В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (27)

VI

„Среднощно острие“ пристана призори.

Лайла помогна да вържат въжетата и да спуснат траповете, и все зяпаше дузините елегантни кораби, наредени по бреговете на Айл. Кейовете на Червения Лондон представляваха кипящ въртоп от енергия и хора, хаос и магия, смях и здрач. Въпреки февруарския студ, градът излъчваше топлина. В далечината кралският дворец се издигаше над сгъстяващия се мрак като второ слънце.

— Добре завърнала се — поздрави я Алукард, като бръсна рамо в нейното, докато влачеше някакъв сандък към пристана. Девойката се стресна, понеже видя Еса да потрепва с опашка на капака, ококорила пурпурните си очи.

— Тя не трябва ли да остане на борда?

Ухото на котката трепна и Лайла усети, че каквито и приятни чувства да бе започнала да храни към нея Еса, тя току-що изпадна в немилост…

— Не говори глупости — възрази Алукард. — Корабът не е място за котка! — Девойката понечи да отбележи, че котката е била на борда поне толкова дълго, колкото и тя самата, но той допълни: — Верую в живота ми е да държа ценностите си под око!

Лайла се оживи. Котките толкова ценни ли бяха тук? Или редки? Не беше виждала друга, но за малкото прекарано на сушата време не беше и търсила преднамерено.

— Така ли?

— Изражението ти не ми харесва — заяви Алукард и завъртя по-далеч от нея сандъка и котката.

— Кое изражение? — невинно попита Лайла.

— Което подсказва, че Еса като нищо удобно ще изчезне, ако ти кажа колко струва…

Крадлата изсумтя.

— Но ако искаш да знаеш, тя е безценна само защото съм скрил в нея сърцето си, та никой да не го открадне! — При тези думи капитанът се усмихна, но Еса дори не мигна.

— Така ли?

— Всъщност — призна Алукард и намести сандъка в каруца, — тя ми е подарък.

— От кого? — попита Лайла, преди да успее да си прехапе езика.

Той се подсмихна.

— О, значи внезапно си готова да споделяш? Да започнем ли да си разменяме въпроси и отговори?

Девойката подбели очи и отиде да помогне на моряците да извлекат и другите сандъци на брега. Няколко души щяха да останат на „Острието“, а всички останали — да се настанят в странноприемница. След като натовариха каруцата, Алукард показа документите си на гвардеец в лъскава броня, а междувременно Лайла зарея поглед по другите кораби. Някои бяха със сложна конструкция, други — съвсем обикновени, но всички до един — по свой начин впечатляващи.

После, два кораба по-надолу, зърна някой да слиза от арнески кораб. Жена. И то не от често срещания според Лайла вид. Дамата носеше панталони и куртка без яка, а на колана й висеше меч.

Жената се насочи по пристана към „Острието“ и в движенията й се забелязваше животинска гъвкавост. Прокрадваше се. Беше по-висока от Лайла, та дори и от Алукард, с лице, заострено като лисича муцуна, и грива — нямаше по-добро определение за косата й — в есенноръждив цвят. Плътните кичури не бяха точно сплетени, а по-скоро усукани на расти, така че приличаше на кръстоска между лъв и змия. Май беше редно Лайла да се почувства заплашена, но беше твърде заета да зяпа слисано.

— Ето един капитан, на чийто път да не заставаш… — прошепна в ухото й Алукард.

— Алукард Емъри! — възкликна жената, стигнала междувременно до тях. В гласа й хъхреше лека морска дрезгавина, а арнеският й беше особено ръбат. — Не съм те виждала в Лондон от доста време. За турнира си дошъл, предполагам.

— Познаваш ме, Джаста. Не мога да откажа възможност да се направя на пълен глупак.

Тя се изкиска, досущ като звън на ръждиви камбанки.

— Някои работи никога не се променят.

Алукард я озари с театрална гримаса:

— Това означава ли, че няма да залагаш на мен?

— Ще видя дали ще намеря някоя артисала пара — съгласи се капитанката. И после закрачи нататък, а оръжията й подрънкваха като монети.

Алукард се наведе към Лайла:

— Един съвет, Бард. Никога не предизвиквай тази дама на надпиване. Или на дуел с мечове. Или на каквото и да е, което би могла да загубиш. Защото ще паднеш.

Но крадлата почти не го слушаше. Направо не беше в състояние да откъсне поглед от Джаста, която междувременно се отдалечаваше по пристанището и в строй подир нея крачеха половин дузина настръхнали моряци.

— Никога не съм виждала жена капитан.

— Малко са в арнески води, но светът е голям — отвърна Алукард. — По-често се среща в родината й.

— Която е…?

— Родината на Джаста ли? Тя е от Сонал. В източния край на империята. Точно до границата с Веск, което е и причината да изглежда…

— Голяма като канара.

— Точно. И хич не тръгвай да си търсиш нов кораб. Ако врътнеш на борда на нейния номера, дето извъртя на моя, тя ще накара да ти прережат гърлото и да те метнат в морето.

Лайла се усмихна:

— Звучи точно като мой тип капитан.

 

 

— Пристигнахме — обяви Алукард, когато се добраха до хана.

Заведението се наричаше „Ис веснара шаст“, в превод „Лъкатушния път“. Ала Лайла не знаеше — не и докато не забеляза притеснението на Ленос, че арнеската дума за път — шаст — означава и душа. Двоякият смисъл я поразтърси, а атмосферата в странноприемницата не облекчи с нищо усещането.

Постройката беше стара и разкривена — при краткия си престой в Червения Лондон есента крадлата не забеляза, но сега повечето сгради й изглеждаха нови — и приличаше на купчина безредно нахвърляни един върху друг сандъци. Всъщност донякъде напомняше за убежищата й в Сивия Лондон. Стари камъни, започнали да улягат, подове, наченали да пропадат…

Голямата зала беше претъпкана с маси, всяка — като око на ураган за тълпа арнески моряци и повечето изглеждаха добре почерпени при все факта, че беше едва залез-слънце. Самотен мангал гореше при отсрещната стена, а пред него спеше проснат вълкодав, но в залата бе задушно заради гмежта клиенти.

— Луксозно ще си поживеем, а? — избоботи Строс.

— Разполагаме с легла — посочи Тав, вечният оптимист.

— Сигурно ли е? — поинтересува се Васри.

— Да не би някой да е заменил коравия ми екипаж с група плачливи бебета? — скара им се Алукард. — Да ида да ти потърся биберон да посмучеш, а, Строс?

Първият помощник изръмжа под нос, но не каза и дума повече, докато капитанът раздаваше ключовете. По четирима души в стая. Ала при все гъчканицата и очевидно претъпканата далеч над възможностите си странноприемница, Алукард бе успял да се сдобие с отделна стая.

— Привилегия на капитана — обясни той.

На Лайла й се падна да нощува с Васри, Тав и Ленос.

Групата се разпръсна и всеки повлече своя сандък към стаята си. „Лъкатушният път“ беше, както и името подсказваше, лъкатушен — усукан хаос от коридори и стълбища, привидно оборващи по няколко природни закона наведнъж. Лайла се зачуди дали странноприемницата не е омагьосана или просто си е странна. Беше от онези здания, където лесно се губиш, и тя чудесно си представяше как с напредването на нощта и под натиска на питиетата плетеницата става все по-объркваща. Алукард я определи като „ексцентрична“.

В стаята на Лайла се предвиждаше да спят четирима, но имаше само две легла.

— Удобничко ще ни е — заяви Тав.

— Не — отвърна девойката твърдо, макар и на развален арнески. — Не деля леглото си…

— Так? — закачи я Васри и стовари сандъка си на пода. — Несъмнено ще измислим някакъв ва…

— … понеже имам навика да наръгвам съседите си насън — завърши Лайла студено.

Васри незабавно пребледня като платно.

— Нека Бард вземе едното легло — предложи Тав. — Аз ще се настаня на пода. Васри, всъщност каква вероятност има да прекараш нощите си с нас?

Васри изпърха с дългите си, черни мигли:

— Разумен довод…

Поне за момента Ленос не беше отронил и дума. Нито докато си получаваха ключа, нито при изкачването на стълбите. Притискаше се до стената, очевидно притеснен да дели една спалня със Сероус. Тав беше най-упорит, но, ако си изиграеше картите правилно, сигурно най-късно утре Лайла щеше да има стаята изцяло на свое разположение.

Квартирата не беше лоша. Горе-долу с размерите на каютата й, а тя — приблизително еднаква по големина с килер — но през тесния прозорец крадлата успя да види града и реката, та дори и прекрачилия я дворец.

И, честно казано, приятно й беше да се завърне в града.

Преди да се упъти отново навън, тя си сложи ръкавици и шапка и изрови от сандъка си един пакет. Затвори вратата и завари Алукард да излиза от стаята от отсрещната страна на коридора. Опашката на Еса се бе увила около ботуша му.

— Накъде си тръгнала? — попита той.

— Към Нощния пазар.

Капитанът вдигна украсената си със сапфир вежда:

— Едва си се върнала на лондонска земя и вече отиваш да си харчиш парите?

— Какво ли оправдание да измисля? — отвърна Лайла равно. — Имам нужда от нова рокля.

Алукард изсумтя, ала не я притисна повече, макар че я последва надолу по стълбите, но навън не тръгна след нея.

За първи път от месеци Лайла остана наистина сама. Пое си дъх и усети възела в гърдите й да изчезва, щом смъкна маската на Бард — главен крадец на борда на „Среднощно острие“ — и се превърна просто в странник в сгъстяващия се мрак.

Подмина няколко новинарски дъски, които рекламираха „Есен таш“, белият тебешир танцуваше по черната им повърхност и очертаваше подробностите около различните церемонии и празненства. Няколко дечица се въртяха по краищата на локва, замразяваха я и я разтапяха по ред. Весканец си запали лулата с щракване на пръстите. Фароанка успя някак да смени цвета на шала си, като просто плъзна длан по него.

Накъдето и да се обърнеше, Лайла виждаше магия в действие.

В открито море това си беше достатъчно странна гледка — не толкова, колкото в Сивия Лондон, разбира се — но тук магията беше буквално навсякъде. Беше забравила как сияе Червеният Лондон от нея и колкото повече време прекарваше тук, толкова по-ясно осъзнаваше, че на Кел наистина не му е мястото в града. Не си пасваше с ярките цветове, със смеха и шегите, и искрите магия. Беше твърде обикновен.

Червеният град беше сцена за театрални актьори. И това идеално устройваше Лайла.

Часът не беше късен, но зимният мрак се спусна над града, докато тя стигна до Нощния пазар. Редицата сергии по протежението на брега сякаш сияеше, озарена не само от обичайните фенери и факли, но и от бледи сфери светлина, следващи тълпата посетители, накъдето и да свърнеха. В началото изглеждаше, че самите те сияят — от главата до петите — но изотвътре, сякаш самата им жизнена сила внезапно е станала видима. Ефектът беше притеснителен — стотици малки светлинки, пламтящи около предниците на одеждите. Но при приближаването си Лайла осъзна, че светлината се лее от нещо в ръцете на хората.

— Джобен огън? — предложи й търговец в началото на пазара, протегнал й стъклена сфера, изпълнена с бледа светлина. Беше топла точно колкото да замъгли въздуха около себе си.

— Колко струва?

— Четири лина.

Не беше евтино, но пръстите на Лайла мръзнеха дори в ръкавиците, а и сферата я очарова, така че плати и я взе, възхитена от меката, разсеяна топлина, която се лееше по дланите й и нагоре по ръцете.

Стисна в шепи джобния огън и се усмихна под мустак. Пазарът все тъй ухаеше на цветя, но също и на горящо дърво, на канела и плодове. Предишната есен Лайла беше пришълка — и все още беше такава, разбира се, но сега знаеше достатъчно, за да го прикрие. Разкривени букви, които преди месеци не значеха нищо за нея, вече започваха да образуват думи. Търговците хвалеха стоката си, а тя успяваше да разбере за какво служи и щом музиката сякаш добиваше форма във въздуха — като по магия — беше наясно точно какво се случва и мисълта не я изваждаше от равновесие. Ако не друго, беше си извадена от равновесие по рождение, но сега най-сетне бе здраво стъпила на земята.

Повечето хора скитаха от сергия на сергия, опитваха греяно вино и мръвка на шишче, милваха кадифени качулки и магически амулети, но Лайла крачеше с вдигната глава и си тананикаше, докато криволичеше между шатри и сергии към другия край на пазара. После щеше да има време да позяпа, но точно в момента гонеше определена цел.

Малко по-нататък по реката дворецът се извисяваше като надвиснала алена луна. И там, притиснато между две други шатри в самия край на пазара, близо до стълбите на двореца, Лайла откри и дюкянчето, което търсеше.

По времето на последното си посещение не беше в състояние да прочете табелата, окачена над входа. Сега знаеше достатъчно арнески да я дешифрира.

„Ис постран“.

Гардеробът.

Просто, но хитро — и на английски беше същото — на арнески думата „постран“ се отнасяше и до колекциите дрехи, и за мястото, където ги държат.

Малки звънчета бяха вплетени в платнената завеса, използвана вместо врата, и те зазвъняха тихо, щом Лайла я бутна встрани. Да пристъпи в шатрата беше като да премине праг към добре затоплена къща. В ъглите горяха фенери и лееха не само розова светлина, но и разкошни вълни топлина. Девойката огледа вътрешността. Предишния път задната стена бе покрита с лица, а сега — окичена със зимни вещи: шапки, шалове, качулки и тук-там по някой аксесоар, съчетал сякаш три в едно.

Пълничка жена с вдигната на кок плитка на главата бе коленичила пред една от масите и бъркаше за нещо под нея.

— Ан есто — подвикна тя при песента на звънчетата и промърмори няколко проклятия по адрес на онова, което й се изплъзваше. — Аха! — възкликна най-сетне и пъхна някаква дреболия в джоба си, преди да се изправи на крака. — Соласи — додаде и бръсна полите си, докато се обръщаше. — Керс… — но млъкна и грейна в усмивка.

Бяха минали четири месеца, откакто Лайла влезе в шатрата на Кала, за да се възхити на маските по стената. Четири месеца, откакто търговката й даде дяволската муцуна, куртка и чифт ботуши — началото на нова самоличност. Нов живот.

Четири месеца, но по искриците, засияли в очите на Кала личеше, че веднага е познала гостенката си.

— Лайла! — възкликна, разтегляйки „ай“-то кажи-речи в „ей“.

— Кала! — отвърна Лайла. — Ас ешер тан вес.

Надявам се, че си добре.

Търговката се усмихна:

— Арнеският ти — каза на английски, — се подобрява.

— Не достатъчно бързо — възрази девойката. — Но твоят висш кралски е безупречен както винаги.

— Так — скара й се продавачката и приглади предницата на тъмната си престилка.

Лайла изпитваше странна топлота към жената — дружелюбие, от което би трябвало да се притеснява, но не успя да се застави да потуши чувството.

— Дълго те нямаше.

— Плавах по море — обясни крадлата.

— И изглежда си приставала по половината свят — заключи Кала, отправи се към входа на магазина си и здраво завърза завесата. — И идваш тъкмо навреме за „Есен таш“.

— Не е съвпадение.

— Дошла си да гледаш, значи.

— Капитанът ми се състезава — обясни Лайла.

Кала се ококори.

— Плаваш с Алукард Емъри?

— Познаваш ли го?

Търговката сви рамене:

— Репутациите са шумни като ято гарги… — размаха ръце във въздуха, сякаш разпръсваше дим. — Какво те води в шатрата ми? Време ти е за нова куртка? Зелена, може би… или синя. Черното не е на мода тази зима.

— Изобщо не ми пука — отвърна Лайла. — Няма да успееш да ме разделиш от куртката ми.

Кала се засмя и прокара въпросително пръст по ръкава на дрехата.

— Доста добре е понесла плаването… — след което подсвирна. — Само светиите знаят какво си правила в нея. Това разкъсване от нож ли е?

— Закачих я на гвоздей — излъга Лайла.

— Так, Лайла, дрехите ми не са толкова тънки.

— Е — призна момичето, — да речем, малко ножле…

Кала поклати глава.

— Първо щурмуваш замъци, а сега водиш морски битки… Много странно момиче си. Анеш, и мастър Кел е странно момче, така че какво ли се чудя.

Лайла се изчерви при този намек.

— Не съм забравила дълга си — смени темата. — Дойдох да се разплатя.

С тези думи извади малка дървена кутийка. Беше елегантна и с кристални инкрустации. Отвътре бе подплатена с черна коприна и с няколко отделения. В едното имаше огнени перли, в другите — намотка сребърна тел, шноли от виолетов камък и малки златни перца, деликатни като утрото. При вида на съкровището Кала възкликна с тих възторг.

— Мас авен — прошепна тя. После вдигна очи. — Прощавай за въпроса, но мога ли да бъда сигурна, че никой няма да дойде да си ги търси?

Думите й криеха извънредно малко осъдителност. Лайла се усмихна.

— Щом знаеш кой е Алукард Емъри, значи си наясно и че плава под кралски флаг. Това тук беше конфискувано от съд в наши води. Всичко беше мое, а сега е твое.

Късите пръсти на Кала се плъзнаха по дрънкулките. После тя затвори капака и прибра кутийката.

— Прекалено много струват — заяви. — Ще имаш кредит при мен.

— Радвам се да го чуя — усмихна Лайла. — Понеже дойдох да моля за услуга.

— Не е услуга, ако си го купила и платила. Какво мога да сторя за теб?

Девойката бръкна в куртката си и извади черната маска, която Кала й даде преди месеци — същата, допринесла за прякора й „Сероус“. Беше износена от соления вятър и месеците употреба; пукнатини минаваха през черната кожа и рогата не стърчаха така дръзко нагоре, а ластиците й скоро щяха да се скъсат.

— Какво, в името на земята, си правила с нея? — порица я Кала, стиснала устни в гримаса на майчинско неодобрение.

— Ще я закърпиш ли?

Търговката поклати глава.

— По-добре да започна отначало — и остави маската встрани.

— Не — настоя Лайла и посегна към рогата. — Привързана съм точно към тази. Сигурно си наясно как да я подсилиш.

— За какво? — попита дръпнато Кала. — За битка?

Девойката подъвка устна, а търговката сякаш прочете мислите й.

— Так, Лайла, ексцентричността е едно, а лудостта — съвсем друго. Изключено е да възнамеряваш да се състезаваш в „Есен таш“.

— Какво? — предизвика я Лайла. — Не подхожда на дами ли?

Кала въздъхна:

— Лайла, когато се срещнахме за първи път, ти позволих да избереш от стоката ми и ти се спря на дяволска маска и мъжка куртка. Няма нищо общо с подходящите занятия, просто е опасно. Анеш, ти също… — каза го така, че прозвуча като комплимент, макар и доста намусен. — Но не си в списъка.

— Не се притеснявай — подсмихна се Лайла.

Кала понечи да възрази, сетне се спря и поклати глава.

— Не, не искам и да знам… — тя се вгледа в дяволската маска. — Не би трябвало да ти помагам.

— Не е задължително — отвърна момичето. — Все ще си намеря друг шивач.

— Възможно е — съгласи се търговката, — но няма да е добър колкото мен.

— И наполовина толкова добър стига — натърти Лайла.

Кала въздъхна и промърмори:

— Стас рескон.

Лайла беше чувала тези думи и преди. Да закачаш опасността. Усмихна се, понеже си спомни за Барън.

— Преди време приятел ми каза, че ако има неприятности наоколо, непременно ще ги намеря.

— Значи ще си паснем добре двамата с твоя приятел.

— Така ми се струва и на мен. Щяхте — съгласи се Лайла и усмивката й угасна. — Но него вече го няма.

Кала остави маската встрани.

— Върни се след два дни. Ще видя какво мога да направя.

— Ренса тав, Кала.

— Рано е да ми благодариш, странно момиче.

Лайла се извърна да си върви, но когато стигна до завесата, се поколеба.

— Току-що се завърнах — подтипа внимателно, — та не съм имала време да проуча как са принцовете… — погледна през рамо. — Е, добре ли са?

— Несъмнено ти е по силите да идеш и сама да провериш.

— Не мога — отвърна Лайла. — Тоест, не бива. Ние с Кел… онова помежду ни беше временно споразумение.

Търговката я премери изпод вежди — очевидно не повярва на думите й, поне не и в пълната им сила. Лайла предположи, че с това се слага край на разговора и отново се извърна, но Кала се обади:

— Той ме посети скоро след заминаването ти. Мастър Кел.

Крадлата се ококори.

— И защо?

— Да плати дълга за дрехите ти.

Настроението й се помрачи.

— Мога и сама да си плащам дълговете — отряза тя. — И Кел го знае.

Кала се усмихна:

— И аз така му казах. И той си отиде. Но след седмица пак дойде и направи същото предложение. Идва всяка седмица.

— Копеле — промърмори Лайла, но търговката поклати глава.

— Не схващаш ли? — попита Кала. — Не идва да плати дълга ти. Минава да провери дали си се върнала да го платиш сама…

Крадлата се изчерви и пламна.

— Не знам защо двамата се въртите един около друг като звезди. Не ми е работа да разбирам от космически танци. Но знам, че идвате да питате един за друг, а ви делят само няколко крачки и стъпала колкото пръстите на ръцете.

— Сложно е — обясни Лайла.

— Ас еста нараш — промърмори Кала под нос и момичето вече знаеше достатъчно арнески, за да разбере смисъла на думите й. С всичко е така.