В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (28)

VII

За първи път от седмици Кел излезе да се разходи из Нощния пазар.

Беше започнал да избягва такива публични появи, бунтовни пориви го връхлитаха далеч по-рядко в сравнение с осъзнаването на вината. Нека минувачите си мислят каквото си искат, беше мисъл, навестяваща го значително по-рядко от всички те мислят за чудовище.

Ала изпитваше потребност от чист въздух, и Рай, поне веднъж в живота си, беше твърде зает да го забавлява. В което нямаше нищо лошо. Нарастващото напрежение около приближаващите игри просто изпълваше Кел с копнеж да се движи, да скита и така се озова на разходка в пазара под солидното прикритие на тълпите. Напливът на чужденци в града създаваше своеобразна маскировка. Местните жители имаха твърде много странници за зяпане и вероятността антари да изпъкне сред тях беше твърде незначителна. Особено след като се вслуша в съвета на Рай и замени изцяло черното си палто със светлосиньо, по-модно, а върху рижавата си коса нахлупи зимна качулка.

Хастра крачеше до него в цивилни дрехи. Кел не се опита да се отърве от гвардееца си за тази вечер и младежът се съгласи да смени наметката в червено и златно и бронята с нещо не така подозрително, въпреки че кралският меч все тъй висеше в канията си на хълбока му.

Сега, след като първоначалното колебание отстъпи пред облекчението, за първи път от цяла вечност Кел дори започна да се наслаждава на пазара и напредваше през тълпата с благословена анонимност. От нея се разпали и нетърпението му да надене маската на участник, да се превърне в съвсем различен човек.

Камеров.

Хастра изчезна, а няколко минути по-късно се появи с чаша вино с подправки, и я предложи на Кел.

— А къде е твоята? — попита Кел, когато я взе.

Гвардеецът поклати глава:

— Не е редно, сър, да се пие на пост.

Кел въздъхна. Не му се нравеше идеята да пие сам, но изпитваше крайна нужда от виното. Пазарът не беше първата му цел. Отначало се отби на пристанището.

И там откри неизбежното: тъмен корпус, сребърни орнаменти, сини платна.

„Среднощно острие“ се беше завърнал в Лондон.

Което означаваше, че Алукард Емъри е тук. Някъде наоколо.

Кел изпитваше желание да потопи кораба, но с това само би предизвикал неприятности, а ако Рай научеше, като нищо щеше да вдигне скандал или да се прободе от чиста жлъч.

Така че се задоволи да изпепели „Острието“ с поглед и да остави останалото на въображението си.

— На мисия ли сме, сър? — прошепна тогава Хастра (младият гвардеец приемаше извънредно сериозно новата си роля на довереник и съучастник).

— Именно — изсъска театрално Кел.

Помота се под тъмния навес на едно от пристанищните дюкянчета и се зъби на кораба в течение на няколко дълги и безпроблемни минути, преди да обяви, че се нуждае от питие.

Което беше и причината да се озове на пазара, да отпива вино и разсеяно да претърсва с поглед тълпата.

— Къде е Стаф? — попита. — Да не му омръзна постоянно да го зарязваме?

— Всъщност мисля, че го пратиха да се погрижи за лорд Сол-ин-Ар.

Да се погрижи ли? — озадачи се Кел. Да не би кралят да се притесняваше от фароанския лорд?

Отново закрачи през пазара с Хастра на няколко крачки зад гърба му.

Тълпата започна да се сгъстява около магьосника и се разделяше пред него като вълна. Имаше фароанци с ярки, сложно усукани роби от цяло парче плат и покрита със скъпоценни камъни кожа. Весканци, накичени със сребърни и златни гривни, високи и още по-извисени заради тупираните си прически. И, разбира се, арнесци с пищни елеци и наметала.

Произхода на някои Кел не успя да определи. Уж достатъчно едри да са весканци, но с арнеско облекло. Срещна и тъмнокож господин с намотка вескански плитки.

Кошмарът витаеше по повърхността на съзнанието му — толкова много чужди лица и толкова почти познати — но младият антари се застави да го изтласка от мислите си. Непознат бръсна рамото му на разминаване и Кел веднага бръкна в джобовете си да провери за липсващи вещи, макар че нямаше нищо за крадене.

Толкова много хора — помисли си той. В такава тълпа Лайла щеше да пребърка всички джобове.

Точно докато си го казваше, мярна по-особена сянка сред цветовете и светлината.

Слаб силует.

Черна куртка.

Остра усмивка.

Кел затаи дъх, но докато примигне, видението изчезна. Просто поредният призрак, породен от гмежта. Беше му се привидяло.

И все пак тази среща, пък макар и да се беше припознал, го разколеба и го накара да забави крачка достатъчно, че да наруши движението на пешеходците около себе си.

Хастра отново застана редом с него.

— Всичко наред ли е, сър?

Кел махна с ръка да разсее грижите му и промърмори:

— Добре съм. Но най-добре да се прибираме.

Насочи се към края на пазара откъм двореца и спря, едва когато стигна сергията на Кала.

— Чакай тук — нареди на Хастра, преди да се мушне вътре.

Магазинът на Кала постоянно се променяше — или поне така му се струваше — за да угажда на празничните нужди на града. Кел плъзна поглед по разнообразните зимни аксесоари, които сега обсипваха стените и покриваха масите.

— Аван — възкликна търговката, изникнала от преградената със завеса задна част на шатрата, с парче черна кожа в ръка. Кала беше ниска и пълничка, с острия поглед на бизнес-дама и топлината на напалена камина. Цялата грейна, щом видя кой е дошъл.

— Мастър Кел! — възкликна и се наведе в дълбок реверанс.

— Хайде де, Кала — помогна й той да стане, — знаеш, че няма нужда.

Погледът й сияеше даже по-лукаво от обикновено.

— Какво те води тази вечер в моя магазин, мас варес?

Изрече обръщението — принце мой — с такава топлота, че Кел не си даде труда да я поправя. Вместо това се заигра с оставената на масата кутийка — красива и изящно инкрустирана вещ.

— Ами, озовах се на пазара и рекох да намина и да проверя добре ли си.

— Такава чест ми оказваш — възкликна търговката и се усмихна още по-широко. — И ако си наминал да провериш дълга — продължи с блеснали очи, — трябва да знаеш, че наскоро бе платен.

Сърцето на Кел се сви:

— Какво? Кога?

— Ами да — продължи Кала. — Преди броени минути.

Той дори не се сбогува.

Изхвръкна от шатрата и се втурна в гмежта на пазара, като обърка теченията, вървящи в различни посоки.

— Сър — попита Хастра, очевидно притеснен. — Какво е станало?

Кел не отговори. Завъртя се в плавен кръг — търсеше в тълпата слабата сянка, черната куртка и острата усмивка.

Истинска се оказа! Била е тук. И, разбира се, вече беше изчезнала.

Кел знаеше, че започва да привлича внимание, дори под прикритието на тълпата. На места арнесците си шушукаха. Долавяше погледите им.

— Да вървим — отсече той и се насили да се обърне към двореца. Но, докато крачеше, сърцето му препускаше, а той преиграваше в ума си мига на видението с призрака.

Само дето се оказа, че не било призрак. Не му се е привидяло.

Делайла Бард се беше завърнала в Лондон.