В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (38)

V

Белият Лондон

Холанд обикаляше из кралските покои.

Бяха просторни и сводести като тронната зала, с широки прозорци от всяка страна. Спалнята, в западната кула на замъка, гледаше към целия град. Оттук кралят виждаше как сиянието от Сийлт танцува като лунна светлина по надвисналите облаци, също и пламъците на лампите — бледи, но стабилни, разсеяни от стъклата на прозорците и ниската мъгла… Виждаше града — неговия град — да спи и да се буди, да се вълнува и да шава. И да се връща към живот.

Дръпна се рязко, понеже нещо тупна на перваза на прозореца — силата инстинктивно бликна към повърхността — но се оказа просто птица. Беше сиво-бяла, със светлозлатисти гърди и очи, които грееха черни като на Холанд. Той издиша.

Птица.

Колко време мина, откакто за последно видя жива твар? Животните избягаха заедно с магията, скриха се по далечни земи, където светът не умира, заровиха се в земята, за да стигнат до оттеглящия се живот. Всяка твар, достатъчно глупава да попадне в човешки ръце, беше убита за прехрана или за магия, или и за двете. Близнаците Дейн бяха държали два коня, разкошни бели чудовища, и дори те бяха паднали в дните след смъртта им, в града, потънал в хаос и клане за короната. Холанд пропусна онези първи дни, разбира се. Прекара ги, вкопчен в живота, в градина на един свят разстояние.

Само че ето я, на прозореца — птица.

Не осъзнаваше, че посяга към нея, докато тя не накокошини пера и не разпери криле, а връхчетата на пръстите му успяха да се плъзнат по перушината й, преди да му се изплъзне.

Едничка птица. Но тя беше знак. Светът се променяше.

Осарон бе в състояние да призовава много неща. Не и това обаче. Нищо, чието сърце бие, нищо, което има душа. Холанд предполагаше, че е за добро. В крайна сметка, ако Осарон е способен сам да си направи тяло, нямаше да има нужда от антари. И, колкото и белият магьосник да се нуждаеше от магията на Осарон, настръхваше целия само от мисълта ошокът да скита свободно. Не, Холанд не беше само партньор на черния крал, беше и негов затвор.

И затворникът му губеше търпение.

Още.

Гласът отекна в главата му.

Холанд взе книга и започна да чете, но само след две страници листовете потрепериха, все едно в плен на вятър и целият том — от хартията, та до корицата — се превърна на стъкло в ръцете му.

— Това е детинско — промърмори той, остави настрани съсипаната книга и разпери ръце на перваза.

Още.

Усети тръпка под дланите си и сведе очи, само за да види тънки пипалца мъгла да се разстилат над камъка и да оставят подире си скреж, цветя, бръшлян и огън.

Холанд дръпна ръце, сякаш се беше опарил.

— Стига вече — възмути се и обърна поглед към огледалото — елегантно и високо, поставено между два прозореца. Надзърна към отражението си и видя нетърпеливия, недоволен поглед на Осарон.

По силите ни е да постигнем повече.

По силите ни е да бъдем повече.

По силите ни е да имаме повече.

Да имаме всичко.

А вместо това…

Магията се стрелна напред, измъкна се от хватката на Холанд — стотици струйки с дебелината на конец се стрелнаха и се извиха около него, изпънали се от стена до стена и от пода до тавана, а той се озова в средата на клетка.

Холанд поклати глава и разсея илюзията. Заяви:

— Това е моят свят. Не е платно за твоите прищевки.

Ти нямаш въображение, нацупи се Осарон от отражението.

— Имам въображение — възрази магьосникът. — Виждал съм какво се е случило с твоя свят.

Осарон не отвърна, но антари чувстваше възбудата му. Усещаше ошокът да изпробва границите на егото му и да прокарва коловози в ума му. Демонът беше древен като света — и също толкова непримирим.

Холанд затвори очи и се опита да обгърне и двама им в покой като одеяло. Нуждаеше се от сън. Точно в средата на спалнята имаше много голямо легло — елегантно, но недокоснато. Белият крал не спеше. Не и добре. Атос прекара твърде много години, гравирайки — с нож, огън и длето — недоверието в покоя в тялото му. Мускулите му отказваха да се отпуснат, умът — да се разтовари, изградените от него стени не бяха вдигани, за да падат. Вярно, Атос беше мъртъв, но Холанд не съумяваше да се отърси от страха как, затвори ли очи, е възможно да ги отвори Осарон. Не беше в състояние да понесе мисълта, че ще трябва отново да предаде контрола.

Постави стража пред покоите си, за да е сигурен, че няма да излиза, но при всяко пробуждане спалнята му изглеждаше различно. Пълзящи рози по стената на прозореца, леден канделабър, килим от мъх или екзотична тъкан — винаги имаше малка промяна, нанесена през нощта.

Имахме сделка.

Усещаше волята на ошока да напира срещу неговата, да нараства ден след ден и макар Холанд още да владееше положението, не знаеше колко дълго ще издържи. Нещо трябваше да бъде пожертвано. Или някой.

Белият антари отвори очи и пресрещна погледа на ошока.

— Искам да сключим нова сделка.

В огледалото Осарон наклони глава в очакване, заслушан.

— Ще ти намеря друго тяло.

Демонът видимо се вкисна.

Те са твърде слаби да ме издържат. Дори Ожка би се сринала под истинския ми допир.

— Ще ти намеря тяло, силно като моето — предложи Холанд предпазливо.

Осарон му се стори заинтригуван.

Антари ли?

Магьосникът продължи нататък:

— И неговия свят. Да разполагаш с него както ти е удобно. А в замяна ще оставиш този свят на мен. Не едновремешния, а какъвто ще стане. Възстановен.

Друго тяло, друг свят, замисли се Осарон. Толкова ли ти се ще да се отървеш от мен?

— Ти искаш повече свобода — обясни Холанд. — Предлагам ти я.

Ошокът проучи предложението му. Антари се стараеше да държи ума си чист и ясен — черната магия щеше да усети чувствата му и да узнае мислите.

Предлагаш ми антари за съд. Знаеш, че не мога да овладея подобно тяло без разрешение.

— Това е моя грижа — отвърна Холанд. — Приеми предложението ми и ще имаш ново тяло и нов свят, с който да постъпваш както желаеш. Но няма да получиш този свят. Няма да го съсипеш.

Хммм, звукът премина като вибрация през главата на магьосника. Много добре, рече ошокът накрая. Доведи ми друго тяло и сделката е сключена. Тогава ще превзема неговия свят.

Холанд кимна.

Но, добави Осарон, ако не успея да го убедя, ще задържа тялото ти като мое.

Белият антари изръмжа. Ошокът чакаше.

Е? Ленива усмивка се разля по лицето на отражението. Все още ли желаеш да сключиш сделка?

Холанд преглътна и погледна през прозореца си. Отвън прелетя втора птица.

— Желая.