В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (32)

IV

Сеса ав!

Думите се изписаха на най-горния ред на новинарските дъски из цял Лондон.

Два дни!

Градът отчиташе обратното броене.

Два дни до „Есен таш“!

Два дни, а Лайла Бард имаше проблем.

Беше се надявала да намери преодолима слабост в системата — начин с подкуп да се промъкне сред участниците на турнира или да се намърда на последно свободно място, но явно играчите бяха избрани още преди седмици. В списъка фигурираха дванайсет имена и две резерви, с други думи — ако Лайла Бард желаеше да й се отвори възможност да играе — и още как! — то се налагаше да си открадне име.

Досега бе крала какво ли не, но самоличност не влизаше в списъка. Беше използвала, разбира се, псевдоними и бе разигравала най-разнообразни роли, но никога не се бе превъплъщавала в истински човек.

И, естествено, не се налагаше само да имитира магьосника. Трябваше да го замени.

Не си струва, предупреди я гласчето в главата й — онова, досадното и прагматичното, което толкова напомняше Кел. Сигурно беше лудост. Навярно следваше примирено да се нареди на трибуните и да подкрепя капитана си, пък и да спечели някоя допълнителна пара от залаганията. Нямаше да е неприятен начин да прекара седмицата. В крайна сметка, да не би да й се полагаше да е на ринга? Упражняваше се едва от няколко месеца.

Но.

Именно това „но“ й беше заседнало под кожата като същинско трънче.

Но.

Но вълнението я гризеше.

Но тя копнееше за тръпката.

Но щеше да е предизвикателство.

А и, стигнеше ли се до магия, Лайла не беше просто сръчна ученичка. Беше вроден талант.

Още преди месеци мастър Тийрън й каза каква огромна мощ се крие в нея и само чака да бъде пробудена. Е, Лайла я сръчка с пръчка и сега тя бе напълно будна — жива, вибрираща твар, неспокойна като нея.

А вълнението винаги я беше правило дръзка.

Ала досадният проблем със списъка си оставаше.

Цял ден Лайла обикаля из Червения Лондон, постара се да научи всичко възможно за „Есен таш“ и участниците в него. Прекара предостатъчно време по пивници, бордеи и публични домове, за да разбере къде е най-вероятно да намери отговори на въпросите си, без дори да задава. Винаги естествено е на лице възможността да напълниш и нечий джоб, но често, прекараш ли достатъчно дълго време на едно място, научаваш повече, отколкото ще ти разкаже платен събеседник. А май всички говореха само за турнира.

Алукард, очевидно, беше един от арнеските фаворити заедно с жена на име Кисимир — предишната победителка в турнира — и някой си Джинар. Но имената бяха само названия. Налагаше се Лайла да види участниците, преди да се качат на сцената. Ако сред тях няма подходящи жертви, каза си тя, ще ги остави на мира и ще стои на трибуните с другарите си от екипажа. Ако няма подходящи жертви. Но трябваше да ги види. Да се увери.

Разочарована, тя довърши питието си, избута стола си и се насочи към странноприемницата.

Някъде по пътя краката й сами смениха курса и по времето, когато обърна внимание къде се намира, вече беше застанала на главния булевард към кралския дворец и се взираше нагоре. Не се изненада. Цял ден стъпките й я водеха все насам. И цял ден сияйната постройка привличаше погледа й.

Влез вътре, подсказа й гласче.

Лайла изсумтя. Какво да направи? Да изкачи парадното стълбище? Веднъж вече мина по него, но в ролята си на гост, с крадена покана. Тогава портите бяха широко отворени, но сега бяха затворени и дузина гвардейци в лъснати брони и с червени наметала стояха на стража край тях.

Какво би могла да им каже? Дойдох да навестя черноокия принц. Английският щеше да й отвори портите, но после какво? Нима кралят и кралицата ще познаят в нейно лице кльощавото момиче, помогнало на Кел да спасят града? Лайла подозираше, че Рай ще си я спомни. Самата мисъл за принца я сгря — не какъвто беше под контрола на Астрид Дейн или кървящ до смърт върху нара в светилището, а по-късно, обграден с възглавници и с тъмни кръгове под кехлибарените очи. Уморен и мил, и флиртуващ при все болката.

А Кел?

Как се чувстваше черноокият принц? Дали щеше да я приеме с отворени обятия? Да й сипе едно и да я разпита за пътуванията й или да се мръщи и да пита дали е готова да си тръгне вече, да се върне в своя свят, където й е мястото?

Лайла присви очи в мрака — в студения здрач терасите по горните етажи на двореца се бяха сдобили с ореоли от светлина — и й се стори да различава сянка, изправена на една от най-горните. Беше твърде далеч, за да е сигурна — на разстояние, което превръща всички в смътни силуети и умът ги усуква в произволни форми. Но сянката сякаш се изви пред очите й, май се облегна на перилата и накрая петното мрак се превърна в магьосник с палто с висока яка. Лайла стоя и го гледа, докато фигурата не се разтвори в нищото, погълната от сгъстяващата се нощ.

Вниманието й се отклони и се спря върху чифт елегантни черни новинарски дъски, издигнати като колони пред дворцовите стълби. Преди месеци върху тях бяха показвали лицето на Кел, първо с думата ИЗЧЕЗНАЛ отгоре, после заменена от ТЪРСИ СЕ. Сега призрачният тебешир обявяваше разнообразни събития в часовете, предшестващи до самия турнир — да му се не види колко партита имаше! — но едно конкретно привлече погледа на Лайла. Нещо, наречено Ис госар ноши.

Нощ на флаговете.

Тя мерна съобщението точно преди дъската да се самоизтрие и се наложи да стърчи пред нея десетина минути, в очакване отново да се повтори в цикъла. Когато надписът се появи, Лайла го прочете възможно най-бързо и се постара да разгадае арнеския шрифт.

Поне доколкото схвана, съперниците и от трите империи бяха призовани в двореца през следващата нощ — тази преди турнира — на кралски прием. И за да изберат флага си, каквото и да рече това.

Нима тя не искаше съвсем същото?

Извинение да нахълта право в Червения дворец.

Нуждаеше се само от име.

Камбаните звъннаха и Лайла изруга под нос. Цял отлетял ден, помисли си тя мрачно, докато се мъкнеше обратно към „Лъкатушния път“, без изобщо да бе приближила целта си.

— Ето те и теб — обади се капитанът, веднага щом я забеляза да влиза.

Неколцина от екипажа на Алукард се бяха събрали в пивницата. По облеклото им не личеше да смятат да се връщат на кораба, или да се разхождат из пристанището, или да го ударят на запой. Тав, Строс и Васри носеха елегантни къси куртки с тесни маншети и яки, закопчани с излъскани сребърни брошки. Самият Алукард бе издокаран в елегантно палто, среднощносиньо със сребърен хастар, къдрите му бяха прибрани под шапка, която се огъваше и извиваше като морето. Бе отпуснал ръка върху дръжката на късия си меч, сребърният пръстен с перо блестеше на слабата светлина. С изключение на все още проблясващия сапфир на дясната му вежда, изобщо не приличаше на касеро на „Среднощно острие“. Но макар и да нямаше вид на пират, не съответстваше и на образа на важен аристократ. Беше бляскав, но и остър — като добре поддържан нож.

— Къде се скиташ, Бард?

Тя сви рамене.

— Разузнавах.

— Замалко да тръгнем без теб.

Лайла сбърчи вежди.

— Къде отивате?

Алукард я озари с усмивка и отвърна:

— На парти.

Само че думата за „парти“ на арнески не беше еднозначна. Според наученото от Лайла, много от арнеските думи меняха смисъла си, за да се впишат в контекста. Използваната от Алукард беше най-обща — тасура, нещо от рода и на купон, и събиране, и събрание, и сборище; значението варираше от тържествено до зловещо.

— Мразя купони — отвърна тя и се насочи към стълбите.

Но не беше толкова лесно да разубедиш Алукард. Той догони крадлата, хвана я за лакътя — колебливо и само за миг, понеже знаеше колко опасно е да я докосва, когато тя не желае да я пипат. Прошепна на английски:

— Според мен това ще ти хареса!

— И защо?

— Понеже знам колко се интересуваш от наближаващите игри.

— И?

— И е неофициална традиция — отвърна той, — местните състезатели да пият заедно по питие преди началото на турнира…

Любопитството на Лайла се обостри.

— Признавам, по-скоро е показно — добави той и посочи останалите, — но се надявах да дойдеш и ти.

— Защо аз?

— Понеже така се отваря възможност човек да премери съперниците си — отвърна Алукард и й смигна. — А твоите очи са най-остри.

Лайла се опита да скрие възбудата си. Отвърна:

— Е, щом толкова настояваш.

Капитанът се усмихна и извади сребърен шал от джоба си.

— Това за какво е? — попита тя, докато той го връзваше свободно около врата й.

— Днес си част от моя антураж.

Девойката се разсмя силно — хапливият й смях стресна другите моряци.

— Твоят антураж…

Запита се: Какво ли следва? Да му стана оръженосец?

— Представи си го като название за „наземен екипаж“.

— Надявам се не очакваш да те наричам „господарю“ — тя намести възела на шала.

— Светии, не, тази дума няма място извън леглото. И от „лорд“ настръхвам целия. „Капитане“ ще свърши работа… — даде знак на спътниците им, които ги чакаха. — Да тръгваме ли?

Усмивката на Лайла се изостри, когато тя кимна към вратата.

— Води ни, капитане!

 

 

Табелата над входа на пивницата гласеше „Ис каснораст“.

Залязващото слънце.

Лайла забави крачка и накрая спря. Колкото и странно да беше, не успяваше да се отърси от усещането, че вече е идвала тук. Не беше, разбира се. След приключението с близнаците Дейн се задържа в Червения Лондон само няколко дни, преди да отплава с екипажа на „Острието“ — колкото да заздравеят раните й и да я разпитат — и през цялото време остана затворена в двореца.

Но, застанала тук, на прага, усещаше заведението така познато. Стигаше да затвори очи и почти се чувстваше като в… невъзможно! Лайла примигна и огледа околните улици в опит да наложи образа на този град върху друг един, онзи, където бе живяла цял живот. И докато образите се сливаха, осъзна, че знае точно къде се намира. Къде би се намирала. На този ъгъл у дома, в Сивия Лондон, на същото разстояние от реката, се издигаше друга кръчма, позната й твърде добре.

„На хвърлей камък“.

Каква беше вероятността? Пивниците са по-многобройни и от проблемите, но две да заемат точно един и същ парцел? Дори отвън изобщо да не си приличаха, това място я теглеше чак от костния мозък със същата странна гравитация, усещана неизменно у дома. Вкъщи. Докато се намираше там, не мислеше за „На хвърлей камък“ като за дом, но сега му прилягаше единствено тази дума. Само дето не копнееше за сградата. Не съвсем.

Лайла пъхна ръка в джоба си и стисна здраво сребърния джобен часовник, тежащ като оловна плувка на дъното на копринената подплата.

— Керс ла, Бард?

Вдигна поглед и видя Алукард да й държи вратата отворена. Поклати глава.

— Скан — отвърна. Нищо.

С влизането силата я удари все едно я блъсна вълна. Нямаше умението на капитана да вижда магията, ала я чувстваше — изпълваше въздуха сякаш пара лъха от събралите се магьосници. Не всички съперници пътуваха с пълен антураж. Някои се намираха в центъра на своята вселена, например мургавата дама с черна коса, усукана на расти и заплетена със злато, застанала до задната стена, а други седяха на малки групи или обикаляха залата самотни, а подире им се носеше аура от могъщество.

Междувременно дежа вю продължаваше. Лайла стори всичко по силите си да се отърси от усещането и да се съсредоточи. В крайна сметка, не беше дошла тук само като част от групата на Алукард. Пред нея все още стоеше проблемът да си намери жертва и да изпълни своя малък магически трик. Пивницата гъмжеше от магьосници и Делайла Бард щеше да направи така, че един от тях да изчезне.

Още на входа посетител поздрави Алукард и антуражът се спря, докато двамата се ръкуват. Тав отиде да поръча пиене, а Строс огледа залата с внимание към подробностите. Лайла предположи, че е доведен по същата причина като нея — да прецени възможностите на съперниците.

Васри, междувременно, оглеждаше залата все едно е маса, отрупана с лакомства.

— Това е досегашната шампионка, Кисимир — прошепна на арнески на Лайла, докато жената с косата на расти крачеше към Алукард, а ботушите й трополяха по изтъркания дървен под. Мъжът, приветствал вече капитана, се оттегли на няколко крачки при приближаването й.

— Емъри — каза тя със силен акцент и котешка усмивка. — Наистина не знаеш как да се пазиш от неприятности!

Не беше от Лондон. Говореше кралски, но думите й се сливаха — не по змийски като във фароанския език, а по-скоро сякаш е накълцала ръбовете и е извадила съдържанието помежду им. Имаше басов, звучен глас и говорът й наподобяваше тътнеща буря.

— Не и когато неприятностите са по-забавни — отвърна Алукард с поклон.

Усмивката на Кисимир се разшири и двамата наченаха тих разговор — в тази усмивка имаше остър ръб и в съчетание с чертите на лицето й, наклонените вежди и прямия поглед, тя изглеждаше особено загадъчно. Като предизвикателство. Тази жена излъчваше увереност. Не точно арогантност — тя обикновено е безпочвена, а у Кисимир всичко подсказваше, че с огромна наслада търси извинение да ти покаже на какво е способна.

На Лайла й хареса и тя се хвана да имитира изражението й, като се чудеше какво ли ще добави то към нейното лице.

Не беше сигурна дали иска да се бие с жената, или да й стане приятелка, но определено нямаше да й бъде замяна. Отклони вниманието си и се загледа в двойка загорели здравеняци и много красиво момиче в синьо с водопад тъмна коса, да не споменаваме и разкошните извивки. С нея нямаше никаква прилика. Продължи да оглежда залата, докато антуражът на Алукард се насочваше към ъглово сепаре.

Кисимир, завърнала се в кръжеца на групата си, говореше с млад, тъмнокож господин до нея. Той имаше тънки кости и беше жилест, с голи ръце и увити около ушите златни обеци, еднакви с тези на Кисимир.

— Лосен — отбеляза Алукард тихо. — Нейно протеже.

— Те ще се състезават ли един с друг?

Той сви рамене:

— Зависи от жребия.

До Кисимир застана мъж с наръч книжа.

— Този там работи за Новините — посочи Строс. — Най-добре да го избягвате, ако не искате да се озовете по дъските.

И в този момент вратите на пивницата се разтвориха с трясък и в пивницата влетя — съвсем буквално — младеж, стъпил на порив на вятър. Вихърът се завъртя около него и из пивницата, разлюля пламъците на свещите и разклати фенерите. Алукард се обърна на мястото си и подбели очи с усмивка.

— Джинар! — възкликна той и Лайла не можа да отгатне по тона му дали е име, или проклятие.

Дори в сравнение с едрите весканци и украсените със скъпоценни камъни фароанци, срещнати в Сасенрош, новодошлият се явяваше един от най-поразителните мъже, срещани от Лайла. Беше слаб като вейка или следобедна сянка, с кожа с наситения тен на арнесците и с черна коса, щръкнала вертикално нагоре. Под черните вежди очите му бяха сребърни, на слабата светлина в пивницата сияеха като котешки и се различаваха само по черното мънисто в средата им. И двете сребърни езера бяха обградени от плътни черни мигли, усмивката му — лукава, но не предпазлива, а широка. И се разшири още повече при вида на Алукард.

— Емъри! — викна той, смъкна плаща от раменете си и прекоси залата; двете движения плавно се сляха. Отдолу дрехите му не бяха просто прилепнали: бяха излети по тялото, орнаментирани със сребърни бродерии, които обхващаха яката му и минаваха по протежението на ръкавите.

Алукард се изправи.

— Пускат те да скиташ сред невинните?

Младежът преметна ръка през рамото на капитана.

— Само за „Есен таш“. Нали знаеш, старият Тийрън питае особена слабост към мен.

Говореше толкова бързо, че Лайла едва успяваше да го разбира, но вниманието й се изостри при споменаването на главния лондонски жрец.

— Джин, запознай се с екипажа. Или поне с онези, които най-много харесвам.

Очите на новодошлия затанцуваха по масата, плъзнаха се по Лайла само за миг — стори й се като прохладен бриз — преди да се върнат обратно върху Алукард. Отблизо металическият му поглед изглеждаше дори още по-обезпокоителен.

— Как ти викат напоследък?

— „Капитан“ ще свърши работа.

— Леле, колко официално. Макар, предполагам, да не е толкова зле колкото титлата ти на вестра… — Джин се впусна в сложна стъпка, която смътно би напомняла поклон, ако такива движения вървяха в комплект с неприличен жест. — Негова светлост Алукард, втори син на кралския род Емъри.

— Излагаш се.

— Не, излагам теб — възрази Джин и се изправи. — Има разлика.

Алукард го покани да седне, но младежът отказа и вместо това, по-лек от перце, кацна върху облегалката на стола на капитана.

— Какво изпуснах?

— Все още нищо.

Джин се озърна.

— Странен турнир ще бъде тази година.

— Така ли?

— Наоколо витае загадка.

— Това елементална шегичка ли е?

— Ха — отвърна Джин, — дори не се бях сетил…

— Мислех, че имаш списък с ветровити шеги — закачи го Алукард. — Аз определено си водя такъв, специално за теб. Разделил съм ги на полъхвания, бури, струи…

— Точно като платната ти — бодна го Джин и скокна от стола. — Вятърничава работа. Но аз съм сериозен — допълни той и се наведе заговорнически. — Дори не съм виждал половината състезатели. Крият се за ефект, най-вероятно. Ами помпозността, която обкръжава всичко! Бях във Фаро преди три години и нали знаеш колко много си обичат златото, но в сравнение с това тук си беше същински битпазар. Казвам ти, зрелищната атмосфера направо те отвява. Вината е на принца. Винаги е бил склонен към драматизъм.

— Казва го човекът, реещ се три пръста над земята…

Лайла сведе поглед и се стресна, когато видя Джинар наистина да се рее. Не през цялото време, но мръднеше ли, отнемаше му прекалено дълго време да стъпи, сякаш гравитацията не го стискаше в същото менгеме като всички останали. Или сякаш друга сила го теглеше нагоре.

— Е, хубаво — Джин сви рамене. — Да речем, че идеално ще си пасна. Както и ти — допълни той и дръпна сребърното перо на шапката на Алукард. — А сега моля за извинение, но трябва да обиколя и да се здрависам. Ще се върна.

С тези думи изчезна. Развеселена, Лайла се обърна към капитана:

— Той винаги ли е такъв?

— Джинар ли? Винаги е бил малко… ентусиазиран. Но не допускай детските му шегички да те излъжат. Той е най-добрият вятърен маг, когото съм срещал.

— Той левитираше — отбеляза Лайла. Беше виждала сума магьосници да правят магия. Но Джинар беше нейно въплъщение.

— Джинар принадлежи към специална магическа школа, която вярва не просто в използването на стихията, а в сливането с нея… — Алукард се почеса по тила. — Представи си деца, които се учат да играят рена и се налага да носят топката навсякъде със себе си, за да свикнат с нея. Така де. Джин изобщо не я е пускал.

Лайла проследи полета на вятърния маг из залата, как поздрави Кисимир и Лосен, както и момичето в синьо. После спря да кацне на ръба на един диван и се заговори с човек, когото тя не бе забелязала досега. Или по-скоро, беше го забелязала, но го прие за усамотил се член на нечий друг антураж — беше облечен в скромничко черно палто със сияйна брошка на врата, оформена като С. Беше минал през сборището преди малко, придържаше се покрай стените и стискаше чаша бяла бира. Действията му показваха повече неудобство, отколкото потайност и в крайна сметка се бе оттеглил на дивана да отпива на спокойствие от питието си.

Сега обаче Лайла се вгледа през дима и пълната със сенки зала — Джин се ръкува с него. Мъжът имаше светла кожа, но тъмна коса — по-тъмна от нейната — и по-къса. Беше с тънки кости. Колко ли е висок? — почуди се тя, като огледа ширината на раменете му и оцени дължината на ръцете. Лек полъх на хладен въздух помилва бузата й и тя примигна, за да открие, че Джин се е завърнал.

Отново седеше върху облегалката на стола на Алукард, беше се приближил без дори да се обади.

— Е — попита капитанът, отметнал назад глава, — всички ли са тук?

— Кажи-речи — Джинар извади списъка със състезателите от джоба си. — Не забелязвам Брост. Нито онзи Камеров. Нито Зинайсра.

— В името на вси светии… — промърмори Алукард, когато чу последното име.

Джин се засмя.

— Завъждаш повече врагове, отколкото партньори вкарват хората в леглото си.

Сапфирът във веждата на капитана проблесна.

— О, доста съм вкарал и в леглото… — Кимна към мъжа на дивана. — А онзи там?

— Висок, тъмнокос и свенлив? Казва се Стасион Елсор. Доста приятен тип. Срамежлив е според мен.

Стасион Елсор, повтори Лайла, преобръщайки името в устата си.

— Или е достатъчно умен да не си издава козовете.

— Възможно е — съгласи се Джин. — Тъй или иначе, за първи път участва, идва от Беса Нал, по крайбрежието.

— Моят помощник Строс е от същия край.

— Е, да се надяваме на арената Стасион да се държи по-добре, отколкото в пивницата.

— Успехът не винаги е въпрос на театралничене — порица го Алукард.

Джин се засмя.

— Ама и ти го каза, Емъри! — След което скокна от стола и пак отлетя нанякъде.

Капитанът се изправи. Погледна към чашата в ръката си, сякаш не беше сигурен как е попаднала там. После я гаврътна на един дъх.

— Май и за мен е най-добре да поздравя хората — каза и остави празната чаша. — Веднага се връщам.

Лайла кимна разсеяно, вече отново съсредоточила внимание върху човека на дивана. Само че него го нямаше. Тя огледа залата и спря поглед на вратата, точно навреме да види как Стасион Елсор изчезва през нея. Крадлата довърши своето питие и се надигна от мястото си.

— Къде си тръгнала? — поинтересува се Строс.

Тя го озари с пълна с бръсначи усмивка и вдигна яката на палтото си.

— Да потърся малко неприятности.