В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (37)

IV

— Какво правим тук?

— Крием се.

— Сигурно можем да се скрием и в двореца.

— Ама наистина, Кел! Нямаш никакво въображение.

— А ще потъне ли?

Бутилката заплиска в ръката на Рай.

— Не се дръж като идиот.

— Въпросът е съвсем на място — възрази Кел.

— Казаха ми, че няма начин — отвърна принцът и вдигна наздравица срещу арената.

— Няма как или не би трябвало? — попита Кел и запристъпва по пода на стадиона, сякаш е направен от стъкло. — Понеже, ако става дума за второто…

— Такъв си досад… ох! — Рай се препъна в нещо и в пръстите на брат му отекна притъпена болка.

— Заповядай! — измърмори той и призова шепа огън.

— Не! — Принцът се хвърли към него и насила му затвори юмрука и угаси пламъка. — Нали се промъкваме. Редно е промъкването да се прави в тъмното!

— Ами добре тогава, само гледай къде ходиш.

Явно Рай бе решил, че са се отдалечили достатъчно, защото се намести направо върху гладкия каменен под на арената. На лунна светлина Кел виждаше очите на брат си, златната диадема в косата му и бутилката вино с подправки, чиято тапа извади.

Младият антари също се настани на земята до принца и се облегна на нещо — платформа, стена или стълби? Вдигна глава и се възхити на стадиона или поне на малкото, което виждаше — трибуната, готова да се напълни с народ, как ще се разиграе предстоящият двубой, възможността скроеният от двама им заговор да проработи.

— Напълно ли си сигурен? — попита.

— Малко е късно да си променяме намеренията — промърмори брат му.

— Сериозно говоря, Рай. Все още има време.

Принцът отпи от виното и остави бутилката помежду им, очевидно потънал в размисъл върху зададения въпрос.

— Спомняш ли си какво ти казах? — попита мило. — След онази нощ? Защо взех медальона от Холанд.

Кел кимна.

— Искал си сила.

— Все още я искам — прошепна Рай. — Всеки ден. Будя се с копнежа да бъда по-силна личност. По-добър принц. Достоен крал. Този копнеж е като пожар в гърдите ми. Но освен това ги има и онези мигове — ужасните, вледеняващи моменти, когато си спомням какво сторих… — поднесе длан към сърцето си. — На себе си. На теб. На кралството ми. И ме боли… — гласът му потрепна. — Повече, отколкото когато умирах. През някои дни не чувствам, че заслужавам всичко това… — тупна се по душевния печат. — Заслужавам да съм… — замълча, но Кел долавяше болката на брат си, все едно е физическа. Рай продължи: — Според мен се опитвам да ти кажа, че и аз имам нужда от това… — най-сетне се осмели да погледне към антари. — Ясно?

Кел преглътна.

— Ясно — и взе бутилката.

— След като се разбрахме, гледай все пак да не убиеш и двама ни.

Младият магьосник простена и Рай се засмя.

— За хитроумните планове — антари вдигна наздравица за брат си. — И за поразителните принцове.

— За маскираните магьосници — отвърна Рай и отпи от виното.

— За лудите идеи.

— За „Есен таш“.

— Няма ли да е изумително — каза след известно време Рай, когато изпразниха бутилката, — ако ни се размине?

— Кой знае — отвърна Кел. — Като нищо ще минем между капките.

 

 

Рай нахлу в спалнята си с препъване, като отби с махване на ръката въпросите на Толнерс къде е бил, и хлопна вратата право в лицето на гвардееца. Беше тъмно и той направи три нестабилни крачки, преди да си удари глезена в масата и да изругае сочно.

Стаята се люлееше — хаос от сенки, озарен само от бледата светлина на почти угасналия огън в камината и свещите в ъглите, от които само половината горяха. Рай заотстъпва, облегна гръб на най-близката стена и зачака люлеенето да отмине.

На долния етаж балът най-сетне приключваше, кралските гости се оттегляха по покоите си, благородниците — по домовете си. Утре. Утре турнирът щеше да започне.

Рай знаеше истинската причина за колебанието на Кел и тя не беше дали ще го хванат, или ще предизвика неприятности: страхуваше се да не му причини болка. Ден след ден антари се движеше така, все едно брат му е направен от стъкло — и това го побъркваше. Но щом започнеше турнирът — щом видеше принца добре, способен да понесе всичко и да оцелее — да му се не види, щеше да преживее всичко, нали именно там се крие смисълът на заклинанието? — тогава Кел сигурно най-сетне ще спре да затаява дъх и да се мъчи да го защити и просто ще живее.

Защото Рай не се нуждаеше от защитата му — вече не — и беше казал само частичната истина, когато заяви, че и двамата имат нужда от това.

В интерес на истината, принцът се нуждаеше повече.

Понеже Кел му беше дал нежелан от него дар и никога не би могъл да се отплати за него.

Винаги щеше да завижда за силата на брат си.

А сега, в определен ужасяващ смисъл, тя беше и негова.

Беше безсмъртен.

И ненавиждаше всеки миг.

И мразеше факта, че го мрази. Мразеше превръщането си в нещо напълно непоискано — в товар за брат си, в източник на болка и страдание, в затвор. Мразеше отказа си — щеше да го даде при наличие на избор. Мразеше благодарността си за липсата на избор, понеже искаше да живее, дори и да не го заслужава.

Но най-много от всичко мразеше, че начинът му на живот променя живота на Кел и брат му започва да маневрира през ежедневието си, сякаш внезапно е станал крехък. Черният камък и онова, което живееше в него, а за известно време — в младежа — промениха антари, пробудиха безпокойство и дързост в душата му. На Рай му се искаше да кресне в ухото на брат си и да му каже да не страни от опасностите заради него, а да се втурва право към тях, нищо че ще пострада.

Понеже Рай заслужаваше болката.

Виждаше как брат му се задушава под тежестта й. Под неговата тежест.

И ненавиждаше всичко това.

А този жест — този глупав, налудничав, опасен жест — бе всичко, което имаше възможност да му даде.

Най-голямото, на което беше способен.

Стаята се стабилизира и, внезапно, чак до мозъка на костите си, Рай изпита нужда от още едно питие.

По протежение на стената беше разположено барче — резбован дървен шкаф, инкрустиран със злато. До поднос с дузина различни напитки се гушеха малки кристални чаши и в здрача принцът присви очи преди да посегне към тънка стъкленица в дъното, скрита от по-високите и по-интригуващи бутилки. Тоникът в стъкленицата беше млечнобял, а тапата — с тънка тръбичка.

Една капка за спокойствие. Две за тишина. Три за сън.

Така беше изредил Тийрън, когато му го предписа.

Пръстите на Рай трепереха. Посегна към стъкленицата и разбута другите чаши.

Беше късно и той не искаше да остава насаме с мислите си.

Лесно щеше да повика някого — не изпитваше затруднения да си намира компания — но не беше в настроение да се усмихва, да се смее и да омайва. Ако Джен и Париш се навъртаха наоколо, щяха да поиграят санкт с него и да му помогнат да държи мислите си под контрол. Но и двамата бяха мъртви — и то по вина на Рай.

И ти не би трябвало да си жив.

Разтърси глава в опит да прогони гласовете, но те не искаха да си отидат.

Провали всички.

— Спри! — изръмжа принцът под нос. Мразеше мрака и вълните от сенки, които винаги го догонваха. Беше се надявал партито да го изтощи, да му помогне да спи, но колкото и да беше уморено тялото му, с нищо не усмиряваше беснеещите мисли.

Ти си слабак.

Пусна три капки в празна чаша и ги заля с подсладена вода.

Провал.

Рай гаврътна напитката (Убиец!) и започна да брои — отчасти, за да прецени ефекта й, отчасти — в опит да заглуши гласовете. Стоеше до бара, взираше се в празната чаша и отброяваше секундите, докато мислите и зрението му започнаха да се замъгляват.

Оттласна се от барчето и замалко да падне, понеже стаята се завъртя около него. Хвана се за колоната на леглото, затвори очи (Не би трябвало да си жив!), задърпа ботушите си и опипом рухна на завивката. Сви се на топка, а мислите продължаваха да гърмят: за гласа на Холанд, за амулета; вече изкривени, усукани в спомени от нощта, когато Рай умря.

Не си спомняше всичко, но помнеше как Холанд му връчи подаръка си.

За сила.

Спомняше си как стои в покоите си, плъзва верижката на медальона през главата си и стига до средата на коридора, а сетне — нищо. Нищо, докато в гърдите му не се вряза разкъсваща горещина и той погледна надолу, за да види дланта си, вкопчена в дръжката на кинжал, а острието — потънало между ребрата.

Спомняше си болката, кръвта и страха, и накрая — тишината и мрака. Как се предава и се пуска по течението, как потъва, отплава… И шокът от издърпването обратно, досущ като падане в бездна — и ужасната, разтърсваща болка при сблъсъка със земята. Само дето не падаше надолу. Издигаше се. Изплуваше обратно към повърхността на самоличността си, към определено време и място.

После тоникът най-сетне подейства, спомените затихнаха, а миналото и настоящето милостиво избледняха и Рай трескаво потъна в бездната на съня.