В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (26)

V

Реката ставаше все по-червена.

„Среднощно острие“ навлезе в устието на Айл и отначало Лайла забелязваше само съвсем лек оттенък и то — видим единствено нощем. Ала при бързото приближаване към града водата засия като озарен отвътре рубин — червената светлина бе видима дори по обед. Приличаше на маяк, който ги води към Лондон.

В началото девойката си помисли, че светлината на реката е равномерна и стабилна, ала вече забелязваше — след месеците тренировки да вижда, да чувства и да мисли за магията като за живо същество — че пулсира под повърхността, същинска светкавица зад пластове облаци.

Наведе се над планшира и завъртя парчето светъл камък между пръстите си. Притежаваше го едва от сблъсъка с близнаците Дейн в Белия Лондон, но ръбовете му вече започваха да се изглаждат. Насили се да задържи ръцете си неподвижни, ала цялата кипеше от прекомерно много нервна енергия, която оставаше без изход.

— Ще пристигнем по здрач — обяви Алукард до нея. Сърцето на Лайла прескочи. — Ако имаш желание да ми споделиш защо си напуснала този град, сега е моментът. Добре де, моментът отмина преди около четири месеца, тогава му беше времето, сега на практика си изправена до стената, но…

— Стига вече — изсумтя тя и пъхна парчето камък обратно в джоба си.

— Всички си имаме демони, Бард. Но ако твоите те очакват тук…

— Демоните ми до един са мъртви.

— Тогава ти завиждам! — помежду им се възцари мълчание. — Все още си ми ядосана.

Тя изправи гордо гръб:

— Ти се опиша да ме съблазниш заради информация.

— Не става да ми се цупиш до края на живота си.

— Беше едва снощи.

— Е, вариантите ми се изчерпваха и прецених, че си струва да опитам.

Лайла подбели очи:

— Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства специално.

— Пък аз си мислех, че съм загазил точно защото те накарах да се чувстваш специална.

Крадлата изпухтя и издуха косата от очите си. Отново се зае да наблюдава реката и остана изненадана, защото Алукард не се оттегли, а облегна лакти на перилото до нея.

— Радваш ли се, че се завръщаш? — попита тя.

— Лондон доста ми харесва — призна капитанът.

Лайла го почака да продължи, но той не го стори. Вместо това започна да разтрива китките си.

— Правиш го — отбеляза Лайла и кимна към ръцете му, — всеки път, когато се замислиш.

Алукард спря.

— Хубаво е, че нямам навика да се задълбочавам в мислене…

Все още отпуснал лакти върху планшира, той обърна ръце с дланите нагоре, при този жест ръкавите на туниката му се дръпнаха нагоре и девойката видя белезите около китките му. В първия момент ги помисли просто за сенки, ала отблизо ставаше ясно, че са белези.

Алукард се размърда и извади манерка от вътрешния джоб на куртката си. Беше изработена от стъкло, а в нея се плискаше бледорозова течност. И преди Лайла не виждаше в лицето на капитана любител на трезвеността, но колкото повече приближаваха до града, толкова повече пиеше.

— Ще бъда съвсем трезвен, когато пристанем — обеща Алукард, разчел правилно погледа й. Със свободната си ръка отново посегна към китката на другата.

— Това те издава — обясни Лайла. — Разтриването на китките. Ето защо повдигнах темата. Човек винаги трябва да е наясно с издайническите си привички.

— А каква е твоята, Бард? — попита капитанът и й предложи манерката.

Тя я взе, но не отпи. Вместо това наклони глава.

— Ти ми кажи.

Алукард се обърна към нея и примижа, сякаш бе способен да види отговора във въздуха. Ококори сините си очи в престорено озарение. Заяви:

— Прибираш си косата зад ухото. Но само от дясната страна. Винаги когато си нервна. Правиш го, предполагам, за да не си играеш с кичура.

Лайла го възнагради с крива усмивка:

— Забелязал си жеста, но не си наясно за мотива.

— Просветли ме.

— Хората имат навика да се крият зад особеностите си, когато са нервни — обясни тя. — Прибирам си косата зад ухото, за да покажа на противника си — жертва, съперник, събеседник, ако щеш — че не се крия. Гледам го в очите и му давам възможност и той да ме гледа в очите.

При това твърдение Алукард вдигна вежда:

— По-точно в окото.

Манерката в ръцете на Лайла се пукна. Тя изсъска, първо от шока, сетне от болка, понеже течността й изгори дланта. Изтърва стъкления съд и той се разби на парченца върху палубата.

— Какво каза?

Алукард не обърна внимание на въпроса. Цъкна с език и махна с ръка, а строшените късове се вдигнаха във въздуха над пръстите му. Лайла поднесе окървавената си длан към гърдите, но капитанът протегна към нея другата си ръка.

— Позволи на мен — хвана я за китката и завъртя леко дланта й, за да разкрие плитките порязвания. В шепата на девойката заблестяха стъкълца и щом устните на Емъри се раздвижиха, парченца и люспици се издигнаха, за да се присъединят към по-големите късове във въздуха. С едно свиване на пръстите, капитанът избута парчетата встрани и те паднаха беззвучно през борда на кораба.

— Алукард — изръмжа Лайла, — какво каза току-що?

Ръката й все още почиваше в хватката му, с дланта нагоре.

— Твоят издайнически жест — обясни той, докато проучваше раните. — Дребен е. Опитваш се да го скриеш, като накланяш глава и гледаш право напред, но всъщност го правиш, за да компенсираш липсата на окото… — той измъкна черно парче плат от ръкава си и се зае да превързва ръката й. Лайла му позволи да се погрижи за нея.

— Също и косата — добави капитанът, докато стягаше самоделния бинт на възел. — Прибираш я зад ухото си само от дясната страна, за да заблудиш хората… — пусна я. — Толкова е дребно, че се съмнявам мнозина да го забелязват.

— Ти си го видял — промърмори Лайла.

Алукард се пресегна, повдигна брадичката й с кокалчето на пръста си и я погледна в очите. В окото.

— Аз съм извънредно наблюдателен — обясни той.

Крадлата сви юмруци и се съсредоточи върху разцъфтялата в тях болка.

— Ти си невероятен крадец, Лайла — продължи капитанът, — особено предв…

— Само не смей да казваш „предвид“ — отряза тя и се дръпна встрани. Той я уважаваше достатъчно, за да не отклони поглед. — Аз съм невероятен крадец, Алукард. Това… — при тези думи тя посочи окото си, — не е слабо място. Не и от много време насам. А дори и да беше, компенсирам го напълно.

Алукард се усмихна. Леко и искрено.

— Всички си имаме своите белези — отбеляза той и Лайла машинално сведе поглед към китките му. Не успя да се спре навреме. Проследил какво гледа, той кимна: — Да, дори чаровните капитани… — придърпа ръкави нагоре и оголи гладката си, загоряла кожа, чиято цялост бе нарушена само от сребристите пръстени около двете му китки. Бяха странно еднакви. Всъщност, почти приличаха на…

— Пранги — потвърди той.

Лайла се намръщи.

— Заради какво?

Алукард сви рамене:

— Лош ден беше… — отстъпи крачка назад и се облегна на камара сандъци. — Знаеш ли какво правят арнесците на заловените пирати? — попита безгрижно. — Онези, които се опитват да избягат?

Лайла скръсти ръце.

— Доколкото си спомням, ти заяви, че не си пират.

— Не съм — капитанът махна с ръка. — Вече не. Но в младостта си до един правим глупави грешки. Да речем просто: бях на грешното място в грешното време и на грешната страна.

— Какво правят на… — попита Лайла при все, че беше наясно: по-добре е да не повдига въпроса.

Алукард отклони поглед към реката.

— Тъмничарите имат ефикасна система за разубеждаване. Държат всички затворници в окови, слагат ти ги още преди да изслушат твоите показания. Прангите са тежки, заварени при китката, но не причиняват прекомерни неудобства. Ако вдигаш обаче прекалено много шум или пробваш да се съпротивляваш, тъмничарите нагряват метала. Не особено много. Първия път е просто предупреждение. Но ако е второ или трето твое нарушение, или си достатъчно глупав да опиташ бягство, се получава нещо много по-лошо… — Изведнъж погледът на Алукард бе станал студен и празен едновременно, сякаш се съсредоточаваше, само че върху нещо невидимо и далечно. Гласът му бе странно равен и глух. — Доста елементарен метод е. Вземат метален прът от огъня и го държат долепен до желязната пранга, а тя се нагорещява. Колкото по-сериозно е нарушението, толкова по-дълго остава опрян в прангата. В повечето случаи тъмничарите спират, когато започнеш да пищиш или ако видят, че кожата ти изгаря…

Лайла си представи Алукард Емъри — не в изисканата капитанска куртка, а пребит и насинен, с разрошена, мокра от пот кестенява коса, с вързани ръце — да се опитва да избяга от нагорещеното желязо. Да се мъчи с чар да се спаси от наказанието. Очевидно не беше успял и тя си представи как той се моли, смрадта на овъглената плът, писъците…

— Проблемът е — продължаваше капитанът, — че металът се нагрява много по-бързо, отколкото изстива, така че наказанието не свършва, когато махнат пръта…

На Лайла й призля.

— Много съжалявам — промърмори, колкото и да ненавиждаше тези думи, също и жалостта, която вървеше ръка за ръка с тях.

— Аз пък не — отвърна Алукард чистосърдечно. — Всеки добър капитан има нужда от белези. Така държи хората си в строя.

Каза го съвсем спокойно, но Лайла виждаше следите от спомена в бръчките по лицето му. Изпита твърде странното желание да се пресегне и да го хване за ръката, сякаш кожата му е все още нажежена.

Вместо това попита:

— Защо стана пират?

Той я стрелна с лукава усмивка:

— Ами, стори ми се най-добрата от няколко лоши идеи.

— Но не е свършило добре.

— Колко проницателно.

— Как успя да избягаш от затвора?

Сапфирът над окото му смигна.

— Кой казва, че съм избягал?

Точно тогава от мачтата се разнесе вик:

— Лондон!

Лайла се завъртя и видя градът да разцъфва като пожар в спускащата се нощ.

Сърцето й се разтуптя, а Алукард гордо изпъна рамене и спусна надолу ръкавите на туниката си. Отново с обичайната усмивка на уста, нехайно отбеляза:

— Изглежда пристигнахме.