В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (4)

IV

Веднъж попаднала на борда на „Среднощно острие“, Лайла почти не продумваше (Кел би изпаднал в потрес). Прекарваше всеки свободен миг в усилия да овладее арнески, като си съставяше речник — но колкото и бързо да учеше, все пак беше по-лесно да слуша, отколкото да говори.

Любимо забавление на екипажа беше да я замерват с думички в опит да отгатнат родния й език, но в крайна сметка я разкри Алукард Емъри.

Само след седмица на борда, една нощ капитанът спипа Лайла да ругае Кастър, кремъчния си револвер — бил просмукано с вода желязо и последният патрон заседнал в дулото му.

— Я виж ти каква изненада…

Лайла вдигна глава и се озъби на Алукард. Разбра го без затруднение и първоначално го отдаде на подобрения си арнески, но после осъзна, че не я е заговорил на този език. Беше използвал английски. Нещо повече, ясната му дикция и гладък говор издаваха човек с отлично владеене на кралския език. Не като придворните блюдолизци, които се мъчеха с думите и ги вадеха като фокусник от шапката си. Не, звучеше не по-зле от Кел или Рай. Човек, отгледан с езика, балансиран на устните му.

На един свят оттам, сред сивите улици на стария град на Лайла, това умение щеше да означава твърде малко, но тук подсказваше, че и двамата не са обикновени моряци.

В последен опит да спаси тайната си, Лайла се престори, че не го разбира.

— О, не ми се прави на глупачка, Бард — въздъхна капитанът. — Тъкмо ми привлече интереса!

Намираха се сами в тази част на кораба, на завет под надстройката на горната палуба. Лайла потайно посегна към ножа на кръста си, но Алукард вдигна глава и с блеснали очи попита:

— Защо не продължим този разговор в каютата ми? Освен ако не желаеш да направиш сцена.

Девойката съобрази, че би било по-добре да не прерязва гърлото на капитана на публично място.

Не, по-спокойно щеше да го довърши зад затворени врати.

 

 

Веднага щом се оказаха сами, Лайла му се нахвърли.

— Говориш анг… — начена, сетне се усети. — Кралски.

Така го наричаха тук.

— Очевидно — отвърна Алукард, преди без усилие да премине обратно на арнески. — Но това не е моят роден език.

— Так — опъна му се Лайла на същия език. — Кой казва, че е моят?

Алукард я озари с игрива усмивка и премина отново на английски:

— Първо, защото арнеският ти е ужасен. И второ, понеже е природен закон хората да ругаят на родния си език. А ти, трябва да призная, го използваше доста цветисто.

Недоволна от грешката си, Лайла стисна зъби, а Алукард я въведе в каютата си. Оказа се елегантна и удобна, с койка в ниша по протежение на едната стена и камина на другата, с две кресла с високи облегалки, разположени пред запаления огън. На бюрото от тъмно дърво бяха разгънати карти, върху които — същинско преспапие — лежеше свита на кълбо бяла котка. Помръдна с опашка при влизането на хората и отвори едно люляково око, когато Алукард приближи бюрото и прерови купчина книжа. Разсеяно почеса котката зад ушите.

— Еса — представи я небрежно. — Господарката на моя кораб.

В момента стоеше с гръб към Лайла и тя отново посегна към ножа на кръста си. Но, преди да стигне до оръжието, пръстите на Алукард трепнаха и острието изскочи от канията си и отлетя в ръката му, а дръжката чукна в дланта му. Капитанът дори не вдигна поглед. Лайла присви очи. За седмицата, прекарана на борда, не беше виждала никой да прави магии. Ето че Алукард се обърна към нея с лека усмивка, сякаш не се бе канила да го напада. Хвърли безгрижно ножа върху бюрото (дрънченето накара Еса отново да трепне с опашка).

— И после ще имаш възможност да ме убиеш — заяви той и посочи двете кресла пред огнището. — Първо нека си поговорим.

На масата между креслата имаше гарафа и две чаши, Алукард ги напълни с питие с малинов цвят и подаде едната на Лайла. Тя не я взе. Вместо това попита:

— Защо?

— Понеже обичам висшия кралски — отвърна той. — И ми липсва човек, с когото да го говоря…

За Лайла това беше разбираема сантименталност. Самото облекчение да продумаш след толкова дълго мълчание беше като да раздвижиш мускули след лош сън и да се отърсиш от сковаността.

— Не искам езикът ми да ръждяса, докато плавам по море.

Алукард се отпусна в едното кресло, гаврътна питието си, а скъпоценният камък на веждата му блестеше на светлината на огъня. Килна празната си чаша към другото кресло и Лайла го огледа, премисли възможностите си и се намести в него. Гарафата с пурпурно вино се намираше на масата помежду им. Тя си взе питието и се облегна, имитирайки позата на капитана, опря чаша на подлакътника и кръстоса в глезените изпънатите си крака. Самото въплъщение на безгрижието. Капитанът разсеяно завъртя един от пръстените си с форма на сребърно перо.

Известно време се оглеждаха един друг мълчаливо, като шахматисти преди първия ход. Лайла мразеше шаха. Не й стигаше търпение за тази игра.

Алукард първи се размърда и първи проговори:

— Коя си ти?

— Казах ти — отвърна тя простичко. — Наричам се Бард.

— Бард — повтори той. — Няма благороднически род с такова име. От кои си всъщност? Росек? Касин? Лорени?

Лайла изсумтя под нос, но не отговори. Алукард предполагаше — единственият логичен вариант за всеки от Арнес — че понеже говори английски или висш кралски, тя трябва да е благородничка. Наследничка със синя кръв, обучена да сипе английските думи като скъпоценности, за да впечатли краля, да спечели титла, дори корона. Девойката си представи принца — Рай — с топлия му чар и флиртаджийската аура. Навярно бе способна да привлече вниманието му, ако си пожелаеше. После обаче мислите й се отнесоха към Кел, застанал като сянка зад живописния наследник. Кел с рижавата коса и черното око, вечно намръщен.

— Добре де — отсече Алукард, — един по-лесен въпрос. Имаш ли си собствено име, мис Бард?

Лайла вдигна вежда.

— Да, да, знам, че си жена. В двора би минала за твърде хубаво момченце, но обикновено на корабите се хващат хора с повечко…

— Мускули? — предположи тя.

— Щях да кажа „растителност по лицето“.

Лайла се ухили независимо от неудобната ситуация.

— Откога знаеш?

— Откакто се качи на борда.

— Но ми позволи да остана.

— Стори ми се интересна… — Алукард си наля втора чаша. — Кажи ми, какво те доведе на моя кораб?

— Моряците ти.

— Да, но те видях и преди това през деня. Ти искаше да се качиш на борда.

Лайла се замисли, накрая призна:

— Корабът ти ми хареса. Изглежда скъп.

— Да, скъпичък си е.

— Канех се да изчакам екипажът да слезе на брега, после да те убия и да си присвоя „Острието“.

— Какъв хитър план — проточи Алукард и отпи от виното.

Лайла сви рамене:

— Винаги съм искала пиратски кораб.

При тези думи капитанът се засмя:

— Какво те кара да смяташ, че съм пират, мис Бард?

Лайла се намръщи. Не го разбра. Нали предишния ден, макар и пленник на „Острието“, стана свидетел как превземат кораб и от наблюдателницата видя как моряците се сражават, побеждават и отплават с плячката.

— Че какво друго да си?

— Всъщност съм капер — обясни капитанът и вирна брадичка. — Служа на добрата стара арнеска корона. Плавам с разрешението на рода Мареш. Пазя ги по море и отстранявам всички изпречили ми се неприятности. Иначе защо, според теб, висшият ми кралски щеше да е така добър, а?

Лайла изруга под нос. Нищо чудно, че моряците бяха добре приети в онази пивница с компаса. Бяха истински моряци. При тази мисъл сърцето й пропадна в петите.

— Но не плаваш под кралския флаг — уточни тя.

— Е сигурно бих могъл…

— Тогава защо не го правиш? — сопна се Лайла.

Алукард сви рамене.

— Не е така забавно, предполагам — и й се усмихна, този път хищно. — Както отбелязах, щях да вея кралския флаг, ако ми се искаше да ме нападат на всяка крачка или пък да изплаша плячката си. Но си харесвам кораба твърде много и не желая да го гледам как потъва, нито ми се иска да изгубя поста, само защото нямам с какви резултати да се похваля. Не, остриетата предпочитат по-изискана форма на проникване. Но не сме пирати… — Явно беше забелязал как пада духа на Лайла, понеже допълни: — Стига де, защо си толкова разочарована от думите ми, мис Бард? Все едно как го наричаш, пиратство или каперство, разликата е само на хартия. Наистина има значение единствено, че съм капитан на този кораб. И възнамерявам да си запазя и поста, и живота. А това ни връща към въпроса какво да правим с теб. Нощта, когато намушка онзи тип, Белс… едно-едничко нещо ти спаси кожата: уби го на сушата, а не в морето. На корабите има правила, Бард. Ако беше проляла кръв на борда на моя, нямаше да имам избор, освен да пролея и твоята…

— И все още е по силите ти — отбеляза тя, — а моряците ти несъмнено няма да възразят. Така че, защо ми спаси живота?

Въпросът я гризеше още от онази първа нощ.

— Бях любопитен — призна капитанът, загледан в кротките белезникави пламъци в камината. Стрелна гостенката си с тъмен поглед и допълни: — Освен това вече месеци наред се чудех как да се отърва от Белс — продажното копеленце ме крадеше. Ето защо го приех като услуга и реших да я върна. За твое щастие, по-голямата част от екипажа и бездруго мразеше негодника.

Еса се приближи до капитанското кресло и недоволно ококори огромните си люлякови очи срещу Лайла. Не мигаше. Девойката беше почти сигурна, че би следвало котките да мигат.

— Та — Алукард се протегна по котешки, — ти се качи на борда с намерението да ме убиеш и да откраднеш кораба ми. Разполагаше със седмица, защо още не си опитала?

Лайла сви рамене:

— Не сме приставали никъде.

Капитанът се подсмихна:

— Винаги ли си така чаровна?

— Само на родния си език. Има какво още да се иска от арнеския ми, както сам отбеляза.

— Странно, като се има предвид, че никога не съм срещал човек, който говори дворцовия език, но не и този на простолюдието…

Алукард млъкна, очевидно очакваше отговора й. Лайла отпи от виното си и остави тишината да се нагнетява.

— Знаеш ли — обади се капитанът, щом стана ясно, че тя няма да осветли пътя му. — Прекарай нощта с мен и ще ти помогна да подобриш езика си.

При тези думи Лайла едва не се задави с виното и стрелна Алукард с гневен поглед. Той обаче се смееше — смехът му беше лек и естествен, макар че котката настръхна.

— Не исках да прозвучи по този начин — овладя се той. Лайла имаше чувството, че е добила цвета на питието в чашата си. Лицето й гореше. Прииска й се да го удари.

— Защо да не ми правиш компания, например — опита капитанът отново, — а аз ще запазя тайната ти.

— И да дадеш повод на екипажа да мисли, че си лягаме заедно?

— О, едва ли ще си го помислят… — капитанът махна с ръка. Лайла се постара да не изпита обида. — А и обещавам, че преследвам само насладата от разговора с теб. Дори ще ти помогна с арнеския.

Размишлявайки, крадлата почукваше с пръсти по подлакътника. Накрая реши:

— Добре… — Изправи се и отиде до бюрото, където ножът й още се въргаляше върху картите. Сети се как капитанът го изтръгна от хватката й. — Но искам услуга в замяна.

— Странно, смятах за услуга разрешението ми да останеш на моя кораб, макар да си лъжкиня, крадла и убийца. Но моля те, продължавай!

— Магията — опипа почвата Лайла, докато прибираше острието в канията му.

Алукард вдигна украсената си със сапфир вежда:

— Какво за нея?

Девойката се поколеба, докато се мъчеше да подбере подходящите думи:

— Бива те в нея.

— И?

Лайла извади подаръка на Кел от джоба си и го сложи на масата.

— И аз искам да се науча…

Ако се канеше да се възползва от възможностите на този нов свят, се налагаше да научи истинския му език.

— Не съм много добър учител — предупреди Алукард.

— Но пък аз уча бързо.

Капитанът наклони глава в размисъл. После взе кутията на Кел, щракна ключалката и я остави да се разтвори в шепата му.

— Какво искаш да научиш?

Лайла седна отново в креслото и се наведе напред, отпуснала лакти на коленете си.

— Всичко.