с рибата на него, нали?

— Ха-ха.

— Късмет!

 

 

Лайла разкопча шлема едва след влизането в личната си стая, обозначена с черния флаг с кръстосаните ножове.

— Леле майко! — промърмори, смъквайки маската, а дяволската челюст се заплете в косата й. После вдигна очи. И спря. Помещението беше просто, елегантно, обзаведено с дивани, маси и бухнали драперии, но не беше празно.

В средата стоеше облечена в бяло и златно жена с поднос за чай. Лайла подскочи и се пребори с желанието да извади оръжие.

— Керс ла? — сопна се, все още стиснала шлема си в ръка.

Жената се намръщи леко:

— Ан тас аренсор.

— Не ми трябва прислуга — отвърна крадлата, все тъй на арнески и все още борейки се с шлема.

Непознатата остави подноса, приближи се и без капка усилие разплете възела и освободи състезателката от дяволската челюст. Вдигна шлема от главата й и го положи върху масата. Лайла реши да не й благодари за нежеланата помощ, но все пак думите се изплъзнаха от устата й.

— Пак заповядай — отвърна непознатата.

— Не ми трябваш — повтори крадлата.

„Прислужницата“ обаче не помръдна от мястото си.

— Всички състезатели си имат помощници.

— Ами добре — отсече Лайла, — уволнявам те.

— Не е по силите ти.

Девойката си разтри врата.

— Говориш ли висш кралски?

Жената без усилие премина на английски:

— Подобава на ранга ми.

— Като прислуга?

Усмивка надигна ъгълчетата на устата на помощничката:

— Като жрица.

Разбира се, помисли си Лайла. Мастър Тийрън избираше състезателите. Логично беше пак той да осигури и прислугата, нали?

— Принцът настоя всички състезатели да имат лична прислуга, която да се грижи за различните им нужди.

Лайла вдигна вежда.

— Какви по-точно?

Жената сви рамене и посочи към едно кресло.

Лайла се стегна. В него имаше труп. Обезглавен.

Жрицата се приближи до него и девойката осъзна, че все пак не е обезглавен труп, а комплект броня — не лъсната като на кралските гвардейци, а проста и бяла. Посегна предпазливо към най-близката част. Вдигна я и се изуми колко е лека. Не изглеждаше особено пригодна за защита. Хвърли бронята обратно на креслото, ала прислужницата я улови, преди да падне.

— Полека — каза и остави внимателно бронята. — Плочките са крехки.

— И каква полза от крехка броня? — попита Лайла. Жената я изгледа, сякаш е задала много глупав въпрос. Мразеше този тип погледи.

— Това е първият ти „Есен таш“ — уточни помощничката й. Не беше въпрос. Без да дочака отговор, тя се наведе към сандък до креслото и извади част от резервна броня. Подаде я за оглед и после я запрати в пода. Когато се удари там, една плочка се пукна и в същия момент проблесна светлина. Лайла присви очи пред внезапното сияние — а сетне забеляза, че плочката е посивяла.

— Така броят точките — обясни жрицата и прибра резервната броня. — Пълната броня се състои от двайсет и осем части. Първият магьосник, счупил десет, печели състезанието.

Лайла се пресегна и вдигна съсипаната броня.

— Трябва ли да знам още нещо? — попита и я завъртя в ръце.

— Е — отвърна прислужницата, — не е позволено да нанасяш удари с тяло — само със стихиите си, но ти сигурно вече го знаеш.

Не го знаеше. Засвири тръба. Първите двубои бяха на път да започнат.

— Имаш ли си име? — попита девойката и върна бронята.

— Истер.

— Ами, Истер… — Лайла отстъпи към завесата. — Ти… просто ще стоиш тук, докато ми потрябваш, така ли?

Жената се усмихна и извади от джоба си книжка.

— Имам си четиво.

— Нека позная, религиозен трактат?

— Всъщност — призна Истер и се настани на ниска кушетка, — разказва се за пирати.

Лайла се усмихна. Жрицата започваше да й харесва.

— Добре — съгласи се радушно, — няма да спомена и дума на авен есен.

Усмивката на Истер стана по-широка.

— Кой според теб ми я даде? — тя прелисти поредната страница. — Двубоят ти е в четири, мастър Стасион. Не закъснявай.

 

 

— Мастър Камеров! — с влизането на Кел в определения за него сектор се разнесе весел глас.

— Хастра.

Бронята и плащът на младия гвардеец бяха изчезнали и вместо тях носеше проста бяла туника, поръбена със златно. Шал, украсен със същия златен ширит, бе увит свободно около лицето и врата му, и скриваше всичко, освен орловия нос и топлите кафяви очи. Къдрица бе избягала изпод шала и когато Хастра го смъкна на шията си, Кел го видя да се усмихва.

Светии, колко млад изглеждаше — сякаш току-що е постъпил в светилището.

Антари не си даде труда да си сваля шлема. Беше твърде опасно — и не само защото щяха да го разпознаят. Маската постоянно напомняше за ролята му. Без тежестта й като нищо щеше да забрави кой е и кой не е.

Колебливо съблече сребърната куртка и я остави на един стол, докато Хастра намести плочките на бронята върху туниката му с дълги ръкави.

В далечината засвириха тръби. Първите три двубоя щяха да започнат всеки момент. Нямаше как да предвиди колко време ще отнемат началните срещи. Някои навярно щяха да продължат по дълго, други — да свършат за минути. Кел участваше в третия двубой на западната арена. Първият му противник беше Ост-ра-Нес, фароански вятърен маг.

Прегледа подробностите наум, докато Хастра закрепи и стегне плочките. Не осъзна, че е свършил, преди младият гвардеец да проговори:

— Готов ли сте, сър?

Пред едната стена, покрита със завеса, имаше огледало и Кел се изправи пред него с разтуптяно сърце.

— Сигурно си възбуден — предположи Хастра, така и беше. В началото сметна за лудост да участва в турнира — и, честно казано, замислеше ли се по-сериозно, осъзнаваше колко е налудничаво наистина — но не съумяваше да се овладее. Проклета да е логиката, проклета да е мъдростта — вълнуваше се.

— Насам — подкани го Хастра и разкри втора, скрита зад завеса врата към външната страна на отделението им в голямата шатра. Беше почти като допълнение, измислено с цел да осигури на Кел повече свобода на движение. Нищо чудно. Светии, Рай откога планираше този фокус? Май младият антари не беше вземал брат си достатъчно на сериозно. Май не бе обръщал подобаващо внимание на подготовката. Все пак прекарваше прекалено много време в покоите си или в Купата и бе започнал да предполага, че — само защото усеща тялото на Рай — знае и мислите на брат си. Очевидно беше сгрешил.

Откога се интересуваш чак толкова от имперска политика?

Интересувам се от кралството си, братко.

Рай се беше променил, поне толкова Кел беше забелязал. Но бе видял само настроенията на брат си и как помрачнява нощем. А този номер беше различен. Беше хитър.

Но, просто за всеки случай, Кел се върза за ножа, свален заедно с куртката, и дръпна една от многобройните драперии в шатрата. Хастра проследи как бодва меката плът на мишницата си и долепя пръсти до избилата кръв. На преградата от плат нарисува малък символ — вертикална линия, малка хоризонтална черта отгоре, обърната надясно и друга отдолу, обърната наляво. Кел го подухна, за да изсъхне, сетне намести драперията да скрие символа от поглед.

Хастра не попита нищо. Просто му пожела късмет и остана в шатрата, след като антари излезе. На няколко крачки от входа друг кралски гвардеец — Стаф — тръгна редом със състезателя. Крачеха мълчаливо, тълпите по улицата — мъже и жени, които не се интересуваха толкова от надпреварите, колкото от свързаните с тях празненства — се отместваха, за да ги пропуснат. Тук-там деца размахваха знаменца и Кел забеляза и двата лъва сред останалите символи.

— Камеров! — извика някой и скоро във въздуха отекна възгласът „Камеров, Камеров, Камеров!“ — името се влачеше зад него като шлейф.