В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (3)

III

Четири месеца по-рано

В Червения Лондон

Да си тръгнеш, беше лесно.

Да не поглеждаш назад — по-трудно.

Лайла усещаше погледа на Кел, докато се отдалечаваше, но спря едва когато излезе от полезрението му. Беше сама, отново. Свободна. Да иде където си пожелае. Да бъде, която си поиска. Ала с отслабването на светлината, храбростта й също започна да поддава. Нощта прииждаше над града и тя взе да се чувства не толкова завоевателка, колкото самотница в непознат свят, без представа от езика и без пукната пара в джобовете, с изключение на подаръка от Кел за раздяла (набор стихии), сребърния часовник и шепа монети, отмъкнати от един придворен гвардеец, преди да си тръгне.

Беше се случвало да има и по-малко, но беше разполагала и с повече.

И знаеше достатъчно, за да е наясно, че няма да стигне далеч — не и без кораб.

Лайла щракаше капачето на джобния часовник — отворено-затворено-отворено — и съзерцаваше очертанията на полюшващите се по реката кораби, а в гаснещия здрач червеното сияние на Айл се открояваше още по-ярко. Девойката наблюдаваше конкретен кораб; цял ден го следеше прикрито. Беше прелестен — с корпус и мачти, издялани от тъмно дърво и лакирани отгоре; с платна, които в зависимост от светлината се меняха от среднощносиньо до черно. По протежение на корпуса беше изписано името — Сарен Ноши — по-късно щеше да узнае и какво означава — „Среднощно острие“. Засега знаеше само, че го иска. Не можеше обаче да щурмува съд с пълен екипаж и да го обяви за свой. Беше добра, но не чак толкова. А и на очи се набиваше тъжен факт: технически Лайла си нямаше понятие как се плава. Затова просто се облягаше на каменната стена наблизо, черните й одежди се сливаха с мрака, а тя следеше кораба, докато лекото му полюшване и отгласите от Нощния пазар нагоре по брега я потопиха в своеобразен транс.

Трансът прекъсна, когато половин дузина моряци прекосиха палубата на кораба и се спуснаха по трапа с трополящи ботуши, дрънкащи в джобовете монети и буен смях в гърлата. Цял ден корабът се бе готвил за отплаване и моряците с маниакален ентусиазъм обсъждаха последната нощ на сушата. Изглеждаха нетърпеливи да й се насладят. Един поде моряшка песен и останалите го последваха. Не спряха да пеят по пътя към кръчмите.

Лайла затвори с щракване капачето на часовника, оттласна се от стената и тръгна след тях.

Нямаше маскировка — само дрехите с мъжка кройка, и тъмната й коса, паднала пред очите. Изпъна в сурово изражение лицето си, понижи глас с надежда да мине за слабичък младеж. Маските ставаха за носене в тъмни улички и по маскаради, но не и в кръчми. Не и без да предизвикаш повече внимание, отколкото си струва.

Моряците пред нея хлътнаха в едно заведение. Не се виждаше табела с името, но над вратата висеше знак, изработен от метал — бляскава мед се въртеше и усукваше на вълни около сребърен компас. Лайла приглади куртката си, вдигна яката и влезе вътре.

Миризмата веднага я блъсна в носа.

Пивницата не вонеше на застояло или на мухъл като познатите й пристанищни кръчми, нито ухаеше на цветя подобно на Червения кралски дворец, а бе изпълнена с топъл, домашен, засищащ мирис — аромат на прясна бълбукаща яхния, примесен с щипка дим от лула и морска сол.

В мангали по ъглите гореше огън, барът се намираше не до едната стена, а в самия център на залата — метален кръг, имитиращ компаса над вратата. Представляваше невероятно майсторско дело — цяло парче сребро със спици, опънати към четирите мангала.

Тази моряшка кръчма се различаваше от всички, в които Лайла бе влизала — по пода почти не се забелязваха петна от кръв или побоища, готови да се пренесат навън на улицата. В „Ялова вълна“ в Лондона на Лайла — не, вече не беше неин — се събираше далеч по-недодялана тълпа, но тук половината посетители бяха издокарани в кралските цветове и очевидно служеха на короната. Сред останалите имаше всевъзможни шарени типове, но нито един — с опърпания вид и гладния поглед на отчаянието. Мнозина — като онези, които девойката последва вътре — бяха загорели по вода и обветрени, но дори те си лъскаха ботушите и държаха оръжията си в хубави кании.

Лайла тръсна бретона си над сляпото око, придаде си скромен, но делови вид и се доближи до тезгяха.

— Аван — рече барманът — слабичък тип с добродушен поглед. Веднага пробуди спомени — Барън у дома, в „На хвърлей камък“, с вродената му доброта и стоическо търпение — ала Лайла си вдигна гарда, преди мъката да я улучи. Намърда се на стол и барманът я попита нещо, и макар да не знаеше езика, тя позна какво й казва. Почука почти пълната чаша питие до себе си и мъжът се извърна да й сипе от същото. Напитката се появи след миг — прелестна, разпенена бира, жълтеникава като пясъка, и Лайла си дръпна солидна, успокоителна глътка.

На четвърт оборот по бара мъж си играеше разсеяно с монети и на девойката й отне известно време да осъзнае, че той всъщност не ги докосва. Металът се въртеше около пръстите му и под дланите сякаш по магия, впрочем точно такава ползваше той. Друг посетител, от отсрещната й страна, щракна с пръсти и си запали лулата с появило се над палеца му пламъче. Тези прояви не я стряскаха и Лайла доста се учуди — само от седмица обитаваше този свят и вече й се струваше по-естествен, отколкото Сивия Лондон.

Тя се завъртя на стола и огледа моряците от „Среднощно острие“, сега пръснати из помещението. Двама си говореха до един от мангалите, друг се залисваше по щедро надарена дама в близкия ъгъл, а трима се бяха заели с игра на карти с неколцина други в червено и златно. Един от тройката привлече погледа на Лайла: не защото беше особен хубавец — всъщност беше доста грозен, поне от онова, което се виждаше в храсталака косми по лицето му — а защото мамеше.

Или поне според нея мамеше. Нямаше как да е сигурна, защото играта явно имаше подозрително малко правила. Но беше сигурна, че го видя да пъха карта в джоба си и да вади друга. Беше бърз, но не колкото опитното й око. Предизвикателството взе да натяга нервите й, докато стрелкаше поглед между пръстите му и седалката на ниската му пейка — на дъската до него лежеше кесията му. Беше вързана за колана с кожен ремък и изглеждаше пълна с монети. Лайла плъзна ръка към бедрото си, където в кания се гушеше къс, остър нож. Измъкна го.

Дръзка дивачка, прошепна тих глас в главата й и тя доста се обърка от откритието, че там, където преди й бе буботил Барън, сега се обаждаше Кел. Заглуши предупреждението му, а кръвта й кипна от риска, само за да се смръзне рязко, когато морякът се обърна и погледна право към нея — не, не към нея, а към бармана точно зад гърба й. Махна към масата с универсалния знак за дай по още едно.

Лайла си довърши халбата и остави няколко монети на бара, като следеше как барманът реди чаши на поднос и се появява сервитьор да отнесе поръчката на масата.

Видя да й се разкрива възможност и се изправи на крака.

Пивницата се залюля след бирата — питие, по-силно от онези, с които Лайла беше свикнала, но въртенето бързо спря. Крадлата последва сервитьора с подноса, втренчила поглед във вратата зад него и междувременно го закачи с ботуш за петата. Той се препъна, съумя да се удържи на крака, но не се справи с таблата — питиетата се изплискаха върху масата и вълна от разпенена бира отнесе на гребена си половината карти. Играчите избухнаха в ругатни и крясъци, наскачаха на крака и се опитаха да спасят парите и дрехите си, и докато нещастният сервитьор се обърне да разбере кой го е препънал, пешовете на черното палто на Лайла вече изчезваха през вратата.

 

 

Лайла закрачи по улицата, стиснала в ръка откраднатата кесия на играча. Добрият крадец се нуждае не само от сръчни пръсти. Важно е и да умееш да превръщаш ситуациите във възможности. Претегли кесията в длан и се усмихна на тежестта й. Кръвта й пееше победоносно.

А после зад нея се разнесе вик.

Тя се извърна и се озова лице в лице с току-що обрания брадат тип. Не си даде труда да отрича — не знаеше достатъчно арнески за целта, пък и още държеше кесията между пръстите си. Само прибра плячката и се приготви за бой. Противникът беше два пъти по-масивен от нея и с една глава по-висок. В рамките на една крачка в ръката му изникна закривен нож, умалена версия на коса. Заповедно избуча срещу Лайла. Вероятно й даваше възможност да върне краденото и да си тръгне невредима. Но тя се съмняваше доколко наранената му гордост би го позволила, а и при всички случаи тя се нуждаеше от парите твърде много, та да рискува. Хората оцеляват чрез предпазливост, но се издигат благодарение на дързостта си.

— Който го намери, негово си е — заяви Лайла и констатацията й предизвика почуда у противника. По дяволите! Кел я беше предупредил, че английският си има цел и място в този свят. Битува сред аристокрацията, не сред бандитите. Ако тя възнамерява да оцелее по море, трябва да си държи езика зад зъбите, докато се научи да говори арнески.

Брадатият промърмори още нещо и прокара длан по протежение на острието си. Изглеждаше много, много остро.

Лайла въздъхна и извади своето оръжие — назъбен нож с дръжка, удобна за стискане в юмрук, и предпазител във формата на метален бокс. Огледа отново противника си и извади и втори нож — късият и остър, който използва да среже кесията.

— Знаеш ли — подхвана на английски, защото наоколо и бездруго нямаше никого, — все още имаш време да си тръгнеш…

Брадатият изплю срещу нея изречение, завършващо с „пилсе“, една от малкото арнески думи, познати на Лайла. И беше наясно, че не е прилична. Продължаваше да се цупи когато противникът я нападна. Тя отскочи и приклещи сърпа между двете си остриета — по улицата отекна звънко стържене на метал в метал. При все плисъка на морето и гълчавата от кръчмите, двамата нямаше да останат насаме задълго.

Девойката отблъсна острието още докато се мъчеше да си възвърне равновесието, и отскочи, щом мъжът замахна отново — този път пропусна гърлото й на косъм.

Лайла се приведе, извърна се и се изправи, улавяйки поредния замах на сърпа върху основния си нож — оръжията се плъзнаха и острието на мъжа се закачи на предпазителя на дръжката. Тя завъртя китка и нападна над ръба на сърпа, като заби металния бокс върху кокалчетата си в зъбите на мъжа. Той се олюля, ала междувременно Лайла вече бе замахнала с второто острие и го заби под ребрата му. Комарджията се закашля, по брадата му плисна кръв, но той посегна да посече крадлата с последни сили. Принуди я да изтегли оръжието си нагоре, през органи и зад кости, и най-сетне сърпът на нападателя й се изхлузи от пръстите му и коленете му поддадоха.

За миг съвсем друга смърт се повтори в мислите на Лайла — друго тяло, набучено на острието й: момче в замъка в избеления Бял свят. Не беше първата й жертва, но се явяваше първи, когото посече преднамерено. Първа жертва, която болеше. Споменът проблесна и затихна, а девойката се освести отново на пристана, преизпълнена с вина, която изкървяваше заедно с живота на противника й. Всичко стана толкова бързо.

Комарджията рухна на улицата, а Лайла се отдръпна с уши, още звънтящи от сблъсъка на остриетата и напрежението на битката. Пое си няколко пъти дъх за успокоение и се обърна да побегне — и се озова лице в лице с петимата други моряци от кораба.

Те заговориха недоволно.

Наизвадиха оръжия.

Лайла изруга под нос и за момент стрелна с поглед двореца, прекрачил реката зад гърбовете им. Разтърси я изпълнена със слабост мисъл — трябваше да остане, позволено беше да остане, щеше да бъде в безопасност — но я потуши и стисна ножовете си.

Тя беше Делайла Бард и щеше да живее или да умре по своите проклети…

Нечий юмрук се заби в корема й и отклони от релсите влака на мисълта й. Миг по-късно втори удар се стовари и в челюстта й. Крадлата рухна подкосена, по-големият нож се изхлузи от хватката й, а пред очите й затанцуваха звезди. Пребори се да се изправи на четири крака, стиснала второто острие, и нечий ботуш й премаза ръката. Друг я подритна в ребрата. Последва удар по слепоочието и в течение на дълги секунди светът изгуби фокус. Върна се ясен пред очите на Лайла едва когато силни ръце я изправиха на крака. Под брадичката я погъделичка меч и тя се вцепени, ала светът й не свърши, прекършен от острието.

Вместо това моряците увиха около китките й и затегнаха здраво кожен ремък — доста сходен с прерязания, за да вземе кесията. Сетне помъкнаха пленничката си по пристана.

Гласовете на мъжете изпълниха главата й като бял шум, а една дума отскачаше напред-назад по-често от останалите.

Касеро. Лайла не знаеше какво означава.

Вкуси кръв, но не разпозна дали тече от носа, устата или гърлото й. Нямаше никакво значение, ако планираха да хвърлят трупа й в Айл (освен ако не беше светотатство — предположението накара Лайла да се чуди как ли постъпват тук с мъртъвците), но след няколко минути напрегнато обсъждане, моряците я подкараха по трапа на кораба, в чийто оглед прекара цял следобед. Чу тупване, обърна се и видя един от похитителите й да слага на дъската и брадатия труп.

Интересно, помисли си замаяно. Не го качиха на борда.

През цялото време Лайла стискаше зъби и мълчанието й сякаш само изнерви екипажа. Крещяха си един на друг, викаха и срещу нея. От кубрика наизлязоха и още моряци. И те споменаваха често „касеро“. Лайла си пожела да бе разполагала с повече от няколко дни да учи арнески. Касеро „съдебно дело“ ли значеше? Смърт? Убийство?

После обаче на палубата се качи моряк с черен пояс и елегантна шапка, лъскав меч и опасна усмивка. Виковете утихнаха, а Лайла разбра:

Касеро означава капитан.

 

 

Капитанът на „Среднощно острие“ се оказа впечатляваща личност. И поразително млад. Кожата му бе загоряла от плаване, но гладка, косата му — наситено кестенява, с бронзови оттенъци — бе прихваната с елегантна шнола. Обходи с очи — толкова тъмносини, че почти черни — трупа на трапа, тълпата сбрали се моряци, накрая — Лайла. На лявата вежда на касеро проблясваше сапфир.

— Керс ла? — попита той.

Петимата, довлекли Лайла на борда, избухнаха в яростна разправия. Тя дори не се опита да проследи разговора и да обърне внимание какви думи отекват покрай нея. Не откъсваше поглед от капитана. Той очевидно слушаше твърденията на моряците, но също гледаше право в нея. Най-после похитителите й се измориха и капитанът започна да я разпитва — или поне да й приказва. Не й се стори особено ядосан, само недоволен. Стисна с пръсти носа си и заговори бързо, очевидно без да осъзнава факта, че Лайла не знае повече от няколко арнески думи. Тя зачака прозрението да го сполети и, наистина, в крайна сметка капитанът трябва да бе разчел празнотата в погледа й като липса на разбиране, понеже млъкна.

— Шаст — промърмори под нос и започна отначало по-бавно. Изпробва няколко други езика, всеки или по-гърлен, или по-мек от арнеския, с надежда да види светлина на разбиране в очите й, но Лайла само клатеше глава. Знаеше няколко френски думи, което сигурно нямаше да й помогне в този свят. Тук изобщо нямаше Франция.

— Анеш — реши капитанът накрая: тази арнеска дума, поне доколкото Лайла бе открила, минаваше за нещо като примирено съгласие. — Та… — той я посочи — … васар… — прекара пръст през гърлото си. — … мас… — посочи себе си — … еран гаст.

И после посочи трупа на онзи, когото тя изкорми.

Гаст. Вече знаеше думата. Крадец.

— Та васар мас еран гаст.

Ти уби главния ми крадец.

Лайла се усмихна независимо от обстоятелствата и добави новите думи към скромния си арсенал.

— Васар ес — отсече един от моряците и посочи девойката. Убий я. Или по-скоро „убий го“, защото тя бе почти сигурна, че тайната на пола й все още не е разкрита. А нямаше намерение да осведомява никого за особеностите на положението си. Колкото и далеч от дома да се намираше, някои неща не се променяха и тя предпочиташе да бъде мъж, дори и в комплект да върви прилагателното „мъртъв“. А екипажът явно имаше подобни намерения, понеже през групата премина одобрително мърморене, предизвикано от „васар“.

Капитанът зарови пръсти в косата си, очевидно обмисляйки идеята. Вдигна вежда към Лайла, сякаш да каже „Е, какво да сторя според теб?“.

Осени я идея. При това много глупава. Но и глупавата идея е по-добра от никаква, поне на теория. И така девойката нареди думите и ги подплати с най-острата си усмивка. Бавно изреди:

— Нас. Ан то еран гаст.

Не. Аз съм твой главен крадец.

Гледаше капитана в очите, докато го изричаше, вдигнала гордо брадичка. Моряците замърмориха и се разбучаха, но за нея нямаше значение — те не съществуваха. Светът се сви до Лайла и капитана на кораба.

Усмивката му бе почти незабележима. Съвсем леко трепване на устните.

Другите моряци не останаха така впечатлени от изпълнението й. Двамина се упътиха към нея и за времето, нужно на Лайла да отстъпи крачка назад, тя вече бе извадила нов нож. Добро постижение, предвид кожения ремък, стегнал китките й. Капитанът подсвирна. Тя така и не разбра дали това е заповед към хората му, или израз на одобрение. Нямаше значение. В гърба я фрасна юмрук и тя се олюля напред към капитана, а той я хвана за ръцете и притисна вдлъбнатина между костите й. По китката й се стрелна болка и ножът издрънча върху палубата. Лайла се озъби на негодника. Намираше се само на няколко пръста от нея и когато заби поглед в нея, все едно опитваше да надзърне чак до костния й мозък.

— Еран гаст? — повтори капитанът. — Анеш… — После, за изненада на девойката, я пусна. Отупа куртката си. — Касеро Алукард Емъри — представи се, провлачвайки гласните. На свой ред я стрелна с въпросителен поглед.

— Бард — отвърна тя.

Той кимна веднъж, умислено, и се обърна към събрания екипаж. Заговори им — твърде плавно и бързо, та Лайла да си преведе речта му. Посочи трупа върху трапа, сетне — нея. Моряците не й се сториха впечатлени, но за да заема капитанът поста си, несъмнено имаше причина и те му се подчиняваха. Когато завърши, постояха смълчани и намръщени. Капитан Емъри се обърна и закрачи по палубата към стъпалата, които се гмуркаха в надстройката на кораба.

С ботуш, опрян в първото, се спря и погледна през рамо с нова усмивка, този път — хищна.

— Нас васар! — нареди той. Не убивайте.

А после изгледа Лайла, все едно й пожелаваше „Късмет!“ и изчезна под палубата.

 

 

Моряците увиха трупа в зебло и го върнаха на пристана.

Суеверие да качат мъртвец на борда, предположи Лайла. На челото му сложиха златна монета, навярно отплата, задето минувачите ще ги отърват от него. Поне доколкото видя девойката, Червеният Лондон не изглеждаше особено религиозен град. Ако местните обожествяваха нещо, то беше магията, която според нея в Сивия Лондон би се оказала ерес. Но, от друга страна, християните се кланяха на някакъв старец в небесата, а ако Лайла имаше право на дума кое в момента е по-реално, би избрала магията.

За щастие, никога не бе проявявала набожност. Не бе вярвала във висши сили, никога не бе ходила на църква, не се молеше преди лягане. Всъщност бе отправяла молитви единствено към себе си.

Обмисли дали да не отмъкне златната монета, но — независимо дали Господ я гледаше — това й се стори грешно, така че остана на палубата и проследи с безразличие какво се случва. Трудно й беше да изпитва угризения задето уби човек — иначе той щеше да я довърши — а и моряците не изглеждаха съсипани от ужасната загуба… но, според Лайла, самата тя не се намираше в положение да съди за значението на някого само по това на кого липсва. Не и при условие, че на един свят разстояние гниеше най-близкият до роднина човек, когото имаше. Кой ли бе открил Барън? Кой го беше погребал? Натика припряно въпросите в дъното на ума си. Те нямаше да го върнат.

Групата моряци се върна на борда. Един се отправи към Лайла и тя разпозна в ръката му своя кинжал с бокса на дръжката. Морякът изръмжа нещо, вдигна ножа и заби върха му в сандък до главата на крадлата. Правеше му чест, задето не се прицели в главата й, а на нея — че не трепна. Просто отпусна вързаните си китки върху острието и с едно рязко дръпване надолу се освободи от ремъка.

Корабът беше почти готов да вдигне платна и Лайла явно си спечели място на борда, макар че не беше съвсем сигурна затворник ли е, товар, или екипаж. Започна леко да ръми, ала тя остана на палубата и гледаше да не се пречка при отплаването на „Среднощно острие“, а сърцето й препусна с все сили, когато корабът се отправи към средата на Айл и обърна гръб на сияйния град. Лайла сграбчи перилата на кърмата на „Острието“ и проследи как Червеният Лондон се смалява в далечината. Стоя, докато ръцете й не изтръпнаха от студ и лудостта на стореното от нея не проникна чак до костите й.

Капитанът излая името й:

— Бард! — и посочи група моряци, които се бореха със сандъците. Тя отиде да им помогне. Съвсем спокойно — само дето не беше спокойно, разбира се, понеже последваха много сурови нощи и спечелени битки, първо срещу, а после и редом с другите моряци — проляха кръв и превзеха много кораби — и така Лайла Бард се превърна в член на екипажа на „Среднощно острие“.