В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (21)

V

Белият Лондон

Дори звездите сега пламтяха цветни.

Смятаното цял живот от него за бяло се бе превърнало в леденосинкаво, а нощното небе — някога черно — сега изглеждаше кадифенопурпурно, възможно най-тъмната отсянка на синина.

Холанд седеше на трона и се взираше покрай сводестите стени към широка ивица небе. Мъчеше се да долови цветовете на света си. Винаги ли бяха присъствали, погребани под пласта на западащата магия, или бяха нови? Горскозелени лози се увиваха — тъмни и пищни — около светлите каменни колони по периметъра на тронната зала, изумрудените им листа се протягаха към сребърната лунна светлина, а корените им се влачеха по пода и потъваха в гладката, черна повърхност на гадателското езеро.

Колко ли пъти Холанд бе мечтал да седне на трона? Да пререже гърлото на Атос, да прониже с меч сърцето на Астрид и да си вземе живота обратно. Колко ли пъти… но накрая не го стори неговата ръка.

А ръката на Кел.

Същият, забил метален прът през гърдите на Холанд и метнал умиращото му тяло в бездната.

Кралят се изправи на крака и пищните гънки на наметалото му се разлюляха около него на слизане по стъпалата на подиума. Спря пред огледалния черен басейн. Тронната зала се ширеше празна около него. Беше освободил всички — и слугите, и гвардейците — в преследване на копнежа си за уединение. Но за него не съществуваше подобен лукс, вече не. Отражението му го погледна от стъклената повърхност на водата като през прозорец към мрака, зеленото му око — скъпоценен камък, плуващ в езерото, черното око — чезнещо в дълбините. Беше видимо по-млад, но, разбира се, дори в младостта си Холанд никога не бе изглеждал така. Розовината на здравето, мекотата на живот без болка…

Холанд стоеше напълно неподвижен, ала отражението му помръдна.

Леко кимване, намек за усмивка, зеленото око — погълнато от черното.

— Чудесен крал сме — рече отражението, а думите му отекнаха в ума на белия антари.

— Да — отвърна той с равен глас. — Така е.

Черният Лондон

Три месеца по-рано

Мрак.

Навред.

От онези, които се точат.

Секунди, часове и дни.

И тогава.

Полека.

Мракът просветля до здрач.

Нищото даде път на нещо, сля се, сетне се появиха земя и въздух, и свят помежду им.

Невъзможно, неестествено неподвижен свят.

Холанд лежеше на студената пръст, със съсирена кръв по гърдите и гърба при раната от пронизалия го метален прът. Около тялото му здрачът бе станал странно уплътнен, без витаещи пипалца дневна светлина, без намек за приближаващата нощ. Наоколо цареше тежка тишина, досущ мазе под отдавна улегнал прах. Изоставена къща. Бездиханен труп.

Докато Холанд не изпъшка.

В отговор прашният свят потрепери около него, сякаш с вдишването си той вдъхна живот и в него, сръчка времето да се препъва напред. Люспици мръсотия — може би пепел, а може и нещо по-зловещо — витаеха във въздуха около трупа, същински мухички, заседнали в лъчи от слънчева светлина — ала сега полетяха надолу и се посипаха като сняг по косата, бузите и дрехите му.

Болка. Всичко беше болка.

Но той беше жив.

Някак — невъзможно — беше жив.

Цялото тяло го болеше — не само раната на гърдите, но и мускулите, и костите — сякаш беше лежал на земята дни наред, дори седмици, и всяко плитко вдишване пронизваше дробовете му с шишове. Би трябвало да е мъртъв. Вместо това събра сили и седна.

За момент му се зави свят, но за негово облекчение болката в гърдите не се влоши. Остана си тежка и пулсираше в такт със сърцето му. Озърна се и откри, че седи в ограден парк или поне в квадрат, изпълнявал такава роля навремето. Растенията отдавна бяха изсъхнали и малкото останки от лозите и дърветата изглеждаха готови при допир да се разпаднат на прах.

Къде ли се намираше?

Холанд претърси спомените си, но последно пред очите му витаеше лицето на Кел, застинало в мрачна гримаса, както се бореше с водата, прикован от белия си противник; ето, присви очи и се съсредоточи, последва пронизваща болка в гърба, металният прът разкъса плът и мускули, смаза ребра и разцепи знака на гърдите на по-възрастния антари. Толкова много болка и после вцепеняване, и сетне празнота.

Но онази схватка се състоя в съвсем различен Лондон. Тук, на това място, не се долавяше нито цветният аромат на онзи град, нито пулсиращата му магия. Не беше и неговият Лондон — Холанд го знаеше с равна сигурност, защото макар разреденият въздух и безцветната палитра да бяха същите, тук липсваше хапещият студ в едно с мириса на пепел и метал.

Смътно си спомни как лежи в Каменната гора, безчувствен към всичко, освен бавното угасване на пулса си. И сетне — привличането на бездната. Мракът, който прие за своя смърт. Но смъртта го отхвърли и го запрати тук.

Нямаше къде другаде да е, освен в…

Черния Лондон.

Кървенето беше спряло и той разсеяно, механично плъзна пръсти не към раната, а към сребърния кръг, служещ за закопчалка на наметалото му — знакът за контрола на Дейн — само за да открие, че е изчезнал заедно с дрехата. Ризата му беше разкъсана, също и кожата отдолу, доскоро белязана със сребърно от печата на Атос, а сега — каша от раздробена плът и съсирена кръв. Едва тогава, поднесъл пръсти над раната, Холанд усети промяната. Шокът, болката и странното обкръжение я бяха заглушили, но сега тя го забоцка през кожата и през вените — лекота, която не бе изпитвал от седем години.

Свобода.

Заклинанието на Атос беше развалено, обвързването — разбито. Но как? Магията беше обвързана с душата, не с кожата — Холанд знаеше, беше се опитвал да я изреже поне дузина пъти — и можеше да бъде развалена само от автора си.

Това означаваше само едно.

Атос Дейн е мъртъв.

Откритието разтърси Холанд с неочаквана сила. Изпъшка и се вкопчи в изсушената пръст под себе си. Само дето вече не беше суха. Макар светът навсякъде около него да тънеше в мрачния покой на зимен пейзаж, земята под белия антари — в петното попила в земята кръв — беше сочна и се раззеленяваше.

До него на тревата лежеше черният камък — Витари — и раненият се вцепени, преди да осъзнае, че е кух. Празен.

Претърси се за оръжия. Никога не си бе давал особен труд да носи такива, предпочиташе остротата на уменията си пред по-тромавия ръб на острие, ала му се виеше свят и, предвид силата, нужна му само за да остане седнал, наистина не беше сигурен дали в момента разполага с магия под ръка. Беше изгубил сърповидния нож някъде в онзи Лондон, но откри кинжала все още в канията на глезена. Притисна върха му към твърдата пръст и с негова помощ се изтласка на колене, а сетне се изправи.

Щом веднъж застана прав — преглътна вълна от замайване и прилив на болка — Холанд видя, че зеленината не е ограничена само до отпечатъка му в земята. Проточваше се встрани от него и образуваше нещо като пътека. Беше просто нишка в зелено, прокарана през пустата земя — тясна ивица трева, плевели и диви цветя, която изчезваше през арка в оградата в отсрещния край на градината.

Холанд колебливо я последва.

Гърдите му пулсираха и всичко го болеше, а вените му бяха зажаднели за кръв, но счупените му ребра започваха да заздравяват, а мускулите го крепяха и полека-лека той успя да наподоби предишната си походка.

Годините под жестоката тирания на Атос Дейн го бяха научили да понася мълчаливо болката си и сега той стискаше зъби и крачеше по панделката от живот, повела го отвъд стените на парка и на пътя зад тях.

Дъхът на Холанд заседна в гърдите и стрелна прясна болка през рамото му. Градът се простираше навред около него — версия на Лондон, едновременно позната и напълно различна. Сградите бяха елегантни, невъзможни постройки, издялани от подобен на стъкло камък, силуетите им се извисяваха към небето като дим. Здрачът се сгъстяваше в тъма и те отразяваха малкото му останало сияние, ала нямаше никакви други източници на светлина. Нито фенери на куки, нито огньове в камините. Холанд притежаваше остър взор, а и не го безпокоеше настъпващият мрак, а онова, което въплъщаваше той. Или в този свят никой нямаше нужда от осветление, или евентуалните оцелели предпочитаха тъмата.

Всички смятаха, че Черният Лондон се е самопогълнал, саморазрушил се е — като огън, изгладнял за гориво и въздух. И макар да изглеждаше вярно, Холанд знаеше, че тази версия почива на предположения, измислени да заемат мястото на фактите, а ивицата зеленина в краката му го караше да се чуди дали светът е напълно мъртъв, или просто в очакване.

В крайна сметка можеш да убиеш хората, но не и магията.

Не и наистина.

Той последва нишката свежа растителност, криволичеща из пустите улици, тук-там посягаше да се облегне на гладките каменни стени и междувременно надзърташе в прозорците… и не откриваше нищо. Никого.

Стигна до реката — онази, с различните имена, която минаваше през всеки Лондон. Беше черна като мастило, ала цветът обезпокои Холанд по-малко от факта, че не тече. За разлика от Сийлт не беше скована в лед, а понеже беше пълна с вода, нямаше и как да се спаружи и да се вкамени заедно с остатъка от града. И въпреки това течение липсваше. Невъзможната неподвижност само допълваше притеснителното усещане, че Холанд стои в определено време, а не на конкретно място.

В крайна сметка зелената пътечка го отведе до двореца.

Досущ като другите сгради, и той се виеше подобно на дим към небето, черните му кули изчезваха в омарата на здрача. Портите зееха отворени — тежести, провиснали на ръждясали панти — а масивните стъпала пукаха. Тревистата ивица продължаваше навътре, без оглед откъде преминава. Всъщност тя дори се удебеляваше и нагоре по натрошените стъпала се сплете на въже от лози и цветове. Холанд се изкачваше редом с нея, притиснал ръка към счупените си ребра.

Вратите на двореца се отвориха при първото му докосване, въздухът вътре бе застоял и задушен като в гробница, сводестите тавани напомняха за подобния на църква замък в Белия Лондон, но имаха по-гладки ръбове. А това, че стъкленият камък продължаваше и отвътре, и отвън, без следа от сглобка или шев, го правеше нереален, невъзможен. Целият този дворец е бил направен с магия…

Пътечката в зелено продължаваше пред белия антари и криволичеше по каменни подове и под поредните крила на врата — масивни платна от цветно стъкло със запечатани вътре изсушени цветя. Холанд ги бутна и се озова лице в лице с краля.

Затаи дъх, преди да осъзнае, че човекът пред него е отлят от сенки и не е от плът и кръв, а от стъклен черен камък.

Просто статуя, седнала на трон.

Но, за разлика от онези, които изпълваха Каменната гора пред двореца на Дейн, тази тук беше облечена. И дрехите сякаш помръднаха. Наметалото на раменете на краля трепна, като че ли под ласката на полъх, а косата, уж издялана, също се полюшваше (а всъщност в помещението нямаше вятър). На главата на статуята се кипреше корона и в отворените очи се вихреше облак сивота, на отсянка по-светла от самия камък. В първия момент Холанд си помисли, че е просто свойство на кристала, но сетне вихърът сивота помръдна. Сви се в зеници, които се завъртяха, докато открият новодошлия, и спряха.

Холанд се напрегна.

Статуята беше жива.

Не точно като човек, но все пак таеше живот по прост, устойчив начин — като тревата в краката му. Естествена. И същевременно съвсем неестествена.

— Ошок — промърмори Холанд. Беше название за отчупено парче магия, превърнало се в нещо повече, в нещо със самостоятелен ум. Воля.

Статуята не отговори. Струйките сив дим го гледаха от лицето на краля и нишката зеленина се протягаше нагоре по подиума, усукваше се около трона на ошока и минаваше по единия изваян ботуш. Холанд пристъпваше крачка след крачка, докато обувките му не опряха в подножието на платформата.

И тогава, най-накрая, статуята заговори.

Не на глас, а в главата на госта си.

Антари.

— Кой си ти? — попита магьосникът.

Аз съм крал.

— Имаш ли си име?

Отново илюзия за движение. Мимолетна следа от жест — стягане на пръсти върху трона, килване на главата, сякаш кралят се бе сблъскал с гатанка.

Всичко си има име.

— В града ми беше открит камък — продължи Холанд, — и той сам се нарече Витари.

По вкамененото лице на съществото като проблясък светлина пробяга усмивка.

Не съм Витари, отвърна ошокът самодоволно. Но Витари беше част от мен. Холанд се намръщи и тварта се наслади на объркването му. Като листо спрямо дърво, обясни милостиво.

Белият антари се вцепени. Представата, че силата на камъка е била само листо спрямо онова, което седеше пред него — неподвижното създание с каменното лице и очите, стари като света…

Моето име, обясни съществото, е Осарон.

Беше стара дума на антарски и означаваше „сянка“.

Холанд отвори уста да заговори, но дъхът му секна от нов спазъм на болка, пронизала го през гърдите. Сивият дим се усука.

Тялото ти е слабо.

По бузата на магьосника се стече струйка пот, но той се застави да се изправи гордо.

Аз те спасих.

Холанд не беше сигурен дали ошокът има предвид вече спасения му живот, или че продължава да го спасява и в момента.

— Защо? — изсъска.

Бях самотен. Сега сме заедно.

Холанд потрепери. Стоеше пред тварта, изпепелила цял свят на магьосници. И бе съумял някак си да я пробуди.

Нов болезнен спазъм и той усети, че едното му коляно заплашва да поддаде.

Живееш благодарение на мен. Но продължаваш да умираш.

Зрението на Холанд ту идваше на фокус, ту се губеше. Той преглътна и вкуси кръв.

— Какво е станало с този свят?

Статуята го премери с нетрепващ поглед.

Умря.

— Ти ли го уби? — Винаги бе смятал чумата от Черния Лондон за нещо огромно и невъзможно за отблъскване, предизвикано от слабост и алчност, и глад. Не му беше хрумвало, че е породена от конкретно въплъщение. От един ошок.

Умря, повтори сянката. Както се случва с всичко.

— Как? — повтори настоятелно Холанд. — Как загина?

Аз… не знаех, призна сянката, че хората са толкова крехка стихия. Научих се… да бъда по-внимателен. Но…

Но е било твърде късно, помисли си Холанд. Никой не е останал жив.

Аз те спасих, повтори събеседникът му с прозрачен намек.

— Какво искаш?

Да сключим сделка.

Невидимият вятър около Холанд се усили и статуята на Осарон май се наведе напред.

А ти какво искаш, антари?

Магьосникът се опита да затвори ума си при този въпрос, но отговорите се изляха от него като дим. Да живее. Да бъде свободен. Сетне си помисли за своя свят, изгладнял за мощ, за живот. Видя го как умира — не като този тук, а бавно и болезнено.

Какво искаш, Холанд?

Искаше да спаси света си. Зад клепачите му образът започна да се променя, докато Лондон — неговият Лондон — се връщаше към живота. Видя се на трона, втренчен към яркосиньо небе в дворец без покрив, слънцето ласкаеше кожата му с лъчите си и…

— Не — отряза той и вкопчи пръсти в раненото си рамо, а болката мигом разби видението му. Това беше номер, капан.

Всичко си има цена, заяви Осарон. Такава е същността на света. Даваш и вземаш. Ако искаш, остани си тук и умри за нищо, докато умира и твоят свят. Но защо да не го спасиш? Изборът е само твой.

Ти какво искаш в замяна? — попита Холанд.

Да живея, отвърна сянката. Мога да ти спася живота. Мога да спася света ти. Проста сделка е, антари. Моята сила срещу твоето тяло.

— А чий ще бъде умът? — предизвика го Холанд. — Ами волята?

Наша, измърка кралят.

Сърцето на белия магьосник се късаше. Ново обвързване. Нима никога няма да се освободи?

Затвори очи и се озова отново на трона, вдигнал глава срещу изумителното небе.

Е? — попита сянката крал. — Споразумяхме ли се?