В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (31)

IІІ

Кел се привеждаше и отскачаше, по-пъргав от сянка и сякаш едновременно навред из Купата.

Наслаждаваше се на пламналите си мускули и на туптящото сърце; спа зле и се събуди още по-неспокоен, а мислите му продължаваха да кипят около новината за завръщането на Лайла. Имаше логика, нали? Ако се е хванала с арнески екипаж, повечето от тях щяха да се приберат в Лондон за турнира.

Само два дни до „Есен таш“.

Високо изсвистя острие и Кел отскочи от обхвата му.

Два дни — и все още нито следа от Лайла. Малко, ирационално зрънце в ума на младежа бе убедено, че ще успее да усети завръщането й; че е настроен към нея, както към „На хвърлей камък“, „Залязващото слънце“ и „Ожарен кокал“. Фиксираните точки в световете. И защо да не е? Крадлата представляваше същинска малка, невидима стихия, привлякла го навън в града вечерта.

Но я изпусна и как се очакваше да я открие в този тъй претъпкан с гости град?

Просто следвай ножовете, обади се глас в главата му. И труповете, в които са забити.

Усмихна се под мустак. После, с мъчително свито сърце, се запита колко ли отдавна е в Лондон Лайла. И защо не е дошла да го навести веднага. Пътищата им се пресякоха само за няколко дни, но той, Рай и Тийрън бяха единствените хора, познати й в този свят, или поне — единствените, които бе познавала преди няколко месеца. Възможно е да се беше развихрила и да е завързала куп приятелства, но младият антари се съмняваше.

Следващият удар замалко да го пореже и Кел отскочи точно навреме.

Съсредоточи се, порица се той. Дишай.

Сребърната маска прилепваше перфектно към лицето му и скриваше всичко, освен носа и очите. Сложи я, понеже искаше да свикне с размера и тежестта й — и бързо откри, че се наслаждава на разликата и се намества в уюта на анонимността, на ролята. Поне докато носеше маската, не беше Кел.

Беше Камеров.

Какво ли щеше да си помисли Лайла? Лайла, все Лайла; той дори обмисляше дали да не използва кръвна магия, за да я намери — още пазеше кърпичката й — но се спря, преди да извади ножа. Изкара месеци наред, без да се принизи дотам. Освен това не е някакво си паленце, което припка подир господаря си или след вкусен кокал. Нека тя дойде при него. Но защо не беше…

Проблесна метал — твърде близо — а Кел изруга, претърколи се и отново се изправи на крака.

Замени дузината противници само за един, ала — за разлика от чучелата, с които тренираше — този тук беше съвсем жив. Хастра, в пълна броня, се местеше насам-натам и се опитваше да избегне ударите на Кел. Младият гвардеец проявяваше смайващо желание да търчи из Купата, въоръжен само с малък щит и затъпен меч, докато младият антари полираше пъргавината си и се упражняваше в използването на стихии като оръжия.

Бронята… помисли си той, завихрил вятъра около себе си… е направена така, че да се чупи… Скочи, оттласна се от една стена, удари порив вятър в гърба на Хастра… и сетне го порази. Гвардеецът се препъна и се завъртя с лице срещу него. Първият с десет успешни удара… Кел продължи да рецитира правилата, докато около юмрука му се усукваше вода… печели мача… Водата се раздели, обкръжи и двете му ръце… освен ако междувременно някой от съперниците… И двата потока се изстреляха напред и замръзнаха миг преди удара… не е в състояние да продължи… Хастра успя да блокира само едното парче лед, а второто го цапардоса в бронираното бедро и се разби на ледени капки… или се признае за победен.

Кел се ухили иззад маската си и когато останалият без дъх гвардеец си смъкна шлема, той също беше усмихнат до уши. Магьосникът свали сребърната маска и потната му коса щръкна във всички посоки.

— С това ли се занимавахте тук долу седмици наред, мастър Кел? — попита Хастра запъхтян. — Упражнявахте се за турнира?

Кел се поколеба, но отвърна:

— Така излиза…

В крайна сметка, нали тренираше; просто не знаеше за какво го прави.

— Е, отплаща ви се, сър — ухили се гвардеецът. — Във вашите ръце изглежда лесна работа.

Младият антари се разсмя. В действителност цялото тяло го болеше и макар кръвта му да жадуваше за битка, усещаше силата си изтъняла. Пресушена. Беше свикнал твърде много с ефикасността на кръвната магия, ала стихиите изискваха да влагаш в тях повече от волята си. Умората от използването на кръвни заклинания го удряше от раз, а този тип битки го изтощаваха. Май преди турнира най-сетне щеше да успее да поспи както трябва.

Хастра колебливо пресече тренировъчната зала, сякаш стъпваше по плаващи пясъци. Застана под свода на Купата, откъдето разгледа масата със снаряжение, легена с вода и контейнерите с пръст, пясък и масло.

— Имаш ли си стихия? — попита Кел, докато заресваше назад косата си.

Усмивката на Хастра омекна:

— По малко от това-онова, сър.

Младият антари се намръщи:

— Какво имаш предвид?

— Родителите ми искаха да стана жрец — отвърна гвардеецът и се почеса по главата. — Но това занятие не ми се струва особено забавно. Да прекарваш цял ден в медитиране в онази плесенясала каменна постройка…

— Притежаващ способност да балансираш? — прекъсна го Кел, изумен. Избираха жреците не заради силата им в една определена стихия, а заради уравновесената им способност да боравят с всички — не с брутална мощ като антари, а със спокойствието, нужно да се подхрани живот. Балансирането на стихиите беше свещено умение. Дори младият магьосник се затрудняваше с баланса; точно както твърде силен вятър лесно изкоренява фиданка, така и силата на антари съдържа твърде много мощ за по-фини занимания. Той умееше да влияе на вече израсли растения, но в началото си животът е крехък и изисква да се пипа нежно.

Младият гвардеец сви рамене, но сетне отново грейна в усмивка и почти дръзко попита:

— Искате ли да видите?

Кел се озърна.

— Тук и сега ли?

Хастра се ухили още по-широко и бръкна в джоба си да извади семенце. Магьосникът вдигна вежда, а гвардеецът се засмя и обясни:

— Човек не знае кога ще му потрябва да впечатли някоя дама. Мнозина се надуват като пуяци и гледат да изпъкнат с гръм и трясък. Но няма да изброявам колко нощи съм започвал със семенце и съм свършвал, така де… — Хастра беше склонен да се отплесва при нервност, а Кел очевидно го притесняваше силно. — Но се съмнявам на вас да ви се налага толкова да се стараете да впечатлите дамата си, сър.

Огледа елементите върху масата. В малка купичка имаше щипка пръст — не богат хумус от овощарниците и градините, а каменист прахоляк изпод уличния паваж. Не беше особено елегантно средство за тренировки — и при избор Кел би предпочел камъни вместо пръст — но се намираше в изобилие. Той проследи как Хастра загребва част и прави с показалец малка вдлъбнатина, преди да пусне семето. После топна другата си ръка в купата с вода и натисна с нея върху пръстта, за да сплеска семе и пръст на топка между дланите си. Затвори очи и устните му се размърдаха. Кел усети лека топлина във въздуха помежду им — добре познато усещане от времето, прекарано с Тийрън.

Все още мърморейки под нос, Хастра започна полека да разтваря шепи, а влажната буца лежеше сгушена като яйце в тях.

Кел гледаше, очарован, как от навлажнената пръст изпълзя светлозелен филиз. Стебълцето израсна сантиметър, сетне два и се заусуква нагоре във въздуха. Листата започнаха да се разтварят — повърхността им беше тъмнопурпурна, появи се и бял сферичен цвят.

Хастра замлъкна с доволен вид.

— Какво е? — попита Кел.

— Акина — отвърна гвардеецът. — Листата му са лековити, срещу болка.

— Изумително.

Младежът сви рамене.

— Мама и татко не бяха доволни, че вместо жрец избрах да стана гвардеец.

— Не се учудвам — на Кел му се искаше да порицае Хастра, задето си губи времето тук. Да го просвети колко ценен е неговият талант, та да го захвърля заради меча и някаква броня. Но пък, ако единствено стойността на даден човек определя мястото му, какви доводи би имал антари да иска нещо повече?

— Но само защото не са наясно — продължи Хастра лъчезарно. — Сигурно смятат, че обикалям уличен патрул в шала. Ще се гордеят с мен, научат ли кого пазя, сър. Освен това сключих сделка с баща ми — по някое време ще постъпя и в светилището. Ала откакто се помня, съм искал само да бъда кралски гвардеец. Нямаше да бъда щастлив, ако поне не опитам. Сещате ли се нещо по-лошо от това да се чудите как ли щяхте да живеете иначе? Та си рекох: защо да не пробвам и двете. Светилището няма да откаже да ме приеме, когато съм готов и реша да уча там.

— А ако загинеш преди това?

Веселото настроение на Хастра не се развали.

— Тогава някой друг ще получи дара ми. И, да се надяваме, да не е тъй инатлив. Поне така разправя майка ми… — наведе се заговорнически напред. — Но се грижа за градините, да знаете, когато няма кой да ме види.

Кел се усмихна. Вярно, дворцовите градини изглеждаха подозрително пищни за този сезон. Хастра се изправи и стрелна с поглед стълбите.

— Трябва да вървим…

— Все още имаме време — увери го младият антари и се изправи на крака.

— Откъде знаете? — попита Хастра. — Тук, долу, не чуваме камбаните, а няма прозорци да съдим по светлината.

— По магия — отвърна Кел и после, понеже гвардеецът се ококори, махна към пясъчния часовник, поставен на масата при другите инструменти. — И благодарение на него.

В горната част на стъкленицата имаше доста пясък, а антари все още не беше готов да се изправи пред света.

— Да опитаме отново.

Хастра зае позиция.

— Да, сър.

— Наричай ме Камеров — нареди Кел и плъзна отново маската върху лицето си.