В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (23)

II

Червеният Лондон

Камбаните биеха, а Рай закъсняваше.

Чуваше далечните отгласи от музика и смях, трополенето на карети и танцуващи двойки. Гостите го чакаха. С баща му се бяха скарали, защото не проявявал сериозно отношение. Никога и към нищо. Как ще стане крал, ако не си дава труда даже да пристигне навреме?

Камбаните спряха да бият и Рай изруга, все още зает да си закопчава туниката. Горното копче така и не пожела да му се подчини.

Чуваше мърморенето на баща си:

— Къде се бави?

Копчето пак му се изплъзна, Рай изпъшка и отиде до огледалото, но изправяйки се пред него, се вцепени.

Светът в ушите му затихна.

Взираше се в стъклото, ала оттам му отвръщаше погледът на Кел.

Брат му се беше ококорил от тревога. Зад гърба му се отразяваше спалнята на Рай, но Кел се държеше, все едно е затворен в кутия, а гърдите му се надигаха и спадаха паникьосано.

Принцът се пресегна, ала когато докосна стъклото, го заля ужасяваща ледена вълна. Дръпна се припряно.

— Кел — възкликна. — Чуваш ли ме?

Устните на брат му помръдваха и за момент на Рай му се стори, че невъзможното отражение само повтаря думите му, но беззвучните слова, изобразени от антари, бяха различни.

Магьосникът притисна длани към огледалото и повиши глас. Успя да премине поне едничка приглушена дума.

— Рай…

— Къде си? — поиска да узнае принцът, ала стаята зад Кел започна да потъмнява, да се пълни със сумрак и да я поглъща чернота. — Какво става?

Внезапно, от другата страна на огледалото, антари се хвана за гърдите и изпищя.

Ужасяващ, смръзващ вътрешностите звук разтърси стаята и Рай настръхна.

Извика Кел по име и взе да блъска с юмруци по стъклото в опит да разкъса магията или да счупи огледалото — да достигне някак до брат си — но повърхността дори не се напука. Не разбираше какво не е наред. Не успяваше да усети болката на своя антари. Не чувстваше нищо.

Отвъд стъклото Кел треперливо изпищя отново и се преви, преди да рухне на колене.

Сега Рай видя и кръвта. Младият антари притискаше длани към гърдите си, а ужасеният и безпомощен принц гледаше как между пръстите му се процежда кръв. Толкова много. Ужасно много. Кръв, колкото един живот. Не, не, не, помисли си той, само това не!

Сведе поглед и видя забития между ребрата си нож и своите пръсти, вкопчени в позлатената му дръжка.

Рай изпъшка и се опита да извади острието, ала то се беше заклинило.

Зад стъклото Кел изкашля храчка кръв.

— Дръж се! — извика принцът.

Брат му беше коленичил в алена локва. В езеро. В море. Толкова много кръв! Безсилно отпусна ръце.

— Дръж се — умоляваше го Рай и дърпаше ножа с всички сили. Той не помръдна.

Главата на Кел се килна напред.

— Дръж се.

Антари рухна.

Ножът се освободи.

Рай седна в леглото, изпънат като свещ.

Сърцето му препускаше лудо, а чаршафите бяха просмукани от пот. Придърпа една възглавница в скута си и зарови лице в нея. Разтреперан се мъчеше да си поеме дъх, докато изчакваше тялото му да осъзнае, че сънят не е бил реалност. По бузата му се стичаше пот. Мускулите му трепереха. Дъхът му пресекваше и принцът вдигна поглед с надеждата да открие, че през вратите на терасата се лее утринна светлина, но го посрещна мрак, оцветен само от бледочервеното сияние на Айл.

Постара се да приглуши разочарованото си ридание.

До леглото имаше чаша вода и Рай я гаврътна, стиснал я с тресящи се пръсти, докато изчакваше да види дали брат му ще нахлуе с трясък — убеден, че принцът е бил нападнат, както през онези първи няколко нощи.

Но, поне що се отнася за нощите, утрините и сънищата помежду им, Рай и Кел бързо стигнаха до безмълвно споразумение. След лоша нощ се споглеждаха и си смигваха утешително един на друг, но изглеждаше жизненоважно да не споменават и дума за кошмарите, които тормозеха и двамата.

Рай притисна разперена длан към гърдите си, в опит да отслаби натиска при вдишване и да го увеличи при издишване, точно както Тийрън го бе учил да прави преди години, след като Сенките го отвлякоха. През следващите месеци кошмари му донесе не самото отвличане, а гледката на приведения над него Кел, оцъклен и пребледнял, с нож в ръката и реки от кръв, плискащи се от прерязаните му вени.

Всичко е наред, каза си решително Рай. Ти си добре. Всичко е наред.

Поуспокои се, отметна чаршафите и стана с олюляване.

Умираше да си налее питие, но нямаше сили да понесе мисълта да заспи повторно. Освен това зората бе по-близо от залеза. Най-добре е да я изчака.

Рай навлече чифт копринени панталони и халат — плюшен и мек, и поради това — даряващ простичка утеха — и отвори терасата. Пусна леденото дихание на нощта да разсее и разтвори последните остатъци от съня.

Плаващите арени под него изглеждаха сенки, затъмняващи сиянието на реката. Градът бе осеян тук-там със светлинки, но Рай насочи вниманието си към пристанището, където дори в този час кораби сънено пускаха котва в града.

Присви очи в опит да различи един конкретен съд.

С корпус от тъмно дърво със сребърен обков и синкавочерни платна.

„Среднощно острие“ обаче не се виждаше.

Засега.