В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (30)

II

Червеният Лондон

Междувременно в „Лъкатушния път“ тълпата бе оредяла, но вълкодавът все така се изтягаше на същото място пред огъня. Логично беше Лайла да се запита дали е жив. Отиде до камината и коленичи полека с длан, разтворена над гърдите на животното.

— Вече го проверих — обади се зад гърба й глас. Лайла вдигна очи и откри нервно пристъпващия Ленос. — Добре си е.

Тя се изправи.

— Къде са другите?

Ленос наклони глава към една ъглова маса.

— Строс и Тав се хванаха да играят.

Моряците блъскаха санкт и поне ако се съди от възгласите, не играеха от много време, понеже и двамата не изглеждаха ядосани, а и все още бяха с пълен комплект оръжия и повечето си дрехи. Лайла не си падаше любител на играта, най-вече защото и след четири месеца наблюдения как моряците печелят и губят, не се чувстваше по-близо до разбирането на правилата, та да започне да играе, да не говорим — да мами.

— Васри излезе — продължи Ленос, а тя се упъти към масата. — Кобис си легна.

— А Алукард? — попита крадлата и се постара да го изрече равно и незаинтересовано. Взе питието на Строс и му пресуши чашата, без да обръща внимание на сърдитите възражения на помощник-капитана.

Той хвърли на плота карта със закачулен силует с два потира.

— Твърде късно идваш — просвети я той, без да откъсва поглед от масата и картите. — Капитанът каза, че си лягал.

— Ужасно рано — промърмори Лайла.

Тав се засмя и промърмори нещо, което тя не успя да схване. Беше от пограничните райони и колкото повече пиеше, толкова по-неразбираем ставаше акцентът му. А понеже Лайла по навик си държеше устата затворена, ако не разбира нещо, тя просто се отдалечи от масата. След няколко крачки спря и се обърна към Ленос, като извади от куртката си джобния огън. Светлината му вече гаснеше, а тя не се сети да попита дали има начин да го презареди, или е амулет от еднократен тип — на практика истинско разсипничество.

— Дръж — хвърли кълбото на моряка.

— Какво е това? — изненада се той.

— Сдържа напора на сенките — отвърна Лайла и се насочи към стълбите. Ленос си стоеше, втренчен в сферата, потресен или от магията, или от факта, че Сероус току-що му направи подарък.

Защо всъщност му го даде?

Размекваш се, промърмори гласче в главата на крадлата. Не принадлежеше на Кел, нито на Барън. Не, беше си чисто неин глас.

Докато изкачваше стълбите, Лайла измъкна източена бутилка с вино, която отмъкна — не от странноприемницата или от пазара — беше достатъчно умна да не краде от омагьосаните шатри — а от личните запаси на Алукард на борда на „Острието“.

Стаята на капитана се намираше срещу нейната, вратите им — една срещу друга, сякаш се дуелираха. Подходящо сравнение. Но когато стигна до вратите, девойката се спря помежду тях, изправена пред въпроса към коя всъщност е тръгнала и коя планира да отвори.

Повъртя се на място в коридора.

Колебаеше се защо се чувства по-привлечена от стаята на капитана, а не от своята. Сигурно защото беше неспокойна, за първи път се завръщаше в града — едновременно странен и познат. Или защото искаше да се потопи отново в утехата на английския. Навярно искаше да научи повече за турнира и участието на Алукард. Или просто й бе станало навик. По този начин двамата прекарваха повечето си нощи в открито море — с бутилка вино и магически огън и всеки се опитваше да изкопчи тайни от другия, без да издаде нищо от своите. Нима Лайла бе свикнала с този танц дотам, че наистина й липсваше?

Я задръж, помисли си. Що за пропиляване на живота, да се мотае и да умува толкова върху такова дребно нещо. Какво значение имаше причината да навести капитана? Просто й се искаше и толкова.

Ето защо заряза двоуменето и посегна да почука, но се спря, понеже отвътре чу стъпки да се насочват решително към вратата.

Сетивата й на крадец трепнаха, тялото й се задвижи преди разума, ботушите безшумно отстъпиха крачка назад, сетне две и накрая гладко я плъзнаха зад ъгъла на най-близката криволица на коридора. Нямаше причини да се крие, но го беше правила толкова дълго, че действието й се отдаде естествено. Освен това да се скриеш е начин да видиш, без да те забележат, и това й даваше предимство. Нямаше какво да губи, а понякога дори печелеше.

Миг по-късно вратата се отвори и Алукард Емъри излезе в коридора.

Най-напред Лайла забеляза потайността му. Капитанът на „Среднощно острие“ по принцип издаваше определен шум. Бижутата му звънтяха, оръжията дрънчаха, подкованите със стомана ботуши издаваха всяка негова крачка и, дори когато одеждите му пазеха тишина, Алукард си тананикаше през цялото време. Лайла му го спомена веднъж, а той отвърна небрежно, че не бил почитател на тишината. Смяташе го за неспособен да я пази, но в момента, докато се спускаше по коридора, само тихото поскърцване на дъските на дюшемето съпровождаха стъпките му и тя осъзна, че досега винаги е вдигал шум преднамерено.

Друг аспект на ролята, която играеше, сега захвърлен, заменен от… какво?

Капитанът беше напълно подготвен за студа, но не носеше обичайните си дрехи. Алукард винаги предпочиташе изискани, фрапантни одежди, ала сега изглеждаше не толкова пиратски капитан, колкото елегантна сянка. На брега слезе със синя куртка, но сега я беше заменил с въгленовочерно късо палто и семпло шалче на врата. Не носеше видими оръжия, а сапфирът бе изчезнал от веждата му заедно с пръстените от ръцете му, с изключение на един — масивен, сребърен, с формата на перо. Буйната му кестенява коса бе прибрана под черна шапка и първата мисъл на Лайла беше, че по-простичко облечен, той изглежда по-млад, почти юноша.

Но накъде се беше запътил? И защо излизаше маскиран?

Тя го проследи по стълбите на странноприемницата и навън в нощта, достатъчно отблизо, за да не го изгуби от поглед, и достатъчно отдалеч, за да не я забележи. Вярно, прекара последните четири месеца като капер, но години наред живя като сянка. Знаеше как да се слива с мрака, как да следи жертвата си, как да диша и да се движи с теченията на нощта, вместо да се бори с тях, и макар стъпките на Алукард да бяха леки, нейните бяха напълно беззвучни.

Очакваше той да се насочи към препълнения с народ пазар или към паяжината от улички, леещи лъчи светлина встрани от реката. Вместо това капитанът се придържаше към брега, крачеше през червеното сияние на Айл и по крайбрежната улица покрай двореца стигна до моста от отвъдната му страна. Мостът бе от светъл камък и украсен с медни орнаменти — перила, колони и изящни медни козирки. Тези украси образуваха нещо като сияен тунел. Лайла се поколеба в основата му — беше добре осветен по цялото си протежение под козирките, металът отразяваше и усилваше светлината и макар да имаше доста народ, най-често на двойки и групи, с вдигнати заради студа яки, малцина изглеждаха решени да пресекат до отсрещния бряг. Сливането с тълпата щеше да е почти невъзможно.

Неколцина търговци бяха разпънали сергии под фенерите, обградени от мъгла и светлината на свещи, и Лайла поизостана да види дали Алукард не се насочва към някой от тях, но той решително пресече реката с втренчен пред себе си поглед и крадлата бе принудена или да го последва, или да се откаже. Тръгна след него, като се стараеше да крачи лениво и пренебрегна съблазнителните сергии и орнаментираните метални козирки, ала не се движеше така целеустремено, че да се издаде. Оказа се усилие нахалост — Алукард нито веднъж не погледна назад.

Докато крачеше под медните козирки, Лайла забеляза майсторската прилика с метални дървета с лееща се през листака звездна светлина и си помисли — за пореден път — на какъв странен свят се е натъкнала и колко много се радва да се намира тук.

Алукард прекоси моста по цялата му дължина и слезе на южния бряг на Айл по величествено стълбище. Лайла бе идвала от тази страна само веднъж — когато с Кел отведоха Рай в светилището — и никога не се бе замисляла какво друго има в тази втора, по-тъмна половина на града. Магазини и пивници, така предполагаше — по-долнопробна версия на северния бряг. Голяма грешка. Тази половина от Лондон бе по-тиха от другата; умисленото светилище се издигаше иззад речния завой, а отвъд обичайните крайбрежни магазинчета и таверни градът преливаше в паркове и градини и още по-нататък — в богаташки имения.

Доскорошните ловни полета на Лайла в Мейфеър и Риджънт Парк бледнееха в сравнение с южния бряг на този Лондон. Преминаващите елегантни карети, теглени от величествени коне, подчертаваха улица след улица грандиозни имения — с високи огради и облицовани с мрамор, кристал и бляскав метал. Самата вечерна мъгла сякаш блестеше от богатство.

Алукард ускори крачка пред Лайла и тя забърза, за да не изостане. По тези улици имаше далеч по-малко минувачи, което превръщаше проследяването в по-трудна задача, ала капитанът бе съсредоточил вниманието си в пътя пред себе си. Поне доколкото девойката виждаше, отпред нямаше нищо интересно. Липсваха сделки за сключване. А и проблеми за забъркване. Нищо освен къщи, половината им прозорци — тъмни.

Най-накрая Алукард сви от пътя и прекрачи през орнаментирана порта в двор, обкръжен от шубраци и поръбен с дървета с оголели от зимата клони.

Стигнала до входа на имението, Лайла видя пищно Е, образувано от извитите метални пречки на портата. Надзърна вътре и дъхът й секна. Вътрешният двор бе настлан с мозайка в бляскаво синьо и посребрени камъни. Тя се задържа в тъмното при портата, докато Алукард стигне до предната алея и проследи как, на половината път до вратата, той спря да се вземе в ръце. Смъкна шапката от главата си и я натика в торбата на рамото си, разроши си косата, изпука с кокалчета, промърмори нещо, което девойката не чу, и сетне отново закрачи — спокойно и уверено — нагоре по няколкото стъпала, а накрая позвъни.

Миг по-късно едното крило на парадния вход се отвори и се появи иконом. При вида на Алукард се поклони и отстъпи назад с думите:

— Лорд Емъри, добре дошли у дома.

Лайла зяпаше недоверчиво.

Алукард не бе дошъл на гости на господаря на дома.

Той беше собственик на имението.

Преди обаче капитанът да влезе вътре, на прага се появи момиченце, изписка щастливо и го прегърна през врата.

— Лук! — извика, щом Алукард я завъртя във въздуха. Момиченцето, надали на повече от дванайсет-тринайсет, имаше същата къдрава кестенява коса и тъмни очи.

— Аниса — той се усмихна, както Лайла никога не го бе виждала да прави — не и той. Не беше гордата капитанска усмивка или лукавото ухилване на бандит, а абсолютното обожание на по-голям брат. Тя никога не бе имала роднини, така че не разбираше изражението, но разпознаваше непресторената сляпа любов и от нея възелът в гърдите й се затегна.

Сетне, тъй внезапно както момичето се бе хвърлило напред, то се отдръпна и по лицето му се изписа същото игриво смръщване, което Лайла бе виждала върху устните на Алукард безброй пъти.

— Къде е Еса? — поиска да научи момиченцето и Лайла се скова — не заради самия въпрос, а защото попита на английски. Хората в Червения Лондон не говореха този език, освен при опит да впечатлят аристокрацията. Или ако са аристократи.

Алукард се засмя и прекрачи прага:

— Разбира се — три години далеч от дома и първият ти въпрос е за котката…

Те изчезнаха вътре и Лайла остана да се взира в затворения вече параден вход.

Алукард Емъри, капитан на „Среднощно острие“, турнирен магьосник и… аристократ от Червения Лондон? Някой знаеше ли? Всички ли знаеха? Тя определено трябваше да се изненада, но не се почувства така. Усещаше, че Алукард играе роля — още от мига, когато го срещна на борда на „Среднощно острие“; беше просто въпрос да разкрие личността зад маската. Сега знаеше истината и тя й даваше коз в ръкава. А когато се стигне до хора от рода на Алукард Емъри, си струваше да се използва всяко предимство.

Декоративна стена обкръжаваше имението отвсякъде и Лайла успя да се покачи върху нея с помощта на един нисък клон. Кацнала отгоре, спокойно наблюдаваше какво се случва в къщата през големите стъклени прозорци, много от които със свалени капаци. Силуетът й се сливаше с клоните на дърветата зад гърба й. Обикаляше сградата, следвайки придвижването на Алукард и сестра му, а в крайна сметка те се упътиха към приемна зала с високи прозорци, горящо огнище и врата с остъклени крила в дъното, водеща към обширна градина. Лайла приклекна ниско на стената, понеже се появи и друг господин. Имаше тена и косата на Алукард и същата квадратна брадичка, но по-сурова без усмивката на капитана. На крадлата новодошлият й се стори по-възрастен с няколко години.

— Берас — кимна му Алукард вместо поздрав. Името стигна до Лайла през процепа на леко открехнатите прозорци.

Мъжът — Берас — пристъпи напред и за миг изглеждаше, че ще удари моряка, но преди да го стори, момиченцето изскочи пред брат си като щит — имаше нещо зловещо привично в този ход, сякаш го беше изпълнявала многократно преди — и по-възрастният спря дланта си във въздуха. Преди отново да отпусне ръка край хълбока си, на един от пръстите му Лайла видя копие на пръстена-перо на капитана.

— Върви си, Аниса — нареди Берас.

Момиченцето се поколеба, но Алукард й се усмихна мило и кимна, така че тя излезе заднешком от стаята. Веднага щом останаха сами, Берас се сопна:

— Къде е Кобис?

— Хвърлих го през борда — отвърна Алукард. По лицето на събеседника му се изписа отвращение и капитанът забели очи. — Светии, Берас, пошегувах се. Нацупеното ти шпионче спинка в креватче в странноприемницата, заедно с останалите от екипажа ми.

Берас изсумтя тихо при споменаването на екипажа на „Острието“.

— Това изражение не ти отива, братко — порица го капитанът. — А и „Среднощно острие“ плава под командването на короната. Обидата към поста ми би засегнала направо Дома Мареш, а ние не искаме да се стига дотам.

— Защо си дошъл тук? — изръмжа Берас и взе един бокал. Преди да отпие обаче, Алукард завъртя китка и виното изостави съда, издигна се в панделка и се уви на възел. Внезапно се втвърди в парче рубиненочервен лед.

Алукард взе кристала от въздуха и го огледа замислено.

— В града съм заради турнира. Наминах само да се убедя добре ли е семейството ми. Какъв глупак съм да смятам, че ще бъда добре дошъл! — Захвърли замръзналото кубче в огнището и се обърна да си върви.

Берас не продума, не и преди Алукард да стигне до вратата към градината.

— Бих те оставил да изгниеш в онзи затвор.

Тънка, горчива усмивка разтегли ъгълчетата на устните на капитана.

— Добре че не зависеше от теб.

С тези думи изхвръкна навън. Лайла се изправи върху стената, обиколи двора и откри Алукард застанал на широка тераса, с изглед към парка. Отвъд стената, в неясното сияние на реката, се различаваше арката на двореца.

Лицето на капитана представляваше маска от ледено спокойствие, граничещо с пълна липса на интерес, той стискаше перилата на терасата с побелели кокалчета.

Лайла не издаваше нито звук, ала лорд Емъри въздъхна и заяви:

— Не е любезно да шпионираш.

Дявол го взел.

Забрави за дара му да вижда магията у хората. Полезно умение за един крадец и Лайла се зачуди — не за първи път — дали има начин да се крадат таланти вместо накити.

Пристъпи от ниската стена върху ръба на перилото, преди да кацне беззвучно на терасата до Алукард.

— Капитане — използва обръщението и за поздрав, и за извинение.

— Все още ли просто си следиш дела? — попита той. Но не й се стори ядосан.

— Не си разстроен — отбеляза Лайла.

Капитанът вдигна вежда и тя откри, че й липсва привичното смигване на синия скъпоценен камък.

— Май не съм. Освен това екскурзиите ми са относително невинни в сравнение с твоите.

— Проследил си ме? — възмути се Лайла.

Алукард се засмя:

— Едва ли имаш право да се сърдиш.

Девойката поклати глава, а наум благодари, задето се въздържа да нахлуе в двореца и да изненада Кел. Честно казано, все още не беше сигурна кога ще пожелае да го види. И дали изобщо иска. Но ако — и когато — го стореше, определено не желаеше Алукард да им диша във врата. Кел беше важна личност, член на кралския род, светец, даже и тя да мислеше за него само като за глупав контрабандист, вечно намусен и почти успял да убие и двама им.

— На какво се ухили така?

— На нищо — отвърна Лайла и си придаде сериозно изражение. — Така значи… Лук, а?

— Това е галено име. Несъмнено там, откъдето идваш, също има такива. И, само за протокола, предпочитам Алукард. Или „капитан Емъри“.

— Екипажът знае ли?

— Какво да знае?

— Че си… — тя махна към имението в търсене на подходящата дума.

— Не ми изглежда голяма тайна, Бард. Повечето арнесци са чували за Дома Емъри… — капитанът я изгледа многозначително: Не е ли странно, че ти не си? — Не си ли забелязала как ми викат „вестра“?

Беше чувала.

— Сметнах го за ругатня. От сорта на пилсе.

Алукард се засмя беззвучно.

— Възможно е — за екипажа. Но означава „аристократ“.

— Като „принц“?

Смехът му бе лишен от веселие:

— Какво ли разочарование съм за теб, а? Знам, търсеше си пират. Трябваше да се качиш на борда на някой друг кораб. Но не се притеснявай. Между моя милост и трона има много врати. И нямам желание да ги видя отворени.

Лайла подъвка устната си.

— Но ако всички знаят, тогава защо се промъкваш като крадец?

Алукард отново стрелна с поглед градинската стена.

— Защото в този град има и други хора, Бард. Едните — не желая да виждам. Другите предпочитам да не ме виждат.

— Сега какво излиза? — подкачи го тя. — Великият Алукард Емъри си има врагове?

— Върви в комплект със занаята, боя се.

— Трудно ми е да си представя, че се срещаш с някого и не успяваш да очароваш.

Капитанът присви очи:

— Казваш го, сякаш не е комплимент.

— Вероятно не е.

Помежду им започна да се възцарява неудобна тишина.

— Хубава къща — отбеляза Лайла.

Сега пък грешен комплимент. Алукард стисна зъби.

— Надявам се, ще ми простиш, задето не те поканих и не те представих на уважаемото ми семейство. Щеше да е трудничко да обясня внезапното присъствие на момиче в мъжки костюм и със способността да говори кралски език, но без обноските да използва входната врата…

Лайла преглътна отговора си. Почувства се отпратена, но, докато пристъпваше към края на терасата, Алукард добави:

— Чакай!

В тона му се долавяше нотка, която тя едва разпозна, понеже досега не я беше чувала в гласа му. Искреност. Крадлата се извърна и го видя да стои в рамката на вратата, озарен от светлината на помещението отзад. Беше само силует, опростен портрет на благородник.

Рисунка на онова, което би трябвало да бъде, а не което е.

После Алукард пристъпи напред, отдалечи се от светлината и навлезе в мрака при нея. Тази негова версия изглеждаше реална. Истинска. И Лайла проумя — когато той каза „Чакай“, имаше предвид „Изчакай ме“.

— Май е време и двамата да се прибираме — допълни Алукард и опита да си придаде безразличие, но не успя.

— Няма ли да се сбогуваш?

— Никога не съм бил любител на разделите. Или на приветствията, ако става въпрос. Ненужна загуба на време. Освен това с тях ще се видим отново.

Лайла се извърна да погледне към къщата:

— Аниса няма ли да се разочарова?

— О, най-вероятно. Но се боя, че е свикнала да я разочаровам.

— Ами…

— Без повече въпроси, Лайла — настоя капитанът. — Уморен съм.

Последното възражение изстина като пепел на езика й, понеже Алукард стъпи на перилото до нея и оттам с една широка крачка се озова на ниската стена.

Оградата беше тясна, но той се движеше стабилно и с лекота по нея. Дори не погледна надолу да провери къде стъпва.

— Тук съм израсъл — обясни, забелязал изненадата на крадлата. — Изпробвал съм всеки възможен изход и вход.

Прокраднаха се по градинската стена, спуснаха се в двора, където се запромъкваха през сенките, и накрая се озоваха в безопасност отвъд портата.

Алукард закрачи по улицата, без да се обърне назад, но Лайла хвърли поглед на величественото имение.

Всъщност, разбираше защо капитанът го е сторил. Защо е заменил безопасността и отегчението с приключение. Не знаеше какво е усещането да си защитен и никога не се бе наслаждавала на лукса да се отегчава, но ставаше точно както веднъж каза на Кел. Хората или крадат, за да оцеляват, или за да се чувстват живи. Логично бе да си представи, че бягат от дома по същите причини.

Лайла изтича, за да догони капитана и тръгна редом с него: по тихата улица отекваше само тропотът на ботушите им. Крадешком стрелна спътника си с поглед, но Алукард се взираше право напред и много надалеч.

Лайла беше свикнала да мрази хора като него — отказалите се от нещо хубаво, зарязали топлата трапеза и здравия покрив, сякаш са без значение.

Ала когато Барън умря, девойката осъзна: в определен смисъл и тя бе сторила същото. Избяга от живот, който обещаваше да бъде хубав. Или поне щастлив. Понеже щастието не беше достатъчно — не и за Лайла. Тя искаше повече. Например приключения. Навремето си мислеше как, ако открадне достатъчно, стремежът ще избледнее, а гладът ще се засити, но май не беше толкова просто. Сега й се струваше, че причината не е в онова, което не й стига и което не е, а в това какво представлява. Възможно ли е да не е от хората, които крадат, за да останат живи? Дали не го прави просто заради тръпката? Мисълта я плашеше, понеже излизаше, че не е нужно да го прави, не може да оправдае делата си… Да беше си останала в „На хвърлей камък“, щеше да спаси живота на Барън… Подобен тип мислене водеше до хлъзгав склон и при това завършваше с пропаст, от ръба на която Лайла внимателно отстъпи.

Беше себе си и точка.

А Алукард Емъри?

Е, и той си имаше свои тайни.

С какви очи да го обвинява?