В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (34)

I

В деня преди „Есен таш“ Нощният пазар се събуди около обед.

Очевидно зовът на празненствата и нетърпеливите да харчат пари чужденци стигаха да променят работните привички. Понеже имаше време за убиване преди Нощта на флаговете, Лайла обикаляше из сергиите, а монетите й подрънкваха в джобовете на Елсор; купи си чаша чай с подправки и сладка кифла, и се постара да се почувства удобно в новата си кожа.

Не смееше да се върне в „Лъкатушния път“, където се налагаше да смени облика на Елсор с този на Бард, иначе щяха да я разпознаят. Започнеше ли турнирът, нямаше да има значение. Самоличностите щяха да изчезнат под маските. Но днес трябваше я видят. И да я разпознаят. Да я запомнят.

Не беше трудно. Собствениците на сергии се славеха с клюките си — стигаше само да завърже разговор, докато пазарува, да подхвърли намек, подробност, веднъж-дваж да спомене името, като старателно заобиколи темата за турнира, да забрави покупка, така че някой да хукне подире й с викове:

— Елсор! Мастър Елсор!

Докато стигне дворцовия край на пазара, работата беше свършена и сред тълпите се понесоха слухове. Стасион Елсор. Един от състезателите. Хубавец. Много слаб. Не съм го виждал преди. Какво умее да прави? Несъмнено ще видим. Докато пазаруваше, Лайла постоянно усещаше тежестта на чужди погледи върху себе си, дочуваше откъслеци от прошепнати разговори и се постара да потисне инстинкта си на крадец да се скрие от зяпачите и да изчезне.

Не още, каза си, когато слънцето най-сетне се спусна към хоризонта.

Липсваше само една подробност.

— Лайла — обади се Кала, когато девойката влезе в шатрата й. — Подрани.

— Не си уговорихме час.

Търговката най-внимателно огледа новия облик на Лайла от главата до петите.

— Как изглеждам? — попита я крадлата и пъхна ръце в джобовете на палтото на Елсор.

Кала въздъхна.

— Дори по-малко женствено от обикновено… — Смъкна шапката от главата на Лайла и я завъртя в ръце. Заключи: — Не е зле… — после обаче забеляза подстриганата коса на клиентката си. Хвана един кичур между пръстите си. — А това какво е?

Лайла сви рамене.

— Исках промяна.

Кала цъкна с език, но не задълба в темата. Вместо това изчезна зад завесата и след малко се появи с кутия.

Вътре беше маската на Лайла.

Тя я вдигна и се олюля от тежестта й. Вътрешността й беше облицована с тъмен метал, толкова чисто изработен и оформен, че изглеждаше излят, не изкован. Кала не беше изхвърлила кожената демонска маска — не напълно — но я беше разчленила и пресътворила наново. Линиите бяха чисти, ъглите — остри. Там, където преди над главата се усукваха прости черни рога, сега имаше елегантна извивка. Челото бе по-ниско и издадено напред, донякъде като визьор, а по-надолу — където маската преди свършваше до скулите, сега се спускаше отстрани и следваше линиите на челюстта. Продължаваше да бъде лице на чудовище, но вече представляваше съвсем различен демон.

Лайла намести маската на главата си. Все още се възхищаваше на прелестната, чудовищна вещ, когато Кала й връчи още нещо. Беше изработено от същата черна кожа и подплатено със същия тъмен метал. Представляваше вид корона — или усмивка — по-висока отстрани, отколкото в средата. Лайла завъртя предмета в ръце, чудейки се за какво служи, но търговката го взе, премина зад нея и го постави като броня на шията й.

— За да държи главата ти на раменете — обясни и продължи с прикачване на „нашийника“ към малки скрити панти по удължените страни на маската. Получи се нещо като челюст и когато Лайла надзърна към отражението си, видя лицето си, загнездено между двете половинки на чудовищен череп.

Ухили се в дяволита усмивка, а зъбите й заблестяха в устата на шлема.

— Ти си гений!

— Анеш — отвърна Кала и сви рамене, макар да личеше ясно колко е горда от похвалата.

Девойката изпита внезапна и странна нужда да я прегърне, но устоя.

Челюстта на панти й позволяваше да вдига маската, което и стори, а демонската глава се изправи над нейната като корона, а същевременно долната част остана да пази шията й.

— Как изглеждам?

— Странна — заяви Кала. — И опасна.

— Чудесно.

Навън започнаха да бият камбаните и Лайла се усмихна още по-широко.

Време беше.

 

 

Кел отиде до леглото и огледа дрехите — чифт черни панталони и черна риза с висока яка, обшити със злато. Върху ризата бе поставена златната брошка, подарък му от Рай за кралския прием. Куртката го чакаше, преметната върху облегалката на едно кресло, но той я остави там. Тя беше пътнически амулет, а тази вечер той оставаше окован в двореца.

Дрехите на леглото бяха по избор на принца и не представляваха просто подарък.

Бяха послание.

Утре вече ще си Камеров.

Тази вечер си Кел.

Хастра бе наминал по-рано, само за да прибере маската по нареждане на Рай.

Кел се раздели с нея с особена неохота.

— Сигурно се вълнувате — бе възкликнал Хастра, прочел колебанията му, — заради турнира. Съмнявам се да ви се отваря възможност да изпитвате сили особено често.

Магьосникът се бе намръщил.

— Това не е игра — отсече, вероятно ненужно сурово. — Става дума за безопасността на кралството…

Усети бодването на вината, когато видя как пребледнява Хастра.

— Дал съм клетва да пазя кралския род.

— Тогава съжалявам — отвърна Кел нещастно, — че си вързан да пазиш мен.

— За мен е чест, сър… — в гласа на младежа се долавяше само чистата, проста истина. — Ще ви защитавам с цената на живота си.

— Добре тогава — Кел пусна маската на Кемеров, — но се надявам никога да не ти се наложи.

Младият гвардеец се усмихна притеснено:

— И аз също, сър.

Кел обикаляше из спалнята си и се стараеше да изтрие утрешния ден от ума си. Първо трябваше да оцелее тази вечер.

На тоалетката бяха поставени кана и леген. Той наля вода в него и задържа дланите си притиснати от двете му страни, докато водата започна да вдига пара. Изми се и облече избрания от Рай костюм, воден от желание да угоди на брат си. Поне това щеше да направи, макар че, докато навличаше туниката се чудеше, докога ли принцът ще използва дивидентите си. Представяше си как и след десетилетие ще нарежда на Кел да му носи чай.

— Сам си го вземи — щеше да му каже, а Рай да подсвирне и да попита: — А Камеров помниш ли?

Вечерното облекло на Кел беше тясно и прилепваше към тялото, както харесваше принцът, а и понеже бе изработено от забележително фина черна тъкан, отразяваше светлината, вместо да я поглъща. Кройката и моделът принуждаваха антари да стои гордо изправен и заличаваха обичайното му прегърбване. Кел закопча златните копчета, маншетите и яката — светии, колко копчета са нужни, за да облечеш някого? — и последно сложи кралската брошка над сърцето си.

Погледна се в огледалото и се вцепени.

При все светлата си кожа и рижава коса — и въпреки черното око, което блестеше като излъскано камъче — той изглеждаше царствено. Остана втренчен няколко секунди в отражението си, омаян, преди да откъсне поглед от него.

Изглеждаше като принц.

 

 

Рай стоеше пред огледалото и закопчаваше бляскавите копчета на туниката си. Отгласите от празненството се разнасяха като пара в студената нощ отвъд капаците към терасата. Карети и смях, стъпки и музика.

Закъсняваше и го знаеше, но просто не успяваше да си овладее нервите, да изтръгне страховете си. Започваше да се смрачава и мракът се облягаше на двореца и на него самия — товар, утаяващ се в гърдите му.

Наля си питие — трето — и насила се усмихна на отражението си.

Къде беше принцът, любител на подобни тържества, дето повече от всичко обичаше да бъде изворът на радост в средата на залата?

Мъртъв е, помисли си Рай сухо, преди да успее да се спре и да се зарадва — и не за първи път — че Кел не е способен да чете мислите му така добре, както усеща болката му. За щастие, всички други явно все още гледаха принца и виждаха какъв е бил, а не какъв е станал. Не знаеше дали подобен пропуск подсказва колко по-добре крие разликата, или околните поначало не обръщат внимание. Кел го забелязваше и Рай беше сигурен, че е доловил промяната, но имаше достатъчно здрав разум да не отрони и дума. Нямаше какво да се каже. Кел беше дал на брат си живот — своя живот — и не беше негова вината, ако принцът не го харесва колкото своя. Беше изгубил онзи, изтекъл заради глупостта му.

Гаврътна питието с надежда да подобри настроението му, но то притъпяваше света, без изобщо да стига до мислите му.

Докосна лъскавите копчета, намести короната за дванайсети път и потрепери, достигнат от полъх студен въздух, който помилва бузата му.

— Боя се, че не си наблегнал достатъчно на накитите — разнесе се глас откъм вратата на терасата.

Рай се вцепени. Предпазливо отвърна:

— За какво са стражите, ако оставят пиратите да влизат?

Неканеният му гост пристъпи крачка напред, после втора, а среброто по него звънтеше като приглушени камбанки.

— В последно време се наричам „капер“.

Рай преглътна и се обърна с лице към Алукард Емъри.

— Що се отнася до накитите — рече равно, — балансът е фина работа. Колкото повече нося, толкова по-вероятно е някой да опита да ми ги отнеме.

— Каква дилема! — отбеляза Алукард и си открадна още една крачка.

Рай го огледа. Беше издокаран в дрехи, очевидно непомирисвали море. Носеше тъмносин костюм, подчертан от сребристо наметало, гъстата му кестенява коса — сресана и с вплетени в нея сини скъпоценни камъни. Едничък сапфир блестеше над дясното му око. А очите му — същински нощни лилии, попаднали на лунна светлина! Преди време целият ухаеше на лилии. Сега лъхаше на морски бриз и подправки — и още нещо, Рай не успя да го разпознае точно — от невиждани от него земи.

— Какво води бандит като теб в покоите ми? — поинтересува се принцът.

— Бандит — Алукард претърколи думата по езика си. — По-добре бандит, отколкото отегчен аристократ.

Рай проследи как каперът бавно и хищно плъзга поглед по него и се изчерви. Топлината тръгна от лицето му и се разпространи надолу, под яката, по гърдите, под ризата и колана. Беше разсейваща: вярно, принцът не владееше магия, но стигне ли се до завоевания, беше свикнал да държи юздите — всичко се случваше по негова воля и за негова наслада. Сега обаче усети как силата му се колебае и не стига. В цял Арнес имаше само един човек, способен да притесни принц Мареш, да го превърне от горд аристократ в нервен младеж — и това беше Алукард Емъри. Черна овца. Бандит. Капер. И наследник на трона. Доста далечен, по силата на куп преплетени кръвни линии, така е, но все пак. Алукард Емъри би могъл да носи корона и да е част от свитата на принца. Вместо това избяга.

— Дошъл си за турнира — заяви Рай в стремежа си да премине към размяна на любезности.

При този му неуспешен опит Алукард нацупи устни.

— Освен всичко друго.

Принцът се поколеба, неуверен какви да бъдат следващите му думи. С всеки друг би имал под ръка игрива флиртова забележка, но тук, на една крачка от Алукард, не му стигаше дъх, да не говорим за думи. Извърна се и заопипва маншетите си. Чу звън на сребро и миг по-късно каперът преметна собственически ръка през рамото му и поднесе устни към шията на принца, точно под ухото. Рай видимо потрепери. Предупреди:

— Фамилиарничиш прекалено със своя принц.

— Значи си признаваш, а? — Алукард бръсна устни по шията му. — Че си мой.

Гризна мекото на ухото му и принцът изпъшка, извил гръб. Каперът винаги знаеше какво да каже — и да стори — за да разклати света под краката му.

Рай се извърна да го порицае, но устата на Алукард вече се бе залепила за неговата. В косата му се вкопчиха пръсти, другите стиснаха реверите му. Двамата бяха сблъсък, пришпорен от силата на три години раздяла.

— Липсвал съм ти — установи Алукард. Не беше въпрос, а съдържаше признание, понеже всичко у него — напрежението в гърба му, как притискаше устни към Рай, препускането на сърцето му и тръпката в гласа му — подсказваха, че липсата е била взаимна.

— Аз съм принц — отвърна младият Мареш в опит да си възвърне достойнството, — знам как да не оставам без развлечения.

Сапфирът проблесна във веждата на пирата.

— Аз мога да бъда много развлекателен! — още преди да изрече тези думи, вече се бе навел и Рай на свой ред понечи да скъси разстоянието помежду им, но в последния момент Алукард вплете пръсти в косата му и дръпна главата му назад, оголвайки шията на принца. Притисна устни към вдлъбнатината под челюстта.

Младият Мареш стисна зъби да заглуши стенанието си, но вцепеняването навярно го предаде; усети Алукард да се усмихва срещу кожата му. По туниката му пропълзяха пръсти, които сръчно разкопчаха яката, така че целувките да продължат надолу… и Рай усети колебанието на госта си при вида на символа над сърцето му.

— Някой те е ранил — прошепна каперът в ключицата на принца. — Да те целуна ли, за да те излекувам?

Рай придърпа лицето на Алукард обратно нагоре в отчаян стремеж да отклони вниманието му от знака и въпросите, които пораждаше. Ухапа го за устната и се зарадва на малката победа — изпъшкване — която си спечели, когато…

Камбаните зазвъняха.

Нощта на флаговете.

Беше закъснял. И двамата закъсняваха!

Алукард се засмя меко и тъжно. Рай затвори очи и преглътна.

— Светии! — изруга, намразил чакащия зад вратата му свят и мястото си в него.

Алукард вече се отдръпваше и за миг принцът бе готов на всичко, за да го върне обратно, да се вкопчи в него, ужасѐн, че ако го пусне да си отиде, той отново ще изчезне — не просто от спалнята му, а от Лондон — ще го напусне, ще потъне в нощта и в морето, както стори преди три години. Алукард сигурно забеляза паниката в погледа му, понеже се обърна, придърпа Рай в прегръдката си и притисна за последно устни към неговите за нежна, продължителна целувка.

— Спокойно — освободи се полека. — Не съм призрак! — Усмихна се, приглади куртката си и се извърна. — Оправи си короната, принце! — подвикна, стигнал до вратата. — Накриво е!