В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (39)

I

Кел седна с все още заседнал в гърлото писък.

Потта чертаеше пътечки по лицето му. Примигваше, за да прогони кошмара.

В сънищата му Червеният Лондон гореше. Продължаваше да надушва дима и сега — вече буден — отне му известно време да осъзнае, че не е просто ехо, последвало го от съня. Чаршафите бяха овъглени между пръстите му — някак бе успял да призове огън в съня си. Взираше се в юмруците си, стиснати до побеляване на кокалчетата. Бяха минали години, откакто контролът му се бе изплъзвал.

Отметна завивките и почти успя да стане, когато чу каскада звуци отвъд прозорците — тромпети и камбани, карети и викове.

Турнирът!

Кръвта му бучеше, докато се обличаше. Обърна палтото си с хастара навън няколко пъти — за да провери да не би безконечните дипли да са погълнали сребърната куртка на Камеров — преди да го върне към кралското червено и да се насочи към долния етаж.

Появи се по задължение на закуска, кимна на краля и кралицата и пожела на Рай късмет, докато орляк прислужници се вихреха около принца с финалните планове, бележки и въпроси.

— Къде отиваш? — попита кралят, понеже Кел си грабна кифла и се обърна към вратата.

— Сир? — той погледна през рамо.

— Това е кралско събитие, Кел. От теб се очаква да присъстваш.

— Разбира се — младежът преглътна. Рай го стрелна с поглед, който подсказваше: „Докарах те чак дотук. Не се издънвай точно сега.“

Ами ако се провали? Принцът отново ли ще извика Кастарс да изиграе ролята му? Рисковано беше, трябваше да се разменят навреме за битките, а и Кел не очакваше чарът на актьора да го спаси на ринга. Потърси припряно разумно извинение.

— Просто… Не мисля за редно да стоя при кралското семейство.

— И защо? — поинтересува се крал Максим. Погледът на кралицата се насочи към младия антари и се плъзна по рамото му, а Кел се застави да преглътне необходимостта да посочи, че в действителност не е член на кралското семейство — изминалите четири месеца го бяха потвърдили кристално ясно. Но Рай го изпепеляваше с предупредителен поглед.

— Ами — намери оправдание младежът, — заради безопасността на принца. Едно е да ме изложите на показ пред важните гости и състезателите в компанията на аристократи, Ваше Величество, но вие сам казахте, че съм мишена… — Принцът кимна лекичко и окуражително и Кел продължи. — Мъдро ли е да се оказвам твърде близо до Рай и на такова публично събитие? Надявах се да си намеря по-потайно място, в случай че потрябвам. Някъде с хубава видимост към кралската ложа, но не в самата нея.

Кралят замислено присви очи. Кралицата се загледа в чашата си с чай.

— Добре намислено — съгласи се намусено Максим. — Но дръж Стаф или Хастра при теб през цялото време. И никакво скитане.

Кел съумя да се усмихне:

— Не бих желал да се озова никъде другаде.

С тези думи се измъкна.

— Кралят е наясно с ролята ти — усъмни се Хастра, докато се отдалечаваха по коридора. — Нали?

Кел стрелна с поглед младия гвардеец и спокойно отвърна:

— Разбира се — осени го гениално прозрение и добави. — Но кралицата не знае. Нервите й не биха понесли напрежението.

Хастра кимна с разбиране.

— Не е същата, не си ли съгласен? — прошепна. — Не и след онази нощ.

Кел изпъна рамене и ускори крачка.

— Никой от нас не е… — На стъпалата към Купата спря. — Нали си запознат с плана?

— Да, сър — стрелна го Хастра с възбудена усмивка и изчезна.

Младият магьосник си съблече палтото и го обърна наопаки, още докато се спускаше в Купата, където вече бе нарисувал пряк път на полираната каменна стена. Маската му се намираше в кутията си на масата, заедно с бележка от брат му.

Задръж я — и главата си — на раменете си.

Кел надяна сребърната куртка на Камеров и отвори кутията. Вътре го очакваше „лицето“ му, полирано до огледално съвършенство. Изкривяваше отражението на антари дотам, че да прилича на съвсем друг човек.

До кутията се намираше навито на руло парче червен плат и след като го разгърна, се натъкна на нов флаг. Двете рози бяха заменени от два лъва — черен и бял, очертани със златно, за да изпъкнат върху аления фон.

Кел се усмихна и нахлузи маската на главата си, а рижавата му коса и различните на цвят очи изчезнаха под сребърната повърхност.

— Мастър Камеров — Стаф поздрави излезлия на утринния въздух магьосник. — Готов ли сте?

— Готов съм — отвърна той на арнески, с глас приглушен и смекчен от метала.

Тръгнаха нагоре по стълбите и на горната площадка Кел изчака гвардеецът да се върне и да потвърди чистия път пред тях. Или по-скоро — покрития. Основите на двореца заслоняваха стъпалата от реката към улицата. По брега търговски сергии, наблъскани една до друга, скриваха пътечката. Кел излезе от сянката на двореца и се пъхна сред шатрите, за да стъпи на главната улица, а междувременно принцът антари изчезна напълно. Мястото му зае Камеров Лости.

Макар и съвсем друг човек, продължаваше да се отличава с ръст и телосложение — снажен и облечен в сребърно от маската до ботушите — така че тълпата бързо засече магьосника в редиците си. След първия напор обаче Кел не се дърпаше от вниманието. Вместо да се опитва да имитира държанието на Рай, той изпълняваше своя версия — но такава, която не се бои от окото на обществеността, притежава сила и няма тайни — и скоро закрачи леко и уверено.

През целия път през множеството към централния стадион, Стаф го следваше по петите и се сливаше с другите гвардейци, наредени на равни разстояния сред тълпите от народ.

Кел се усмихна на изкачване по моста от брега до най-близката от трите плаващи арени. Снощи си бе представял как усеща земята под него да се движи, но вината навярно бе на виното, понеже тази сутрин арката в дъното на арената му се стори солидна като земята под краката му.

В прохода вече се бяха събрали половин дузина други мъже и жени — всички арнесци. В очакване на величествената си поява магьосниците от Фаро и Веск щяха да се съберат в отредените за тях тунели. Също като Кел, участниците бяха издокарани в официални турнирни костюми, с елегантни куртки или плащове и, разбира се, с шлемове.

Позна навитите коси на Кисимир зад коткоподобна маска, Лосен — на крачка зад нея, сякаш наистина й беше сянка. До тях се извисяваше масивният Брост, с черти едва прикрити от проста ивица тъмен метал над очите. И до него, зад маска от поръбени в синьо люспи, стоеше Алукард.

Погледът на капитана се плъзна над Кел и той се скова, но, разбира се, където антари виждаше срещу себе си враг, Емъри съзираше само непознат със сребърна маска. И очевидно му се бе представил по време на Нощта на флаговете, защото Алукард кимна с арогантна усмивка.

Кел отвърна на поздрава му, с тайната надежда пътищата им да се пресекат на ринга.

Джинар се появи зад гърба на младия антари върху полъх вятър и се плъзна покрай него с вятърничав кикот, преди да потрие рамене с Алукард.

В тунела отекнаха още стъпки и Кел се обърна да види присъединяването на последните неколцина арнесци към групата, а най-отзад се мярна тъмният силует на Стасион Елсор — дългурест и слаб, с лице напълно скрито под демонска маска. За миг дъхът на младия антари секна, но Рай беше прав — той копнееше да види Лайла Бард във всеки в черно и зад всяка лукаво ухилена сянка.

Маската засенчваше очите на Стасион Елсор, но отблизо демонската физиономия изглеждаше различна, рогата се извиваха назад, а скелетоподобната челюстна кост закриваше устата и шията. Кичур с оттенък по-тъмен от косата на Лайла се подаваше като цепнатина между засенчените очи на магьосника. И макар устата му да се виждаше между демонските зъби, Стасион не се усмихваше, само зяпаше Кел. Камеров.

— Фал шас — пожела му антари. Късмет.

— И на теб — отвърна Стасион просто, а гласът му потъна във внезапния тръбен зов на фанфарите.

Кел се извърна към арките, навреме за отварянето на вратата и началото на церемониите.