В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (35)

II

На половината път по стълбите нисичък остра с фризирана брада и притеснен вид пресрещна Кел. Парло — сянка на принца, откакто започна подготовката за турнира.

— Мастър Кел — подхвана задъхан, — принцът не е ли с вас?

Кел го измери с поглед.

— Предполагах, че вече е слязъл долу.

Парло поклати глава.

— Да не би нещо да не е наред?

— Всичко е наред — увери го Кел твърдо.

— Е, тогава е редно да се появи. Кралят започва да губи търпение, повечето гости пристигнаха, а принцът още не е благоволил да слезе.

— Май цели тъкмо театралния ефект. — Парло изглеждаше позеленял от паника. — Ако се притеснявате, защо не идете до покоите му да го извикате?

Острата пребледня още повече, сякаш току-що Кел предложи нещо невъобразимо. Обидно.

— Добре де — изпъшка младежът и тръгна обратно нагоре по стълбите. — Аз ще го извикам.

Толнерс и Вис стояха на стража пред спалнята на Рай. Антари се намираше на няколко крачки оттам, когато вратата се отвори широко. Излезлият отвътре определено не беше Негово Височество. Гвардейците се ококориха при вида на натрапника. Явно не бе влязъл по същия път. Кел спря миг преди да се сблъскат и макар да бяха минали години — твърде малко, по мнение на магьосника — позна новопоявилия се незабавно.

— Алукард Емъри!

Избълва името като проклятие.

Ленива усмивка се разтече по устните на госта и Кел вложи всичките си задръжки, за да не я премахне с физически похват.

— Мастър Кел — весело откликна Алукард, — какво неочаквано удоволствие, да се натъкна на вас тъкмо тук!

В гласа му винаги звънтеше насмешлива нотка и Кел не успяваше да определи кога му се подиграва.

— Не виждам защо да е неочаквано — отвърна младежът, — та аз живея тук. Неочакваното е аз да се натъкна на теб, защото смятах, че при последната ни среща съм бил кристално ясен.

— Кристално — съгласи се Алукард.

— Тогава какво правиш в спалнята на брат ми?

Каперът вдигна украсената си вежда:

— Подробно описание ли желаеш? Или обобщение е достатъчно?

Кел заби нокти в дланите си. До пускане на кръв. Хрумваха му различни заклинания, дузина различни начини да изтрие самодоволното изражение от лицето на Емъри. Изръмжа:

— Защо си дошъл?

— Дочул си, сигурен съм, — отвърна Алукард с ръце в джобовете, — състезавам се в „Есен таш“. И по този повод съм поканен в кралския дворец за Нощта на флаговете.

— Която се провежда на долния етаж, не в стаята на принца. Да не си се загубил? — Кел не дочака Алукард да отговори. Отсече: — Толнерс!

Гвардеецът пристъпи напред.

— Съпроводи мастър Емъри до Розовата зала. И се увери, че няма да се загуби!

Толнерс посегна май с намерение да хване Емъри за ръкава и изведнъж полетя гърбом към стената. Алукард дори не извади ръце от джобовете си, а усмивката му не трепна, когато отвърна:

— Не се тревожи — и сам ще намеря пътя!

Закрачи към стълбите, но докато подминаваше Кел, антари го хвана за лакътя.

— Спомняш ли си какво ти казах, преди да те прогоня от града?

— Смътно. Заплахите ти ми се сливат една с друга.

— Казах — изръмжа Кел през стиснати зъби, — че ако разбиеш сърцето на брат ми за втори път, ще изрежа твоето от гърдите ти. И си държа на обещанието, Алукард.

— Все още обичаш да ръмжиш, а, Кел? Винаги вярното псе, което да те гризка по петите. Не вярвам да ти се отдаде и да ме ухапеш… — с тези думи Алукард се освободи и се отдалечи, а сребърносиньото наметало се вееше подире му.

Кел го проследи с поглед.

Щом каперът изчезна от очите му, цапардоса стената с юмрук — достатъчно силно да пукне орнаментираната дървена ламперия. Изруга от болка и разочарование, а от покоите на Рай се разнесе повторена същата ругатня, но този път Кел не изпита вина да причини лека болка на брат си. По дланта му, там където ноктите бяха пробили кожата, течеше кръв и той залепи пръсти към счупената ламперия.

— Ас сора — промърмори. Съедини се.

Пукнатината в дървенията започна да се скъсява, а парчетата дърво се споиха отново. Той задържа дланта си там, в опит да развърже възела в гърдите си.

— Мастър Кел… — поде Вис.

— Какво? — изрева той и се обърна. Въздухът в коридора кипна около него. Дъските на пода потръпнаха. Гвардейците пребледняха. — Ако видите този човек да се навърта отново около покоите на Рай, арестувайте го!

Кел си пое дъх за успокояване на нервите и тъкмо посегна към вратата на принца, когато тя се отвори навътре и на прага застана Рай. Наместваше златната диадема на главата си. Наклони глава настрани при вида на скупчените гвардейци и Кел между тях.

— Какво става? Не закъснявам чак толкова! — и преди някой друг да проговори, тръгна по коридора. Подвикна през рамо. — Недей да стърчиш като побит кол, Кел, домакини сме на пиршество!

 

 

— В лошо настроение си — отбеляза принцът, докато крачеха из достолепното величие на Розовата зала.

Кел не отговори с надежда да съхрани образа, срещнат малко по-рано в огледалото в спалнята. Огледа залата и вниманието му почти незабавно се насочи към Алукард Емъри, потънал в разговор с група магьосници.

— Честно, Кел — порица го Рай, — ако умееше да изпепеляваш с поглед…

— Не е задължително да става с поглед — отвърна антари и размърда пръсти.

Принцът се усмихна и кимна към групичка гости. През стиснати зъби изсъска:

— Знаеше, че ще идва.

— Нямах представа, че ще получи толкова интимно посрещане — отряза Кел в отговор. — Как може да си такъв глупак…

— Не съм го канил да…

— … след всичко, което се случи.

— Стига — изсъска принцът, достатъчно силно да привлече вниманието на стоящите по-наблизо гости.

Кел би се прегърбил при подобно внимание, но Рай разпери ръце и яхна вълната.

— Татко — провикна се през залата, — ако ми позволиш честта…

Крал Максим вдигна чаша в отговор и принцът пъргаво се качи на най-близката каменна саксия, а гостите се смълчаха.

— Аван! — гласът на младия наследник отекна в цялата зала. — Глад’ач. Сасорс — поздрави и гостите от Веск и Фаро. — Аз съм принц Рай Мареш — продължи и се върна към арнеския. — Максим и Емайра, прелестните крал и кралица на Арнес, моите баща и майка, ме удостоиха с честта да бъда домакин на този турнир. А честта е голяма! — Вдигна ръка и при този знак в залата се появи ято кралски прислужници, понесли подноси, отрупани с кристални бокали, захаросани плодове, пушено месо и десетки други деликатеси. — Утре ще бъдете представени като състезатели. Тази вечер ви моля да се наслаждавате като почетни гости и приятели. Пийте, празнувайте и изберете своя символ. Утре сутрин започват Игрите!

Рай се поклони и тълпата поканени магьосници и аристократи заръкопляска, а той скочи от импровизирания си подиум. Гостите се раздвижиха — някои се насочиха към банкетните маси, други — към масите с флаговете.

— Впечатляващо — отбеляза Кел.

— Хайде — отвърна Рай, без да го погледне в очите. — Поне един от нас има нужда от питие.

 

 

— Спри.

Лайла тъкмо бе тръгнала по дворцовите стълби с демонската маска под мишница, когато чу заповедта.

Вцепени се и посегна инстинктивно към ножа на гърба си, но двойка гвардейци с бляскави брони блокираха пътя й. Пулсът й препускаше, подканваше я да се бие или да бяга, но тя се насили да остане на място. Противниците й не бяха извадили оръжия.

— Тук съм за Нощта на флаговете — обяви девойката и извади от палтото си кралското одобрение на Елсор. — Казаха ми да се явя в двореца.

— Става въпрос за Розовата зала — обясни първият гвардеец, сякаш Лайла имаше и най-малка проклета представа къде се намира тя. Другият посочи към второ, по-тясно стълбище. Крадлата изобщо не беше забелязала допълнителните входове към двореца — а бяха два, разположени от двете страни на парадния, и двата скромни в сравнение с него. След като й ги посочиха, пътят към тях се откри ясно. Както и че вратите към Розовата зала зеят широко разтворени, а главният вход на двореца е здраво залостен.

— Соласи — поклати глава тя. — Сигурно съм по-изнервен, отколкото си мислех.

Гвардейците се усмихнаха.

— Ще ви заведа — предложи единият, сякаш наистина имаше опасност да се заблуди втори път. Изпрати я до въпросното стълбище и нагоре по него. Там я предаде на паж, за да я съпроводи през прага и в Розовата зала.

Помещението беше впечатляващо — не толкова бална зала, колкото тронна, подчертано елегантно, но без да натрапва лукса си — докъде беше изпаднала, помисли си Лайла мрачно, да смята масивни саксии с прясно набрани цветя и натруфени драперии в червено и златно за сдържани.

Близо до входа на залата стоеше познат й капитан, облечен в сребърно й среднощносиньо. Забеляза Лайла и на лицето му се смениха няколко изражения, преди да се възцари студено одобрение.

— Мастър Елсор!

— Мастър Емъри — Лайла се ухили и се поклони дълбоко, но сковано — под ъгъл.

Алукард поклати глава:

— Честно, не знам дали да се впечатля, или да се притесня.

Тя се изправи.

— Двете не се изключват взаимно.

Капитанът кимна към маската на Сероус под мишницата й.

— Искаш да те разкрият ли?

Лайла сви рамене:

— В нощта има твърде много сенки… — тя мярна за момент маската, пъхната под неговата ръка. Беше изработена от тъмносини люспи с върхове, поръбени в сребърно, и стигаше от челото до бузите. Надяната веднъж, щеше да остави открита чаровната му усмивка и с нищо нямаше да укроти короната щръкнали отгоре бронзови къдри. Самата маска изглеждаше по-скоро естетична, а люспите по нея не предлагаха нито анонимност, нито защита.

— Какво се предполага да представляваш? — попита Лайла на арнески. — Риба?

Алукард се засмя с пресилена веселост.

— Очевидно — размаха шлема си, — аз съм дракон.

— Не би ли било по-логично да си риба? — поинтересува се девойката. — В крайна сметка живееш по морето, а и си доста хлъзгав и…

— Аз съм дракон — прекъсна я той. — А ти просто не си напрягаш достатъчно въображението.

Лайла се ухили, отчасти развеселена, но и облекчена, понеже изпадаха в привичното дърлене помежду си.

— Мислех си, че символът на Дома Емъри е перо. Не трябва ли да си птица?

Алукард почука с пръсти по маската. С жлъч в гласа отсече:

— Семейството ми гъмжи от птици. Баща ми беше лешояд. Майка ми — сврака. По-големият ми брат е гарван. Сестра ми е врабче. Аз не съм истински член на птичарника.

Лайла устоя на желанието да отбележи, че би могъл да мине за паун. Моментът не беше подходящ.

— Но символът на дома ни — продължи той, — представя полета, а не само птиците са способни да летят… — вдигна драконовата маска. — Освен това не се състезавам от името на Дома Емъри. Състезавам се за себе си. И ако погледнеш останалата част от костюма ми, то би…

— Имаш ли крила? Или опашка?

— Ами не, щяха да ми се пречкат. Но имам още люспи.

— Също и рибата.

— Стига пък ти! — скастри я той, но в гласа му звънтеше веселие и скоро двамата взеха да се смеят заедно, ала сетне си спомниха къде се намират. И кои са тук.

— Емъри! — провикна се Джинар и изникна до лакътя на капитана.

Маската му — сребърна корона, заоблена като захарен памук или въздушна вълна — висеше в ръката му. Тази вечер краката му стъпваха твърдо по пода, но Лайла буквално усещаше напрежението на лъхащата от него енергия, забелязваше я как го замъглява лекичко. Като колибри. Как би могла да се бие с колибри? Как би могла да се бие с когото и да е от тях?

— А това кой е? — попита Джинар и погледна към Лайла.

— Виж се само, Джинар — намекна дебело Алукард, — не позна ли нашия мастър Елсор?

Магьосникът присви сребърните си очи. Лайла вдигна предизвикателно вежда. Джинар бе срещал истинския Стасион Елсор в пивницата. Сега металният му поглед я обхвана объркан, сетне изпълнен с подозрения. Пръстите на крадлата трепнаха, а Алукард вдигна ръка и я сложи на рамото й — не стана ясно дали го прави, за да покаже солидарност, или за да я спре да не извади оръжие.

— Мастър Елсор — поздрави я Джинар предпазливо. — Струвате ми се по-различен тази вечер. Но от друга страна… — допълни той и стрелна с поглед Алукард, — в пивницата осветлението беше слабо, а оттогава не съм ви виждал.

— Лесно е да сгрешите — отвърна Лайла гладко, — аз не обичам много да се показвам.

— Е… — намеси се Алукард весело, — надявам се да го преодолееш, щом веднъж се озовеш на арената.

— Ще се взема в ръце, сигурен съм, — съгласи се крадлата.

— И аз съм сигурен.

Помежду им за миг се възцари тишина — изумително, предвид гълчавата на тълпата.

— Е, моля да ме извините — прекъсна мига Алукард, — но още не съм подразнил Брост както се полага, а и съм твърдо решен да се запозная с този Камеров…

— Радвам се, че се срещнахме… отново — натърти Джинар, преди да се отдалечи заедно с капитана.

Лайла ги проследи умислено, а после тръгна да лавира сред тълпата, като се стараеше да си придаде небрежна самоувереност, сякаш общуването с дузини имперски магьосници е нещо привично за нея. По протежение на едната стена бяха наредени маси, отрупани с парчета плат и мастилници; магьосниците разгръщаха книжа със скици, докато избираха флаговете си — гарван на зелен фон, пламък на бял, роза на черен — щандарти, които щяха да се веят от трибуните на следващия ден.

Лайла си взе кристален бокал от подноса на един сервитьор и го претегли в ръка, преди да си спомни, че тук не е като крадец. Забеляза погледа на Алукард и вдигна чашата с намигване. Докато обикаляше из залата и разглеждаше долния етаж и балкона отгоре, отпиваше от виното и броеше присъстващите, за да ангажира с нещо мислите си и да изглежда съсредоточена.

Трийсет и шест магьосници, включително с нея, по дванайсет от всяка империя. Разпознаваха се по маската на главата или пъхната под мишницата, или преметната през рамо.

Две дузини слуги, плюс-минус (трудно беше да се преброят, в еднакви униформи и постоянно в движение).

Дванайсет гвардейци.

Петнайсет остра, ако се съди по високомерните им изражения.

Шест вестра, разпознаваха се по брошките с кралската емблема.

Двама руси весканци с корони вместо маски, всеки с антураж от шестима души, също и висок фароанец с безизразно лице и охрана от осмина.

Арнеският крал и арнеската кралица в бляскаво червено и златно.

Принц Рай на терасата горе.

И, застанал до него, Кел.

Лайла затаи дъх. Този път рижавата коса на младежа бе сресана назад и разкриваше и кристалносиньото му ляво око, и лъскавата чернота на дясното. Не носеше обичайното си палто, в която и да е от формите му. Вместо това бе издокаран от главата до петите в елегантни черни дрехи, със златна брошка над сърцето.

Веднъж Кел сподели с Лайла, че се чувства по-скоро собственост, отколкото принц, но, изправен в цял ръст редом с Рай, стиснал в едната ръка чаша, а с другата — перилото и загледан надолу в тълпата, изглеждаше все едно там му е мястото.

Принцът каза нещо и лицето на Кел се озари от беззвучен смях.

Къде беше окървавеното момче, припаднало в спалнята на Лайла?

Къде беше измъченият магьосник, чиито вени почерняваха, докато се бореше с привличането на амулета?

Къде беше тъжният, самотен аристократ, застанал на пристанището и загледан как тя се отдалечава?

Поне него кажи-речи успяваше да различи. Ето го — в ъгълчетата на устните, в присвитото око.

Лайла понечи да тръгне към него, привлечена от гравитацията му, ала се усети. Тази вечер не беше Лайла Бард. Беше Стасион Елсор. Вярно, засега крепеше илюзията доста добре, но беше наясно, че пред Кел ще рухне. Въпреки това копнееше да привлече погледа му, да се наслади на мига на изненада, да наблюдава как го обладава озарението и — да се надяваме — как я приветства. Но не си представяше той да й се зарадва, не и тук, както си бъбри с тълпата съперници. Честно казано, Лайла се наслаждаваше и на усещането да гледа, без да я гледат. От неговото присъствие се почувства като хищник, а в пълна с магьосници зала това си беше сериозна тръпка.

— Не мисля, че сме се срещали — разнесе се зад гърба й глас. Говореше английски с акцент.

Тя се извърна и се озова лице в лице с млад господин, висок и строен, с червеникавокестенява коса и тъмни клепки, обкръжили сиви очи. Носеше под мишница сиво-бяла маска и я премести от другата страна, преди да протегне облечената си в ръкавица ръка.

— Камеров — представи се той спокойно. — Камеров Лости.

Значи това беше незабележимият магьосник, неоткриваем и за Джинар, и за Алукард. Лайла не виждаше нищо толкова особено в него.

— Стасион Елсор — представи се тя.

— Е, мастър Елсор — с уверена усмивка заяви събеседникът й, — вероятно ще се срещнем на арената.

Тя вдигна вежда и понечи да се отдалечи.

— Възможно е.