В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (25)

IV

Камбаните биха дузина пъти, сетне — още дузина. Продължаваха на серии. Накрая Кел им изгуби бройката — бяха много повече от часовете в деня, в седмицата или дори в месеца.

Настоятелният звън подсказваше нещо важно: благородните пратеници са пристигнали.

Кел стоеше на терасата си и наблюдаваше приближаването на корабите. Бяха минали шест години от предишното домакинство на Лондон на „Есен таш“, но той още помнеше процесията от съдове и хора и как се опитва да си представи откъде са дошли и какво са видели. Не му бе позволено да обикаля по света, ала в тези редки случаи имаше чувството, че светът идва при него.

Сега, докато наблюдаваше как плават нагоре по Айл (поне докъдето понтонните стадиони на Рай позволяваха), взе да се чуди кой от корабите би избрала Лайла за себе си. Имаше няколко по-малки, частни, но повечето бяха масивни, луксозни и предназначени да превозят богати търговци и благородници от Фаро и Веск до празненствата в арнеската столица. Всички кораби носеха емблемата на родината си или върху платната, или върху корпуса — нарисуван символ на техния престол. Заедно със специално разрешително, това им позволяваше достъп до кейовете за времето на „Есен таш“.

Дали Лайла би предпочела елегантен кораб от сребърно дърво като онзи с емблемата на Фаро? Или нещо по-дръзко, например приближаващия сега живописно нашарен вескански съд? Или горд арнесец с корпус от тъмни греди и с опънати платна? И, като се замисли, дали Лайла изобщо знаеше как се плава по море? Вероятно не, но ако някой би могъл да превърне странното в обичайно и невъзможното — в лесно, то това беше Делайла Бард.

— На какво се подсмихваш? — попита Рай и застана до Кел.

— Стадионите ти ужасно объркват движението по реката.

— Глупости — възрази принцът. — Наредих и от двете страни на града да издигнат временни кейове и на северния, и на южния бряг. Има предостатъчно място.

Кел кимна към Айл:

— Кажи го на гостите ни.

Под тях пристигналите вече кораби се разделяха, за да направят място за весканския флот, който се изкачи по реката и спря едва пред барикадата от арени. Весканската кралска баржа — величествен съд от червено дърво с тъмни платна, украсени с кралската емблема — врана в полет на фона на бяла луна — бе обградена от два военни кораба.

Няколко минути по-късно премина и фароанският имперски флот — тънки като скелети, сребристобели кораби с корона на черно дърво, щампована върху платната.

— Време е да тръгваме — заяви принцът. — Трябва да сме в залата, за да ги посрещнем.

— Ние ли? — попита Кел, макар кралят вече ясно да бе подчертал задължителната необходимост от присъствието му. Не като част от семейството, помисли си младият антари горчиво, а понеже е авен. Символ на арнеската сила.

— Те ще искат да те видят — каза кралят и Кел прекрасно го разбра. Когато Максим казваше „теб“, нямаше предвид младежа в ролята му на личност. Говореше му като на арнески антари. Той настръхна. Защо ли се чувстваше трофей? Или по-лошо, скъпоценен камък в кралската корона…

— Спри веднага — скара му се Рай.

— С кое?

— Каквото и да ти минава през ума е причина да се мръщиш дори повече от обикновено. Ще направиш бръчки и на двама ни…

Кел въздъхна.

— Ела! — настоя принцът. — Няма начин да се изправя пред тях самичък!

— И от кого всъщност се страхуваш? От лорд Сол-ин-Ар ли?

— От Кора.

— Весканската принцеса? — Кел се разсмя. — Та тя е просто дете.

— Беше просто дете — и при това кошмарно хлапенце — но съм чувал, че се е превърнала в наистина страховита зверица.

Кел поклати глава.

— Да вървим тогава — той преметна ръка през рамото на принца. — Ще те защитя.

— Моят герой!

 

 

Червеният дворец имаше пет зали: Голямата, екстравагантна триетажна бална зала, изцяло покрита с лакирано дърво и скулптиран кристал; Златната — просторна приемна от камък и ценни метали; Кристалната — в самото сърце на двореца, изработена изцяло от стъкло; Небесната на покрива — с мозаечен под, неспирно сияещ или под лъчите на слънцето, или под звездите, и Розовата. Тя беше разположена близо до парадния вход на двореца и до нея се стигаше през отделни коридор и вход. Излъчваше достолепна елегантност. Над нейното крило на двореца нямаше нищо — светлината се лееше през прозорци, вградени в тавана. Стените и подът бяха от кралски мрамор: светъл камък, прошарен с гранат и злато, създаван от минерални магове само за нуждите на династията. Успоредни линии през залата наместо колони очертаваха масивни урни с букети цветя. Между тях — от вратата и до пиедестала с трона — минаваше златен килим.

Именно в Розовата зала кралят даваше аудиенции със свитата си и там възнамеряваше да посрещне кралските пратеници на съседите си.

Ако изобщо благоволяха да се появят.

Кел и Рай стояха от двете страни на троновете — принцът се беше облегнал на трона на баща си, а антари стърчеше в стойка мирно до кралицата.

Мастър Тийрън, застанал в подножието на трона, не желаеше да погледне Кел в очите. Дали антари само си въобразяваше или авен есен го избягваше? Кралската стража приличаше на статуи в бляскавите си брони, а подбрана свита от остра и вестра се въртеше наоколо — потънали в разговори групички. Минал беше повече от час, откакто кралските кораби пристанаха и ескорт потегли да съпроводи пасажерите им до двореца. Шампанското, приготвено на подносите, се дегазираше от чакане.

Видимо напрегнат, Рай пристъпваше от крак на крак. В крайна сметка за пръв път щеше да застане начело на кралска програма и, макар винаги да бе проявявал внимание към детайлите, те обикновено касаеха само облеклото или прическата му. „Есен таш“ беше от съвсем друг мащаб. Кел го наблюдаваше как си играе с бляскавата златна брошка с герба на Мареш — потир с изгряващо слънце — над сърцето си. Беше поръчал и втора, за брат си, и младият антари колебливо я закопча върху ревера на червеното си палто.

Крал Максим се забавляваше с монета — Кел го бе виждал да прави този номер само когато не му бе по силите да стои неподвижен. Също като баща си преди него, Максим Мареш беше метален маг, извънредно силен, макар вече да не се нуждаеше особено от уменията си. Кел обаче бе чувал какви легенди разправяха за младите му години — за „стоманения принц“, който изковавал армии и топял сърца — и знаеше, че дори сега кралят посещава два пъти годишно границите, за да повдига духа на войниците си.

— Надявам се нищо да не е сполетяло гостите ни — отбеляза крал Максим.

— Вероятно са се изгубили — предположи Рай.

— Де да имахме такъв късмет — промърмори Кел.

Кралица Емайра ги изгледа строго и младият магьосник почти се засмя. Толкова обикновена, майчинска гримаса!

Най-сетне затръбиха фанфари и вратите се разтвориха.

— Най-накрая — промърмори Рай.

— Принц Кол и принцеса Кора — гласът на придворния паж отекна в залата, — от Дома Таскон, коронованият род на Веск.

Младите Таскон влязоха, обградени от дузина придворни. Бяха прекрасни, издокарани в свободни одежди в зелено и сребърно, с елегантни наметала, които замитаха пода по петите им. Сега Кол беше на осемнайсет, а Кора — две години по-малка от него.

— Ваши Величества! — поздрави на арнески със силен акцент принц Кол, едър здравеняк.

— Вашият град ни посрещна приветствено — добави принцеса Кора с реверанс и херувимска усмивка.

Кел стрелна Рай с многозначителен поглед: „Честно? И от това момиче се страхуваш толкова много.“

Принцът му отвърна с гримаса, която твърдеше: „И ти трябва да се боиш от нея.“

Кел отново се обърна към принцеса Кора и я оцени по-детайлно. Не изглеждаше достатъчно силна да удържи и бокал с вино. Водопадът на меднорусата й коса бе вдигнат в сложна плитка, преметната около главата й като корона с вплетени в нея изумруди.

Беше слабичка за весканка — висока, но с кръшно кръстче и елегантна фигура, която щеше да изглежда по-добре в арнеския двор. Преди три години позволиха на Рай да съпроводи майка си на „Есен таш“ във Веск, така че я бе виждал как расте. Но Кел, заточен в Лондон, наблюдаваше турнира само в годините на арнеското домакинство. По време на игрите преди шест години принц Кол бе дошъл, придружен от един от братята си.

Всъщност за последно Кел бе срещал Кора преди дванайсет години — още като малко дете.

Сега светлосините й очи се плъзнаха нагоре, спряха се върху неговите в два цвята и се вторачиха в тях. Той толкова беше свикнал хората да избягват да го гледат в очите и да отклоняват поглед в търсене на по-безопасно занятие, че настоятелността на принцесата го хвана неподготвен и го принуди да пребори внезапното желание да сведе очи.

Междувременно паж донесе до подножието на трона голям предмет, обвит в плътен зелен плат. Остави го отпред. Дръпна покривалото с драматичен замах и отдолу се оказа птица в клетка — не многоцветен папагал, нито пойно пиле, и двете любими видове на арнеския двор — а много по-… хищно хвъркато. Птицата беше едра, сребристосива с изключение на главата, увенчана с гребен и с яка в черно. Човката й бе остра като бръснач.

— Благодарност — обяви принц Кол, — задето ни поканихте в дома си.

Той имаше същите очи и коса като Кора, но иначе не си приличаха. Принцесата беше просто висока, а той се извисяваше. Тя беше елегантна, той — с телосложението на вол. Беше хубавец, но все пак в поведението и изражението му имаше нещо от стойката на бик.

— Благодарности — отвърна кралят и кимна на мастър Тийрън. Той се приближи и вдигна клетката. Щеше да попадне в Светилището, предположи Кел, или птицата ще бъде освободена. Дворецът не е подходящо място за диви животни.

Младият антари проследи размяната с ъгълчето на окото си, все още съсредоточил вниманието си върху принцесата, чийто поглед продължаваше да е вторачен в него, сякаш черното му око я очароваше. Приличаше на онези момичета, свикнали да сочат нещо — или някого — и да заявяват: „Искам го!“. Тази мисъл му се стори почти забавна, преди Кел да си спомни твърдението на Астрид: „Ще те притежавам, момченце-цветенце!“ и усмивката му веднага изстина. Той направи мъничка, почти незабележима крачка назад.

— Нашият дом е и ваш дом — тъкмо заявяваше крал Максим. Обичайната заучена реч.

— И ако боговете са на наша страна — отвърна принц Кол с усмивка, — турнирът също ще стане наш.

Рай настръхна, но кралят просто се засмя.

— Ще видим как ще се развие битката — каза със сърдечна усмивка, за която Кел бе наясно, че е изкуствена. Кралят изобщо не се вълнуваше от принц Кол или от весканския кралски род. Истинската опасност идваше от Фаро. И от лорд Сол-ин-Ар.

Като по даден знак тръбите се обадиха отново и весканският антураж си взе бокалите с вино и отстъпи встрани.

— Лорд Сол-ин-Ар, регент на Фаро! — обяви пажът при отварянето на вратите.

За разлика от весканците, обкръжени от антураж, Сол-ин-Ар влезе начело на хората си, напредващи зад него в боен строй. Всички бяха облечени по фароански — с цяло парче плат, умело нагънато около тях, а краят — преметнат през рамото като плащ. Придворните на лорда носеха наситенопурпурно, подчертано с черно и бяло, а самият Сол-ин-Ар бе издокаран в бяло и само краищата на плата — поръбени с индигово.

Като всички високопоставени фароанци, той също беше гладко избръснат и така разкриваше всички инкрустирани в лицето му мъниста, но — за разлика от повечето, избрали кристал или скъпоценни камъни — украсата на Сол-ин-Ар бе от бяло злато: слитъци с ромбовидна форма се спускаха по криволичещи линии от слепоочията до гърлото му. Черната му коса бе подстригана късо и едничък по-голям капковиден слитък бяло злато изпъкваше на челото му, точно над веждите — знак, че е член на кралския род.

— Как ги избират? — бе се почудил на глас Рай преди години, притиснал рубин към челото си. — Така де, татко казва, че броят на камъните е знак за обществено положение, но цветът очевидно е загадка. Съмнявам се да е по собствено желание — ако бяха весканци, да предположиш такова нещо, но във Фаро случаен избор няма — следователно цветовете несъмнено означават нещо.

— Има ли значение? — попита Кел уморено.

— Има, разбира се, — отряза брат му. — Все едно да знаеш, че има език, който не говориш и никой не иска да те научи на него.

— Може да е нещо лично.

Принцът килна глава и сбърчи вежди, за да задържи рубина на челото си.

— Как изглеждам?

Кел изсумтя:

— Като идиот.

Но в лорд Сол-ин-Ар нямаше нищо идиотско. Беше висок — стърчеше няколко сантиметра над охраната си — с издялана челюст и скована походка. Кожата му бе с цвят на въглен, очите — светлозелени и пронизващи като остри парчета стъкло. Беше по-голям брат на краля на Фаро, командир на фароанския флот, постигнал обединението на някога разединените територии, и смятан за същинския мислител в сянката на трона.

И беше негоден да управлява поради липса на магически умения. Напълно го наваксваше благодарение на военните си победи и наложената желязна дисциплина, но Кел знаеше, че самият факт притеснява Рай.

— Добре дошъл, лорд Сол-ин-Ар! — приветства го крал Максим.

Фароанският регент кимна, но не се усмихна. Каза простичко:

— Градът ви сияе.

Акцентът му беше плътен и гладък като речно камъче. Даде знак и двама прислужници изнесоха напред саксии с две фиданки с индиговочерни стебла. Същите дървета, изобразени на фароанската емблема, точно както птицата бе символ на Веск. Кел бе чувал за фароанската бреза — редки дървета с предполагаеми лечебни свойства — и дори магически такива.

— Дар — обясни регентът гладко. — Тъй че всичко добро да расте!

Кралят и кралицата сведоха глави в благодарен жест и лорд Сол-ин-Ар плъзна поглед по подиума, подмина Рай и само за миг се вгледа в Кел, преди да се поклони и да отстъпи назад. После кралската двойка се изправи и вдигна чаши с шампанско. Присъстващите в залата последваха примера и Кел въздъхна.

Достатъчно мъчително беше да стои изложен на показ.

Сега идваше ред на наистина неприятната задача с общуването.

Рай очевидно се стягаше за срещата с принцесата, прекарала цялото време на гостуването му във Веск в опити да си открадне целувки от него и да вплете цветя в косата му. Притеснението на принца се оказа безпочвено — тя държеше на мерник съвсем различна плячка.

Крале, изруга наум Кел, стиснал бокал с шампанско при приближаването й.

— Принц Кел — принцеса Кора го озари с детинска усмивка. Той не си даде труд да напомня, че следва да го нарича „мастър“, а не „принц“. — Ще танцувате с мен на вечерните балове.

Не беше сигурен дали арнеският й просто не е достатъчно добър, или принцесата преднамерено е толкова пряма. Но Рай го стрелна с поглед, намекващ как месеци наред се подготвя за този турнир, как става дума за упражнение по политика и дипломация и как от всички се изисква да правят жертви, а също и как е готов да се наръга с нож, само и само да не допусне Кел да постави в опасност мира на империята, като откаже танц на принцесата.

Магьосникът се насили да се усмихне и се поклони.

— Разбира се, Ваше Височество — и добави на вескански. — Градайч ан’ач.

За мен е удоволствие.

Принцесата засия усмихната и се отдалечи към един от придворните си.

Рай се наведе към Кел.

— Май в крайна сметка не аз ще имам нужда от защита. Сещаш се… — отпи от виното си. — Интересен двубой се очертава…

Кел не позволи на усмивката си да трепне, когато изсъска:

— Ще те пробода с ей-тази карфица.

— Ти ще страдаш.

— Ще си струва…

Прекъсна го приближаването на лорд Сол-ин-Ар.

— Принц Рай — поздрави регентът и сведе глава.

Рай изпъна рамене и се поклони ниско. Отвърна:

— Лорд Сол-ин-Ар. Хасанал раснаворас ахас.

Присъствието ви е чест за нашето кралство.

Регентът се ококори, приятно изненадан.

— Амун шахар — рече, преди да мине отново на арнески. — Фароанският ви е превъзходен.

Принцът се изчерви. От малък се отличаваше с ухо за езиците. Кел също умееше да говори прилично фароански, понеже Рай обичаше да има с кого да се упражнява, но не пророни нито дума.

— Положил сте усилие да научите езика ни — отговори принцът на посланика. — Знак на уважение е да ви върна жеста! — А после с обезоръжаваща усмивка додаде: — Освен това винаги съм смятал фароанския език за прекрасен.

Сол-ин-Ар кимна и спря поглед върху Кел.

— А вие — рече, — вие трябва да сте арнеският антари.

Кел сведе глава, но, когато вдигна очи, Сол-ин-Ар още го изучаваше — от главата до петите, сякаш белегът на магията му е отпечатан не само в окото, но и върху всяка педя от тялото му. Когато най-сетне спря вниманието си върху лицето на Кел, леко се намръщи, а металната сълза на челото му заблестя.

— Намунаст — промърмори. Очарователно.

Веднага щом Сол-ин-Ар си отиде, Кел довърши виното си на една глътка и се оттегли през отворените врати на Розовата зала, преди някой да понечи да го спре.

Стигаха му толкова кралски особи за един ден.