В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (20)

IV

Сасенрош

Лайла се върна на борда на „Среднощно острие“ чак късно през нощта. Сасенрош бе притихнал, заваля и мокър сняг — ледената смес се превръщаше на киша по палубата и трябваше да я изриват, преди да замръзне на пласт като плоча.

У дома, в нейния Лондон — стария й Лондон — Лайла мразеше зимата от цялото си сърце.

По-дългите нощи означаваха и повече часове, през които да краде, но хората обикновено излизаха навън само по принуда, което ги правеше неподходящи жертви. Дори по-лошо, през зимата всичко беше мокро и сиво, а студът — хаплив.

Толкова много нощи в предишния си живот си беше лягала с тракащи зъби! Нощи, когато не можеше да си позволи дърва или въглища, затова навличаше всеки кат дрехи, попаднал й под ръка, свиваше се на кълбо и мръзнеше. Топлото струваше пари, но същото важеше и за храната, и за сушината, а и за всяко друго проклето нещо, нужно за оцеляването, та понякога се налагаше да избира.

Тук обаче, стига да се упражняваше, по всяко време щеше да призове огън от връхчетата на пръстите си и да го поддържа запален без нищо друго, освен магия и воля. Беше твърдо решена да овладее магията, не само защото огънят беше полезен или опасен, но и защото беше топъл, а — без значение какво щеше да се случи — Лайла Бард не възнамеряваше да студува повече.

Ето защо тя предпочиташе огъня.

Духна на облаче във въздуха. Повечето моряци останаха да се порадват на нощта на сушата, но тя предпочете каютата си на кораба и пожела да остане насаме, за да помисли.

Лондон. Пулсът й се ускоряваше от самото му споменаване. Бяха минали четири месеца, откакто се качи на борда на „Среднощно острие“. Четири месеца, откакто се сбогува с напълно непознат град, името му беше единствената й връзка със стария й живот. Планираше да се върне обратно, разбира се. Все някога. Какво ли щеше да каже Кел, когато я види? Не че това беше първата й мисъл. Не. Беше шестата, може би седмата, предшествана от онези за Алукард и „Есен таш“. Но все пак се породи и заплува в главата й.

Лайла въздъхна; дъхът й се кълбеше, както облягаше лакти на покритото с киша перило на кораба и надзърташе към вълните, плискащи в обшивката. Обичаше огъня, но той не беше единственият коз, скрит в ръкава й.

Съсредоточи се върху водата долу и същевременно се помъчи да избута течението назад и встрани. Най-близката вълна се препъна, но останалите продължиха да налитат. Девойката усети главоболие, пулсиращо в ритъм с вълните, ала стисна решително грапавото перило. Представяше си, че е способна да усети водата — не само полюшването, което клатеше кораба, но и енергията, която минаваше през нея. Не се ли очакваше магията да се съдържа във всичко? Ако беше вярно, значи не ставаше дума за местене на вода, а за местене на магия.

Помисли си за „Тигъра“ — използваше поемата, за да съсредоточи мислите си със силния й равномерен ритъм… но това беше песен за огъня. Не, трябваше й нещо друго. Нещо плавно.

— Сънища сладки… — промърмори, призовавайки цитат от друга поема на Блейк в опит да налучка правилното чувство. — О, сънища сладки за ручеи гладки…^[1] — повтаряше този стих отново и отново, докато водата не изпълни полезрението й, докато шумът от плисъка на вълните не остана единствен звук в ушите й и ритъмът им най-после съвпадна с ритъма на пулса й, усети течението във вените си, а водата около пристана започна да се успокоява и…

Тъмна капка цопна на перилото между дланите й.

Лайла поднесе пръсти към носа си — свали ги, оцапани с кръв.

Чу цъкане с език и вдигна глава. От колко ли време Алукард стоеше зад гърба й?

— Моля те, кажи ми, че не си се опитвала току-що да наложиш волята си над океана — с тези думи той й предложи кърпичка.

— Почти успях — настоя девойката, притиснала плата към лицето си. Миришеше на него. На магията му, странна смес от морски въздух и мед, сребро и подправки.

— Не се съмнявам в потенциала ти, Бард, но това не е възможно.

— Може би не за теб — бодна го тя, макар истината да беше, че е все още на нокти след изпълнения в пивницата фокус.

— За никого не е — настоя Алукард и с поучителен тон обясни: — Казах ти — когато контролираш някоя стихия, трябва да си способна да я обхванеш. Да я достигнеш, да те заобиколи. Така оформяш елемента и така го управляваш. Никой не е в състояние да си разтегне ума около цял океан. Не и без да се побърка. Следващия път играй на дреб…

Той се сепна, понеже върху рамото на куртката му цопна шепа замръзнала киша.

— Ааах! — възмути се капитанът, докато парченцата лед се стичаха в яката му. — Знам къде спиш, Бард.

Тя се поусмихна:

— Тогава знаеш и че спя въоръжена.

Усмивката му трепна.

— Продължаваш, така ли?

Тя сви рамене и се извърна към водата.

— Както се отнасят с мен…

— Дал съм съвсем ясни заповеди — уточни капитанът, очевидно приел, че моряците са се държали зле с нея. Не, не позна.

— … все едно съм една от тях… — довърши Лайла.

Алукард примигна, объркан.

— Че защо да не го правят? Ти си част от екипажа.

Тя се намръщи. Екипаж. Самата дума подсказваше за група от повече от един. Но да си включен в група означаваше да те е грижа за другите, а загрижеността беше опасна. В най-добрия случай усложняваше всичко. В лошия — убиваше хора. Такива като Барън.

— Да не предпочиташ да те наръгат в тъмното? — поинтересува се капитанът. — Да те метнат през борда и да се престорят, че е било случайно?

— Не, разбира се — отвърна Лайла. Но тогава поне щеше да знае как да се държи. С битките се справяше някак. С приятелството? Представа си нямаше откъде да му размотае кълбото. — Вероятно другарите ми са прекалено уплашени да се пробват.

— Някои от моряците май се боят от теб, но всички до един те уважават. И не се уповавай много на това — допълни капитанът, като я бутна с рамо, — но е възможно неколцина дори да те харесват.

Лайла простена и Алукард се изкиска. Попита:

— Коя си ти?

— Аз съм Делайла Бард — отвърна тя твърдо. — Главен крадец на борда на „Среднощно острие“.

Обикновено капитанът се отказваше на дадения етап, но не и тази нощ.

— Но коя беше Делайла Бард, преди да се качи на борда на кораба ми?

Лайла не откъсваше поглед от водата.

— Различен човек. И пак ще стане различна, когато си тръгне.

Алукард избълва облаче дъх и двамата постояха рамо до рамо на палубата, втренчени в мъглата. Тя се стелеше над водата, заличаваше границата между море и небе, но не беше съвсем неподвижна. Местеше се, усукваше се и се къдреше, движенията й бяха леки и плавни като полюшването на морето.

Моряците я наричаха „гадателска мъгла“ — твърдяха, че ако се взираш достатъчно дълго в нея, започваш да виждаш разни работи. Дали виденията бяха истински, или просто измама на окото? Зависи кого питаш.

Лайла присви очи срещу валмата без особени очаквания — не се отличаваше с кой знае какво живо въображение — но след малко забеляза как сивотата започна да се мести и да се променя. Ефектът беше странно омайващ и тя откри, че не е в състояние да отклони очи, докато нишки от призрачната мъгла се превръщаха в пръсти, а сетне в ръка, която се пресяга от мрака към нея.

— Тъй значи — гласът на Алукард послужи за камък и натроши видението. — Лондон.

Девойката издиша и облачето на дъха й погълна видението.

— И какво за него?

— Помислих, че ще се зарадваш. Или ще се натъжиш. Или ядосаш. Очаквах все нещо да ти проличи.

Лайла наклони глава.

— И защо си го помисли?

— Минаха четири месеца. Предположих, че замина оттам с причина.

Тя го изгледа безизразно:

— А ти защо тръгна?

Пауза, съвсем лека гримаса, сетне Алукард сви рамене.

— Да видя света.

Лайла също сви рамене.

— И аз така.

И двете твърдения бяха лъжи или, в най-добрия случай, частични истини, но поне веднъж и двамата не се предизвикаха, а обърнаха гръб на водата и прекосиха палубата в мълчание, скрили тайните си от студа.