В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (22)

I

Арнеско море

— Дявол те взел, Бард, ще подпалиш котката.

Лайла рязко вдигна глава. Седеше на самия ръб на креслото в каютата на Алукард и държеше в шепите си огън. Вниманието й сигурно се беше отклонило, понеже неволно отпусна ръце и остави пламъкът да се изсипе между пръстите й към пода — и към Еса, седнала там да я наблюдава с котешка настоятелност.

Девойката вдиша през зъби и бързо събра длани, като угаси огъня навреме, за да не парне връхчето на пухкавата опашка.

— Извинявай — промърмори и се облегна назад в креслото. — Май ме хвана досадата.

Всъщност беше смазана от умора. От вестта на Алукард насам спеше дори по-малко от обикновено и прекарваше всеки свободен миг да упражнява наученото от него и едно-друго, открито самостоятелно. А щом наистина се опиташе да поспи, мислите й неизменно се връщаха към Лондон. И турнира. И Кел.

— Сигурно — изсумтя Алукард, пъхна Еса под мишница и я остави на сигурно място на бюрото си.

— Какво очакваш? — Лайла се прозя. — Държах тоя пламък цяла вечност.

— Четиридесет и три минути по часовник — уточни капитанът. — А и целият смисъл на упражнението е да предпазва мислите ти от разсейване.

— Ами хубаво — тя си наля питие, — да речем, че съм се разсеяла.

— От опияняващото ми присъствие или от приближаващото ни пристигане?

Лайла разклати виното и отпи. Беше наситено и сладко, по-силно от онова, което Алукард обикновено държеше в гарафата. Избягна отговора с въпрос:

— Някога бил ли си се с весканци?

Капитанът вдигна чаша.

— Зад кръчма — да. В турнир — не.

— Ами с фароанци?

— Е… — той се намести в отсрещното кресло, — ако бойните им привички приличат на креватните…

— Шут такъв — Лайла се наведе напред, — но няма ли да се наложи да се биеш и с двата народа в „Есен таш“?

— Стига да не изгубя още първия рунд — да.

— Какво знаем за тях в такъв случай? — притисна го крадлата. — Какви са уменията им? Стилът им на бой?

Сапфирът проблесна, щом капитанът вдигна вежда.

— Ужасно си любопитна.

— Вродено ми е — запъна се Лайла. — И, ако щеш вярвай, предпочитам да не ходя да си търся нов капитан, когато турнирът приключи.

— О, не се безпокой, малцина съперници умират наистина… — Под прицела на суровия й поглед Алукард уточни: — А що се отнася до това какво знам… ами, да видим. Като изключим, че весканците растат грамадни като дънери и фароанците докарват до крайност избора ми на лицева украса, и двата народа са доста интересни, когато се стигне до магия.

Лайла остави чашата си.

— Така ли?

— Е, ние, арнесците, разполагаме с Айл — нашия извор. Вярваме, че магията тече през света досущ като тази река през престолния ни град; подобно на вена. По същия начин весканците си имат техните планини, за които твърдят, че ги извисявали по-близо до боговете и всяка въплъщава по една стихия. Те са силен народ, но разчитат на физическата мощ и вярват, че колкото по-подобни на планините са, толкова по-близо до силата се намират.

— Ами фароанците? Техният извор какъв е?

Алукард отпи от чашата си.

— Там е номерът. Те си нямат извор. Вместо това вярват, че магията е навсякъде. И в определен смисъл са прави. Магията — технически — се съдържа във всичко, но те твърдят, че могат да се включват в сърцето на света, като просто крачат по него. Фароанците се смятат за благословена раса. Малко арогантни са, но са могъщи. Нищо чудно и да са намерили начин самите те да се превръщат в извори, кой знае. Или пък използват онези скъпоценности да обвързват с тях магията… — Капитанът се задави от отвращение при тези думи и Лайла си спомни разказа на Кел за Белия Лондон и как жителите му използват татуировки с точно такава цел, а хората от Червения Лондон намират подобни трикови почини за долнопробни. — Или просто да се фукат с тях.

— Не те ли безпокои, че всички вярват в различни версии?

— Защо? — изуми се домакинът й. — Всъщност вярваме в едно и също, просто го наричаме по различен начин. Надали е престъпление.

Лайла изпръхтя. Ех, ако хората от нейния свят умееха да гледат на живота така широко…

— „Есен таш“ е вид урок — продължи Алукард, — няма значение какво наричаш магия, стига да вярваш в него.

— Наистина ли смяташ, че е по силите ти да спечелиш турнира? — попита девойката.

Той се намръщи:

— Вероятно не.

— Тогава защо си даваш труда?

— Защото битките са половината от удоволствието — отвърна капитанът и, прочел скептицизма й, допълни: — Не се преструвай, че не разбираш тази гледна точка, Бард. Виждал съм те как се нахвърляш на неприятностите.

— Не че…

Наистина не схващаше. Тя просто се опитваше да си представи как Алукард участва в магически дуел. Не й беше лесно, защото Лайла никога не беше виждала капитана в битка. Да, случваше се да държи меч и да го размахва величествено, но обикновено просто си придаваше важност с него; преди показното му в Сасенрош, тя си нямаше и представа колко е добър с магията. Ала лекотата, с която врътна представлението в кръчмата… Страшно интересно й беше как ще изглежда в битка. Дали представляваше вихър от енергия, или порив, приличаше ли на Кел, който беше и двете едновременно?

— Изненадан съм — отбеляза Алукард, — как така никога не си гледала турнира.

— Кой казва, че не съм?

— Разпитваш екипажа дни наред. Да не мислеше, че няма да забележа?

Очевидно, помисли си тя.

— Е, никога не съм присъствала — Лайла сви рамене и отново си взе чашата. — Не всички прекарват зимите си в града.

Самодоволното му изражение се разчупи.

— Защо просто не се обърна направо към мен?

— И да се наложи да преглътна размислите ти и отговорите, които са въпроси, и постоянния разпит?

— Казвали са ми, че оказваното от мен внимание е приятно… — при тези думи Лайла изсумтя в чашата си. — Не е редно да виниш един капитан заради желанието му да опознае екипажа си.

— Не е редно и да виниш крадеца, задето държи скрити тайните си.

— Имаш проблеми с доверието, Делайла Бард.

— Наблюдателността ти е направо изумителна… — крадлата се усмихна и допи питието си. Устните й изтръпнаха, а гърлото пламна. Виното наистина беше по-силно от обикновено. По принцип Лайла не пиеше — бе прекарала твърде много години в постоянна нужда от всичките си сили, за да си опази живота. Но тук, в каютата на Алукард Емъри, осъзна нещо важно: не се страхуваше. Не бягаше за никъде. Да, всеки техен разговор напомняше номер на въжеиграчи, но тя знаеше как се върви по въже.

Алукард я озари с ленива, пиянска усмивка. Пиян или трезвен, той вечно се усмихваше. Толкова различен беше от вечно намръщения Кел…

Капитанът въздъхна, затвори очи, отпусна главата си на плюшената облегалка. Имаше красиво лице, меко и остро едновременно. Лайла изпита твърде странния подтик да се пресегне и да проследи очертанията на челюстта му с пръст.

Всъщност смяташе, че е трябвало да го убие още при първата им среща. Преди да успее да го опознае. Преди да го хареса толкова много.

Той бавно отвори очи.

— Плащам в сребро и злато да чуя мислите ти — отбеляза тихо и поднесе чашата към устните си.

Еса се отърка в креслото на Лайла и тя усука котешката опашка между пръстите си.

— Просто ми се щеше да съм те убила още преди месеци… — измърка с безгрижна лекота и се наслади как Алукард едва не се задави с виното.

— О, Бард — подкачи я той, — това означава ли, че междувременно си развила привързаност към мен?

— Привързаността е слабост — отвърна тя автоматично.

При тези думи капитанът спря да й се усмихва и остави настрани чашата си. Наведе се напред и я огледа внимателно. Сетне заяви:

— Много съжалявам.

Прозвуча толкова… искрено, че Лайла незабавно застана нащрек. Алукард имаше много лица и искреността не беше свойствена за никое от превъплъщенията му.

— Задето си ми се понравил ли? — попита тя.

Той поклати глава:

— За онова, което ти се е случило. И те е наранило толкова дълбоко, че гледаш на приятелите и привързаността като на оръжия, вместо като на щитове…

По бузите на Лайла плъзна горещина.

— Опазило ме е жива, нали?

— Възможно е. Но животът е безполезен без удоволствия.

При тези думи тя настръхна и се изправи на крака:

— Кой казва, че не изпитвам удоволствие? Напротив, изпитвам — при спечелен облог. Радвам се на запаления огън. Доволна съм, щом…

Алукард я прекъсна. Не с думи, а с целувка. Скъси разстоянието помежду им с дълга, плавна крачка и после с една ръка я сграбчи за рамото, с другата я притисна зад тила и залепи устни за нейните. Лайла не се отдръпна. В последствие си каза, че я е спряла изненадата, но нищо чудно и да беше лъжа. Вината навярно се криеше във виното. Или в топлината на стаята. Или в страха, че той е прав за нея, за насладата, за живота. Възможно беше — но точно в този момент тя знаеше само, че Алукард я целува и му отвърна. А после, внезапно, устата му се отлепи от нейната и усмивката му заплува пред очите й.

— Кажи ми — прошепна той, — по-добро ли беше от спечелен облог?

Беше останала без дъх.

— Доводът ти е сериозен.

— Ще ми се да приведа и други доводи — отбеляза той, — но преди това… — прочисти си гърлото и погледна към ножа, опрян от Лайла от вътрешната страна на бедрото му.

— По навик — обясни тя самодоволно и върна оръжието в канията.

И двамата не помръдваха. Лицата им се намираха невероятно близо — нос до нос, уста до уста, мигла до мигла — и цялото полезрение на девойката бе изпълнено от очите на нейния капитан — буреносно сини — и от тънките насмешливи бръчици, полегнали в ъгълчетата им, точно както при Кел бръчките се намираха от вътрешната страна между очите. Противоположности. Алукард помилва бузата й с палец и сетне отново целуна крадлата; този път не вложи опит за изненадваща атака, а само плавна прецизност. Устата му се плъзна по устните на Лайла, тя се наклони да го пресрещне, а той игриво се отдръпна. Мяра за мяра, същински танц. Той искаше тя да го желае, да й докаже правотата си — хладният разум в главата й беше наясно, но препускащото й сърце стъпкваше разума. Телата са предателски твари, осъзна девойката, докато устните на Алукард се плъзгаха по брадичката й и започваха спускането си по гърлото й, от което тя се разтрепери.

Сигурно бе усетил тръпката й, понеже се усмихна в кожата й с онази съвършена, чаровна като на змия усмивка. Гърбът я болеше. Ръката му се намираше в основата на гръбнака й и я притегляше към него, а устните му закачливо напредваха към ключицата. Горещина се вливаше в тялото й през дланите му, долепени до нейната кожа. Тя сплете пръсти в косата на капитана и придърпа устата му върху своята. Представляваха възел от крайници и страст. Тя не сравняваше дали преживяването е по-добро от парите или магията, но несъмнено беше от същата класа.

Алукард пръв се откъсна да си поеме дъх.

— Лайла — прошепна дрезгаво.

— Да — отвърна тя, донякъде в отговор и отчасти като въпрос.

Полупритворените очи на капитана танцуваха.

— От какво бягаш?

Думите му я заляха със студена вода и я откъснаха от омаята. Тя го избута встрани. Креслото го подсече в коленете и Алукард грациозно се търколи в него с възглас — едновременно със смях и въздишка.

— Какво копеле си само! — изръмжа Лайла и се изчерви до корените на косата си.

Той лениво наклони глава:

— Без съмнение.

— Всичко това, каквото и да беше то… — тя размаха ръка, — само за да ти кажа истината.

— Не бих го определил така. Способностите ми са достатъчни да правя по много неща наведнъж.

Лайла вдигна чашата си с вино и я запрати по него. И виното, и бокалът полетяха във въздуха, но преди да стигнат главата на капитана, те просто… спряха. Съдът увисна във въздуха помежду им, а алените капки се зареяха в безтегловност.

— Това — Алукард посегна да вземе чашата, — е извънредно скъпа напитка.

Другата си ръка завъртя в кръг и виното се превърна в струйка, която се изля обратно на място. Той се усмихна. Лайла също — точно преди да грабне бутилката от масата и да я запрати в огнището. Този път капитанът не успя да я изпревари, а огънят изпука и припламна, вкусил от виното.

Алукард изпъшка недоволно, ала крадлата вече бе изхвърчала от каютата му и той прояви достатъчно здрав разум да не я последва.