В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (36)

IІІ

— Позволих си свободата да ти поръчам символа — заяви Рай, отпуснал лакти на мраморното перило на галерията. — Нямаш против, надявам се.

Кел направи гримаса.

— А искам ли изобщо да знам какъв е?

Принцът измъкна сгънато парче плат от джоба си и му го подаде. Платът беше червен и при разгръщането, на него се оказа стилизирана роза в черно и бяло. Всъщност розата беше сгъната по централната ос и огледално отразена, така че изображението представляваше две цветя, обкръжени от множество тръни.

— Колко изискано — отсече Кел безизразно.

— Защо поне не се престориш на благодарен?

— А защо не ми избра нещо малко по… де да знам… страховито? Змия например? Или разгневен звяр? Хищна птица?

— Кървав отпечатък от длан? — отвърна Рай. — Сетих се! Защо не пробваме с грейнало черно око?

Кел се намуси.

— Прав си — продължи принцът. — Трябваше да нарисувам просто кисело изражение. Но всички щяха да познаят, че си ти. Сметнах тази рисунка за доста подходяща.

Кел промърмори нещо нелюбезно и пъхна флага в джоба си.

— Пак заповядай!

Антари огледа Розовата зала.

— Според теб някой ще забележи ли, че аз… така де, Камеров Лости… липсва на празненството?

Рай отпи от питието си.

— Съмнявам се — отвърна. — Но, просто за всеки случай…

Той наклони чашата си към елегантен силует, маневриращ из тълпата. Кел тъкмо бе отпил от виното си и замалко да се задави. Господинът беше висок и слаб, с подстригана рижава коса. Носеше елегантни черни панталони и сребърна туника с висока яка, но вниманието на магьосника привлече маската, пъхната по мишницата му.

Отлята като едно цяло от сребристобял метал, лъсната до огледален отблясък.

Неговата маска. Или по-скоро тази на Камеров.

— Кой, да му се не види, е този?

— Този, скъпи ми братко, е Камеров Лости. Поне за тази вечер.

— Дявол да го вземе, Рай, на колкото повече хора кажеш за плана си, толкова по-вероятно е да се провали.

Принцът махна с ръка:

— Платих на нашия актьор солидна сума, за да изиграе ролята тази вечер и знае само, че го прави, понеже Камеров не обича публичните изяви. Единствено на това събитие се очаква всички трийсет и шест участници да покажат лицата си, включително Камеров. Спокойно, Кастарс е дискретен.

— Познаваш ли го?

Рай сви рамене:

— Пътищата ни са се пресичали.

— Спри — обади се Кел. — Моля те. Не искам и да чувам за романтичните ти забежки с човека, който в момента се преструва на мен.

— Не се стряскай толкова. Не съм се срещал с него, откакто се съгласи да поеме тази конкретна роля. А точно това е свидетелство колко много те уважавам.

— Колко ласкателно.

Рай улови погледа на актьора и след малко, привършил обиколката на залата, фалшивият Камеров Лости — е, Кел предполагаше, че и двамата са фалшиви, но: копието на копието — се изкачи по стълбите до галерията.

— Принц Рай — поздрави и се поклони с малко повече ентусиазъм, отколкото антари би вложил. Почтително добави: — И мастър Кел.

— Мастър Лости — отвърна Рай развеселено.

Очите на магьосника — и двете сиви — се втренчиха в Кел. Отблизо се виждаше, че са еднакви на ръст и по телосложение. Принцът бе изпипал плана си докрай.

— Желая ви успех в идните дни — каза Кел.

Усмивката на копието му се разшири:

— За мен е чест да се сражавам за Арнес!

— Малко се престарава, не смяташ ли? — попита младежът, когато въплъщението му се върна долу.

— О, не се цупи — отвърна Рай. — Най-важното е, че Камеров има лице. И по-точно — то не е твоето.

— Не носи палтото.

— Не, за наше нещастие, не става да вадиш копия от онова твое палто, а предположих, че няма да искаш да се разделиш с него.

— И щеше да си прав — Кел тъкмо се извръщаше, когато забеляза напредваща през залата сянка — силует, облечен в черно, с намек за подигравателна усмивка и с демонска маска. Приличаше почти на онази, която бе видял върху лицето на Лайла в нощта на маскарада у Рай. Нощта, когато Астрид взе Кел за затворник и си присвои тялото на принца. Девойката се появи като привидение на терасата, облечена в черно и понесла рогата маска. Беше с нея и тогава, и после, докато бягаха, понесли заедно Рай на прага на смъртта, и в стаята в светилището, докато Кел го възкресяваше. Носеше я на главата си в Каменната гора, по стълбите на замъка в Белия Лондон, и висеше от кървавите й пръсти, когато той падна.

— Кой е този? — попита Кел.

Рай проследи погледа му:

— Явно е човек, споделящ вкуса ти към едноцветните дрехи. С изключение на това… — принцът извади от джоба си сгънат лист и прегледа списъка. — Не е Брост, той е огромен. С Джинар се познавам. Трябва да е Стасион.

Кел присви очи, но приликата вече се разсейваше. Косата беше твърде къса и тъмна, маската — различна, а усмивката бе заменена от остри черти. Антари поклати глава.

— Знам, лудост е, но за секунда си помислих, че беше…

— Светии, сега пък я виждаш във всичко и всеки, нали? За това си има дума…

— Халюцинация?

— Влюбване.

Кел изсумтя:

— Не съм влюбен. Просто… — Просто искаше да я види. — Пътищата ни се пресякоха веднъж. Преди месеци. Случва се.

— О, да, връзката ти с мис Бард е съвсем обикновена.

— Стига де.

— Пресичате светове, убивате аристократи, спасявате градове. Все елементи на обичайното ухажване.

— Не сме се ухажвали — възрази Кел. — В случай, че си забравил, тя си тръгна.

Нямаше намерение да прозвучи обидено. Тя не го изостави, просто си отиде. И той не бе в състояние да я последва, дори да искаше. А сега се беше върнала.

Рай изпъна рамене:

— Когато тази история приключи, трябва да идем на пътешествие.

Кел подбели очи.

— Не пак.

В този момент в залата под тях видя бялата роба на мастър Тийрън. Цяла нощ — цяла седмица, та дори месец — авен есен го беше избягвал.

— Подръж ми чашата — и я подаде на принца.

Преди Рай да смогне да възрази, Кел бе изчезнал.

 

 

С демонска маска, провесена в едната ръка и избрания от нея флаг — два сребърни ножа, кръстосани на черен фон — в другата, Лайла се измъкна, преди тълпата да оредее. Намираше се във фоайето, когато чу стъпки зад гърба си. Не хрущене на ботуши по мрамор, а меки крачки на износени обуща.

— Делайла Бард — изрече спокоен, познат глас.

Тя спря насред крачка и се извърна. Главният жрец на Лондонското светилище стоеше, стиснал сребърен бокал с две ръце, преплел пръсти. Бялата му роба беше обшита със златно везмо, сребристобялата коса — елегантно, но простичко оформена над острите сини очи.

— Мастър Тийрън — усмихна му се, макар сърцето й да препускаше бясно. — Нима на авен есен му се полага да пие?

— Не виждам защо не — отвърна той. — Ключът към всичко, магия или алкохол, е умереността… — той огледа бокала си. — Освен това вътре има само вода.

— Аха — Лайла си открадна крачка назад и скри маската зад гърба си. Не беше съвсем сигурна как да постъпи. По принцип двата й варианта в случай на притискане в ъгъла бяха да се обърне и да побегне или да се бие, но и двете тактики не изглеждаха подходящи спрямо мастър Тийрън. Донякъде се чувстваше възхитена, че я разпознаха, а и, честно, не си представяше как вади нож на ментора на Кел.

— Интересен костюм носиш — отбеляза авен есен и пристъпи към нея. — Ако си искала аудиенция с принц Рай и мастър Кел, сигурен съм, би било достатъчно да помолиш за такава. Наистина ли е било нужно да се маскираш? — После, разчел изражението й, продължи. — Но тази маскировка не е само начин да проникнеш в двореца, нали?

— Всъщност съм тук като състезател.

— Не, не си — отвърна жрецът простичко.

Лайла настръхна.

— Откъде знаете?

— Лично ги избирах.

Тя сви рамене.

— Ами един явно ще да е отпаднал.

Тийрън я изгледа продължително и изпитателно.

Дали й четеше мислите? Способен ли беше? Ето я най-трудната част да попаднеш в свят, където магията е възможна. Принуден си да се чудиш какво друго още съществува. Лайла не беше нито скептик, нито вярваща — разчиташе на инстинктите си и на света, който бе способна да види. Само дето видимият свят бе станал значително по-странен.

— Мис Бард, в какви неприятности си се забъркала сега? — Преди тя да отговори, жрецът продължи. — Но това не е точният въпрос, нали? Ако се съди по вида ти, точният би бил къде е мастър Елсор.

Лайла се усмихна леко и обясни:

— Жив е и се чувства добре. Е, поне е жив. Или — беше последния път, когато го видях… — Жрецът изпъшка тихичко. — Добре е, мастър Тийрън! Но няма да успее да се яви за „Есен таш“, така че участвам на негово място.

Последва още едно тихо изпъшкване, изпълнено с неодобрение.

— Вие сте човекът, който ме окуражи — предизвика го Лайла.

— Казах ти да захраниш спящата си сила, а не с измама да си намериш място в международен турнир.

— Казахте ми, че тая магия в себе си. Сега пък според вас не притежавам нужните качества?

— Не знам какви качества имаш, Лайла. Ти също не знаеш. И макар да се радвам да чуя, че престоят ти в нашия свят засега е бил плодотворен, имаш нужда от време и упражнения, както и от много дисциплина.

— Проявете малко вяра, мастър Тийрън. Чувала съм да смятат нуждата за ключ към възхода.

— Глупаво твърдение. А ти страдаш от опасно пренебрежение към своя живот и към живота на останалите.

— Така са ми казвали… — крадлата си спечели още една крачка назад. Вече беше на прага. — А вие ще се опитате да ме спрете, така ли?

Той я стрелна със суровия си син поглед.

— Мога ли?

— Ами защо не опитате? Арестувайте ме. Разкрийте ме. Нека го превърнем в представление. Но едва ли искате точно това. Истинският Стасион Елсор е на път към Делонар и няма да се върне навреме за състезанието. Пък и турнирът… той е важен, нали? — Тя прокара пръст по рамката на вратата. — За дипломатическите връзки. Тук са дошли хора от Веск и Фаро. Какво очаквате да сторят, ако знаят откъде в действителност идвам аз? Какво ще кажат за вратите между световете? Какво ще кажат за мен? Кашата ще кипне доста бързо, нали, мастър Тийрън? Но, нещо повече, според мен ви е интересно да видите на какво е способно момичето от Сивия Лондон.

Тийрън я премери с поглед:

— Някой да ти е казвал, че си прекалено умна?

— Твърде умна. Твърде шумна. Твърде дръзка. Чувала съм какво ли не. Същинско чудо е, че съм още жива.

— Така си е.

Лайла свали длан от вратата.

— Не споменавайте на Кел.

— О, повярвай ми, дете, последно това бих сторил. Когато те хванат, планирам да се престоря, че не съм знаел нищичко! — Жрецът понижи глас и добави, най-вече на себе си. — Този турнир ще ме убие… — сетне си прочисти гърлото. — Той знае ли за присъствието ти?

Лайла прехапа устни.

— Още не.

— Възнамеряваш ли да му кажеш?

Тя огледа Розовата зала зад гърба на жреца. Възнамеряваше, нали? Какво я спираше тогава? Несигурността? Докато тя знаеше, а той — не, тя беше на руля. В мига, когато той открие присъствието й, равновесието щеше да се измени. Освен това, ако Кел узнае, че тя се състезава — ако научи какво е сторила, за да участва в турнира — никога няма да види арената отвътре. Да му се не види, сигурно няма да види друго, освен вътрешността на килия, и дори ако не я арестуват, със сигурност ще й пробие дупка в мозъка.

Крадлата излезе на площадката отвън, а Тийрън я последва.

— Как са те? — попита, загледана към града.

— Принцовете ли? Струват ми се съвсем добре. Но при това… — в гласа на жреца прозвуча искрена загриженост.

— Какво има? — настоя девойката.

— От Черната нощ насам нещата не са същите. Принц Рай се държи нормално, но не е на себе си. Излиза да скита по-рядко, но се забърква в по-големи неприятности.

— А Кел?

Тийрън се поколеба.

— Хората го смятат виновен за сянката, преминала над града ни.

— Не е честно — възмути се Лайла. — Ние спасихме града!

Старецът сви рамене, сякаш искаше да каже, че такава е природата на страха и съмнението. Твърде лесно се въдят. Кел и Рай й се бяха сторили щастливи на терасата, ала Лайла виждаше зле съшитите краища на маската. Мракът точно отвъд.

— По-добре си върви — отпрати я авен есен. — Утре ще е… е, ще бъде интересно.

— Ще ме подкрепяте ли в двубоя? — попита Лайла, като се постара да го каже безгрижно.

— Ще се моля да не те убият.

Девойката се подсмихна и тръгна по стълбите. Преполови пътя до улицата, когато чу някой да подвиква:

— Чакай!

Само че не беше Тийрън. Гласът бе по-младежки и не го беше чувала от четири месеца. Остър и басов, с напрегната нотка, сякаш собственикът му е останал без дъх или се мъчи да понижи тон.

Кел.

Лайла се поколеба на стълбите със сведена глава; пръстите я заболяха да стискат шлема. Канеше се да се обърне, но гласът се обади отново и извика нечие име. Не беше нейното.

— Тийрън — повиши тон Кел. — Моля те, почакай.

Лайла преглътна, застинала с гръб към главния жрец и черноокия принц.

Използва и последната капка от силата си, за да направи следващата крачка.

Пристъпи, без да погледне назад.

 

 

Тийрън попита:

— Какво има, мастър Кел?

Словата пресъхнаха в гърлото на антари. Най-сетне той успя да сглоби едничко смислено изречение:

— Избягваш ме.

Очите на стареца проблеснаха, но той не отрече твърдението му.

— Много таланти имам, Кел — уточни, — но вярваш или не, измамата никога не е сред тях. Подозирам, това е и причината да не спечеля никога и една игра на санкт…

Кел вдигна вежди. Изобщо не си представяше авен есен с карти в ръка.

— Исках да ти благодаря. Задето позволяваш на Рай и ме пусна да…

— Не съм те пускал да правиш нищо — прекъсна го Тийрън. Младежът направи гримаса. — Просто не съм те спрял, понеже съм научил поне едно за вас двамата — пожелаете ли да сторите беля, ще я извършите дори с цената на душите си.

— Според теб се държа себично.

— Не, мастър Кел — жрецът разтри очи. — Според мен се държиш човешки.

Кел се поколеба дали това не е обида от страна на авен есен — той би трябвало да го смята за благословен.

— Понякога ми се струва, че съм се побъркал.

Тийрън въздъхна:

— Честно казано, смятам всички за луди. Намирам Рай за побъркан, защото измисли тази измама, и за дваж по-луд, защото я планира така добре… — понижи глас. — А кралят и кралицата ми се виждат луди, защото винят единия си син пред другия.

Кел преглътна.

— Никога ли няма да ми простят?

— Ти кое предпочиташ да имаш? Тяхната прошка или живота на Рай?

— Не би трябвало да избирам — сопна се антари.

Погледът на Тийрън се зарея по стъпалата, към Айл и бляскавия град.

— Светът нито е честен, нито правилен, но си има начин да се уравновесява. Магията ни учи поне на това. Ала искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

Пронизващият син поглед се върна отново върху Кел.

— Да внимаваш.

— Ще сторя всичко по силите си. Не искам да причинявам на Рай болка, знаеш, но…

— Не те моля да пазиш живота на принца, глупаво момче. Моля те да внимаваш за твоя! — Мастър Тийрън поднесе ръка към лицето на Кел — познатият покой се преля като горещина.

Точно в този миг се появи Рай, подпийнал и развеселен.

— Ето те и теб! — провикна се той, преметна ръка през рамото на Кел и изсъска в ухото му. — Крий се! Принцеса Кора е на лов за принцове…

Младият антари се остави принцът да го завлече вътре, като хвърли последен поглед на Тийрън, застанал на стъпалата, с гръб към двореца и втренчен в нощта.