В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (33)

V

На ръст идваха почти еднакви. Лайла забеляза най-напред това, когато тръгна след магьосника. Елсор беше малко по-висок и с една идея по-широк в раменете, но имаше тесен кръст и дълги крака. Докато Лайла вървеше подире му, първо напасна дължината на крачката му, седне започна да имитира походката.

В близост до реката улиците бяха претъпкани с народ и тълпата прикриваше преследването й, а тя започна да се чувства не толкова крадец с жертва, колкото котка с мишка.

Имаше толкова много възможности да обърне към кръчмата! Но тя продължи нататък.

Лайла никога не бе вярвала сериозно в съдбата, но — подобно на повечето хора, които се мръщеха на религията — в миг на нужда все щеше да изцеди капка вяра.

Елсор не беше от Лондон. Нямаше антураж. Докато тя скъсяваше разстоянието, се зачуди колко ли хора изобщо са го забелязали в пивницата, с изключение на Джинар. Светлината в „Слънцето“ беше слаба. Дали някой бе успял да му огледа лицето?

Щом започнеше турнирът, и бездруго нямаше да имат лица.

Лудост, предупреди я нечий глас, но какво имаше да губи? Алукард и „Острието“? Приятелството, принадлежността, всичко това беше твърде прехвалено.

Елсор си пъхна ръцете в джобовете.

Лайла си бръкна в джобовете.

Той размърда рамене.

И тя ги размърда.

Разполагаше с богат избор от ножове, но не планираше да го убива, ако намереше начин да го избегне. Едно е да откраднеш нечия самоличност, съвсем друго — да откраднеш живот, и макар да бе убивала достатъчно често, девойката не посягаше на никого с лекота. Но ако планът й сработеше, все нещо трябваше да сполети Стасион Елсор.

Той зави зад ъгъла на тясна уличка към пристанището, криволичеща и празна, осеяна само с тъмни магазинчета и разпръснати кофи и сандъци.

Елсор несъмнено беше великолепен магьосник, но Лайла разполагаше с елемента на изненадата и нямаше проблем с мръсните хватки.

Метален прът стоеше облегнат на една врата и хвърляше отблясъци на светлината на фенера.

Изстърга по плочите, когато Лайла го вдигна и Елсор се обърна. Беше бърз, но тя беше по-бърза и се долепи до вратата, преди той да спре поглед на мястото, заемано доскоро от нея.

Огън проблесна в шепата на жертвата и той вдигна светлинката високо, а по улицата затанцуваха сенки. Огнетворец.

Това беше последният знак, необходим на Лайла.

Размърда устни и магията я погъделичка при поредния куплет от Блейк. Не песента за огъня или за водата, а за земята. Саксията на перваза над Елсор се плъзна от ръба и се стовари с трясък върху земята. Пропусна жертвата с няколко пръста и се разби на улицата, а магьосникът се обърна към източника на звука за втори път. Щом го стори, Лайла скъси разстоянието помежду им и вдигна тръбата почти без да изпитва вина.

Два пъти падна в капана, помисли си тя и замахна.

Елсор вдигна ръце, твърде бавно, за да спре удара, ала достатъчно бързо да я хване за предницата на куртката, преди да рухне на улицата с тупването на безжизнена плът и изсъскване на угаснал огън.

Лайла отупа искриците по куртката си и се намръщи. Кала нямаше да остане доволна.

Облегна пръта на стената и коленичи да провери как е Стасион Елсор — отблизо ъглите на лицето му й се сториха дори още по-изострени. От челото му течеше кръв, ала гърдите му се надигаха и спускаха и девойката се зарадва на сдържаността си. Издърпа ръката му през раменете си и се изправи на крака под тежестта му. С люшнала се напред глава и тъмна коса, прикриваща раната на слепоочието, жертвата й почти приличаше на пияница, обърнал доста чашки.

А сега какво, запита се Лайла и в същия миг зад нея се обади глас:

— Сега какво?

Тя се извърна, същевременно пусна Елсор и си извади кинжала. С един замах на китката кинжалите станаха два, чукна метал о метал и двете остриета пламнаха, а огънят заоблизва ръбовете им.

Алукард стоеше със скръстени ръце в началото на тясната пряка.

— Впечатляващо — констатира той с видима липса на възхита в гласа. — Я кажи, да ме изгориш ли планираш, ще ме наръгаш или и двете?

— Какво правиш тук? — изсъска Лайла.

— Наистина смятам, че аз трябва да задавам този въпрос.

Тя посочи към тялото.

— Не е ли очевидно?

Алукард стрелна поглед от ножовете към металния прът и сгърченото тяло в краката на момичето.

— Не, всъщност не е. Понеже несъмнено не си толкова глупава да убиеш състезател.

Лайла събра двата ножа заедно и угаси пламъците.

— Не съм го убила.

Алукард простена тихичко и стисна шапката си.

— Светии, ти наистина си търсиш белята… Какво си мислеше, че правиш?

Крадлата се огледа.

— Предостатъчно на брой кораби тръгват и пристават. Смятах да го прибера на някой от тях.

— И какво ще сториш, когато той се събуди, обърне кораба и се върне навреме да те арестуват, че и да се състезава?

Лайла не отговори — всъщност не беше планирала чак дотам — и Алукард поклати глава.

— Наистина си надарена да намираш неприятности, Бард. Но не си достатъчно добра да се отървеш от тях.

Тя се заинати неотстъпчиво:

— Ще измисля нещо.

Междувременно капитанът мърмореше под нос проклятия на цял букет езици.

— А ти да не ме следеше?

Той вдигна ръце:

— Ти нападна състезател — мога само да си представя, че е със смътното намерение да заемеш мястото му — и имаш наглостта да се обиждаш от моите действия? Изобщо помисли ли си какво ще означава за мен?

В гласа му се долавяха истерични нотки.

— Това няма нищо общо с теб.

— Има много общо с мен! — отряза Алукард. — Аз съм ти капитан! Член си на екипажа ми… — Ударът я улучи с неочаквана сила. — Когато властите открият, че моряк от моя кораб е саботирал състезател, какво според теб ще си помислят? Че си достатъчно луда да сториш по своя приумица нещо толкова глупаво или че аз съм те накарал? — Беше пребледнял от гняв и въздухът около тях вибрираше. Вълна от унижение разтърси Лайла, последвана бързо от вина. От комбинацията стомахът й се обърна.

— Алукард… — поде тя.

— Той видя ли те?

Крадлата скръсти ръце:

— Не мисля.

Алукард обиколи наоколо, мърморейки под нос, сетне коленичи до Елсор. Претърколи го и се захвана да му пребърква джобовете.

— Да не го ограбваш? — попита недоумяващо крадлата.

Капитанът не отвърна, просто разпиля съдържанието на палтото на Елсор по замръзналите камъни. Ключ от странноприемница. Няколко монети. Шепа сгънати листове. Помежду им, забеляза Лайла, беше пъхната официалната покана за „Есен таш“. Алукард изтръгна сияйната брошка от яката на жертвата, сетне поклати глава и събра вещите. Изправи се на крака и тикна всичко в ръцете на девойката.

— Когато нещата тръгнат на зле — а това непременно ще стане — няма да отнесеш „Острието“ със себе си. Разбра ли, Бард?

Тя кимна лекичко.

— И за протокола — допълни той, — това е ужасна идея. Непременно ще те хванат. Вероятно не веднага. Но ще те пипнат. И когато се случи, няма да те защитя.

Лайла вдигна вежди.

— Не те и моля. Ако щеш вярвай, Алукард, мога да се браня сама.

Той сведе поглед към изпадналия в безсъзнание мъж помежду им.

— Значи не се нуждаеш от помощта ми, за да се отървеш от този тип, така ли?

Девойката прибра кичур коса зад ухото си.

— Не съм сигурна дали се нуждая от нея, но несъмнено ще съм благодарна…

Тя коленичи да вдигне едната ръка на Елсор, а Алукард посегна към другата, но на средата се спря и май премисли. Скръсти ръце с потъмнял поглед и уста на тънка черта.

— Сега какво има? — попита Лайла и се изправи.

— Това е скъпа тайна, Бард — обясни капитанът. — Ще я запазя, но в замяна на друга.

Дявол го взел, помисли си Лайла. Беше прекарала месеци по море, без да сподели и една подробност, която не възнамеряваше.

— Ще ти дам право на един въпрос — отсече накрая. — И един отговор.

Алукард бе питал едно и също до безкрай: Коя си ти? или Каква си ти? и Откъде си дошла?. И отговорите, които тя му повтаряше безконечно, дори не бяха лъжи. Делайла Бард. Единствена по рода си. Лондон.

Но, застанал на пристанището онази нощ, капитанът не зададе нито един от тези въпроси.

— От Лондон си, казваш… — той погледна девойката в очите. — Но нямаш предвид този тук, нали?

Сърцето на Лайла прескочи удар и на устните й разцъфтя усмивка, въпреки че именно от този въпрос нямаше как да се измъкне с лъжа.

— Не — отвърна. — А сега ми помогни с този тип!

 

 

Алукард се оказа притеснително надарен в изчезването на хора.

Лайла се облегна на няколко сандъка в товарния край на пристанището, предназначен за кораби, пристигащи и отплаващи по график, за разлика от акостиралите на кей за турнира — и завъртя С-образната брошка на Елсор между пръстите си. Самият магьосник седеше на земята, облегнат на сандъците, а Алукард се опитваше да склони двамина обветрени моряци да приемат товар в последния момент. Крадлата долавяше само откъси от разговора, повечето — от репликите на капитана, понеже беше свикнала с арнеския му.

— Къде ще сложиш… това е на колко, две седмици оттук…?

Лайла прибра иглата и прерови документите на Елсор, като ги поднесе към светлината на най-близката лампа. Той явно обичаше да си рисува. Малки картинки изпълваха полетата на всяко парче хартия, с изключение на официалната покана. Тя беше прелестна, със златен кант — напомни й поканата за бала за рождения ден на принц Рай — разваляше я само една-единствена сгъвка през средата. Елсор носеше още и наполовина довършено писмо, също и няколко оскъдни бележки за другите съперници. Лайла се усмихна, като видя едничката дума, записана относно Алукард Емъри:

Театралничи.

Тя сгъна листовете и ги пъхна в куртката си. И, като стана дума за куртки — клекна и се захвана да отърве зашеметения господин от неговата. Беше хубава, пепелносива и с ниска, твърда яка и колан на кръста. В първия момент Лайла се замисли дали да не я смени със своята, но не можа да се застави да се раздели с шедьовъра на Кала, така че вместо това смъкна едно вълнено одеяло от каруците и го уви около Елсор, за да не мръзне.

Накрая извади нож и отряза кичур коса от главата му, като го върза на възел, преди да го пусне в джоба си.

— Не искам и да знам — промърмори Алукард, изникнал внезапно до нея, следван на крачка от моряците. Кимна към проснатия в несвяст и изръмжа. — Кер тас настер. Ето го вашия човек.

Един от новодошлите срита Елсор с ботуша си.

— Пиян ли е?

Другият коленичи и щракна белезници около китките на магьосника, а Лайла видя как в същия момент Алукард трепва инстинктивно.

— По-полека — натърти той, докато спътниците му изправяха жертвата на крака.

Морякът сви рамене и промърмори нещо толкова неясно, че Лайла не можа да открие къде свършва едната дума и къде започва другата. Алукард само кимна, а те се обърнаха и повлякоха пленника към кораба.

— Това ли е? — попита девойката.

Алукард се намръщи:

— Знаеш ли коя е най-ценната монета в живота, Бард?

— Коя?

— Услугата — той присви очи. — Сега дължа услуга на тези двамата. А ти — на мен… — той не отклони очи от моряците, докато не качиха изпадналия в несвяст Елсор на борда. — Отървах те от проблема ти, но той няма да остане в небитието. Това е затворнически кораб. Отплава ли, няма право да обръща, докато не стигне Делонар. А твоят човек не фигурира в списъка, така че застанат ли на пристан, вече ще е ясно — на борда има невинен. Но, все едно какво ще се случи, най-добре да не си наоколо, когато се върне.

Смисълът на казаното беше ясен, но все пак тя попита:

— Ами „Острието“?

Алукард я погледна със стиснати зъби.

— На борда има място само за един престъпник… — въздъхна тихичко и дъхът му се превърна в облаче пред устата. — Но аз не бих се притеснявал.

— Защо?

— Защото ще те спипат много преди да отплаваме.

Лайла успя да се подсмихне мрачно, докато Стасион Елсор и моряците изчезваха под палубата.

— Имай малко вяра, капитане.

Но истината беше, че тя нямаше представа какво ще прави, когато тази шашма се издъни, нито беше наясно дали току-що се е обрекла по прищявка или, по-лошо, преднамерено. Саботирала е поредния си живот. Точно като онзи в „На хвърлей камък“.

— И да се разберем отсега — додаде Алукард, докато се отдалечаваха от пристанището. — Моята помощ свършва дотук. Алукард Емъри и Стасион Елсор нямат нищо общо. И ако по случайност се срещнем на ринга, няма да те щадя.

Лайла изсумтя:

— Надявам се — не. А и все пак държа няколко коза в ръкава.

— Дано да е така — най-сетне той я погледна. — В крайна сметка, ако избягаш достатъчно далеч, никой не е способен да те хване.

Тя се намръщи и си спомни неговия въпрос и нейния отговор. Попита:

— Откога си знаел?

Алукард я възнагради с призрак на усмивка, очертана от рамката на вратата на странноприемницата им:

— Защо според теб те пуснах на кораба си?

— Понеже съм най-добрия крадец?

— Понеже си най-странният.

 

 

Лайла не си даде труд да си ляга — имаше много работа за вършене. Тя и Алукард се мушнаха всеки в своята стая, без дори да си пожелаят „Лека нощ“ и при излизането й след няколко часа с вещите на Елсор под мишница, капитанът не я последва, макар тя да знаеше, че е буден.

По един проблем наведнъж, каза си тя, докато с полюляващ се на пръста ключ се изкачваше по стълбите на „Карета и замък“. Върху бронзовата табелка на ключа бе изписано името на заведението и номера на стаята — 3.

Лайла откри убежището на Елсор и си отключи.

Прерови джобовете му и изучи книжата му, но ако имаше какво още да узнае, преди да надене ролята му по залез, смяташе, че ще го намери тук.

Стаята беше проста. Леглото — оправено. До прозореца имаше облегнато огледало и сребърна сгъваема рамка на перваза — портрет на Елсор от едната страна и на млада дама от другата.

Лайла прерови сандъка в подножието на леглото и откри още няколко ката дрехи, бележник, къс меч и чифт ръкавици. Бяха странни, предвидени да покриват външната част на ръцете, но да оставят голи дланите и връхчетата на пръстите. Идеални за огнетворец, помисли си девойката и ги прибра.

В бележника имаше най-вече скици — включително няколко на младата дама — и няколко надраскани бележки и пътни разходи. Елсор водеше щателно счетоводство и, съдейки по всички доказателства, наистина бе дошъл сам. В тефтера имаше пъхнати няколко писма и квитанции и Лайла изучи подписа му, като го упражни първо във въздуха, а после с огризка от молив, докато не го овладя в съвършенство.

После се захвана да изпразни сандъка, чието съдържание вещ по вещ хвърли на леглото. В кутия близо до дъното намери заоблена шапка, чиято периферия се извиваше ниско над веждите, в друга — брезентово руло, в което се оказаха завити тоалетни принадлежности.

В кутия на дъното на сандъка Лайла откри и маската на Елсор.

Беше издялана от дърво и смътно напомняше овен с рога, които обгръщаха слепоочията и се извиваха около скулите. Единственото истинско прикритие за лицето беше наносникът. Тази нямаше да я бъде.

Лайла я върна на дъното на сандъка и затвори капака.

После изпробва всички дрехи, като преценяваше мерките си спрямо тези на Елсор. Както се беше надявала, нямаше особено голяма разлика. Чифт панталони потвърди, че е няколко пръста по-ниска от жертвата си, но като напъха чорапи в ботушите си, се сдоби с малко допълнителна височина.

Накрая Лайла свали портрета от перваза и огледа лицето на жертвата си. Носеше шапка като онази, която захвърли на леглото, и изпод нея се подаваха тъмни кичури, които обграждаха изостреното му лице с почти черни къдрици.

Косата на девойката беше няколко оттенъка по светла, но когато я поля с вода от легена, доби що-годе нужния цвят. Не беше постоянно решение, разбира се, особено през зимата, но й помогна да си представи Елсор по-добре, докато вадеше един от ножовете си.

Върна портрета на перваза и не спря да го оглежда, докато хващаше кичур след кичур от главата си и ги кастреше с острието. Косата й беше поотраснала през месеците по море и имаше нещо освобождаващо в това да я подкастри отново. Кичурите се сипеха по пода, докато крадлата скъсяваше прическата отзад и оформяше бретона, а зловещата комбинация от студ и стомана леко накъдряше краищата.

Порови в скромните вещи на Елсор и намери гребен и тубичка с тъмна и лъскава помада. Миришеше й на смлени орехи, но когато я вчеса в косата си, с облекчение се убеди, че къдриците се запазват.

Пепелносивото палто бе захвърлено на леглото и Лайла пъхна ръце в ръкавите. Взе и шапката от завивката и я намести внимателно на сресаната си глава, след което се обърна към отражението си. От огледалото я погледна непознато лице — не приличаше съвсем на Елсор, но определено не беше и на Бард. Нещо липсваше. Брошката! Тя прерови джобовете на палтото и извади сияйната закопчалка за яка. Закрепи я на мястото й. Сетне наклони глава и започна да напасва позата и стойката си, докато илюзията не дойде на фокус.

Лайла се ухили широко.

Това — каза си тя, като окачи късия меч на Елсор на колана си, — е почти толкова забавно, колкото да си пират.

— Аван, рас Елсор — поздрави я пълничка жена, когато слезе по стълбите. Ханджийката.

Лайла кимна, като й се щеше да е имала възможност да чуе и как говори жертвата й. Не беше ли казал Алукард, че Строс е от същата част на империята? Акцентът му беше ръбат и девойката се помъчи да го имитира, когато промърмори:

— Аван.

Илюзията удържа. Никой друг не й обърна внимание и Лайла излезе под утринните лъчи, вече не уличен крадец, не моряк, а магьосник, готов за „Есен таш“.