В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (2)

II

До руля на кораба нямаше никой.

Вместо да плава с носа напред, „Крадецът“ се беше обърнал по дължина на вълните и сега се олюляваше измъчено, а при всеки удар в борда цялата палуба подскачаше неприятно под краката на Лайла.

Тя беше изкачила трапа до средата, когато я връхлетя първият пират. Беше едър, но с крачки, доста забавени и тромави от приспивателното, разтворено в бирата. Лайла се изплъзна от хватката му и заби ботуш в слабините му. Морякът се блъсна гърбом в стената и се чу изпукване от строшена кост. Той изстена и се свлече по дъските. От устните му аха да се откъсне проклятие, но върхът на ботуша на девойката се заби в челюстта му. Главата на негодника първо се отметна назад, после се отпусна напред върху гърдите.

Дванайсет.

Над главата на Лайла отекнаха стъпки. Тя запали нова клечка и я хвърли на трапа, точно когато надолу се засилиха трима моряци. Онзи най-отпред забеляза дима и се опита да отстъпи, но другарите му напираха отзад и скоро и тримата вече кашляха и пъшкаха, и се свлякоха на дървените стъпала.

Девет.

Лайла побутна с ботуша си най-близкия пират, сетне го прекрачи и се изкачи нагоре. Спря на входа към палубата, притаи се в тъмнината и потърси признаци на живот. Не видя такива и свали намазаната с въглен кърпа от устата си. Преди да пристъпи в нощта отвън, вдиша няколко пъти дълбоко студения зимен въздух.

Навсякъде по палубата имаше пръснати тела. Лайла ги броеше в движение — вадеше всяко от броя на пиратите на борда.

Осем.

Седем.

Шест.

Пет.

Четири.

Три.

Две.

Лайла се спря и огледа по-внимателно моряците. В този момент нещо помръдна близо до планшира. Тя измъкна един от ножовете от канията на бедрото си — беше любимият й, широко острие с оформен като бокс предпазител на дръжката — и тръгна към шаващия силует, като си тананикаше:

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

Задава се, тук е и в кубрика слиза.

Мъжът пълзеше по палубата на четири крака, а лицето му беше подпухнало от подправената с приспивателно бира. В първия момент Лайла не го позна. Но после той вдигна очи — оказа се онзи, който я донесе на борда. Негодникът с шарещите ръчички. Същият, дето натърти, че щял да се възползва от меките й местенца.

— Глупава кучка — промърмори той на арнески. През хриптенето не му се разбираше почти нищо. Упойката не беше смъртоносна, поне не в ниски дози (Лайла не прояви особена предпазливост при заниманията си с бъчонката), но водеше до подуване на вените и дихателните пътища и така лишаваше тялото от кислород, а жертвата припадаше.

Загледана в пирата с подпухнало лице, посинели устни и накъсано хрипливо дишане, Лайла допусна възможността да е била твърде щедра в дозировката си. В момента нещастникът се опитваше — и не успяваше — да се изправи на крака. Девойката се пресегна, сграбчи го със свободната си ръка за яката на ризата и му помогна да стане.

— Как ме нарече? — попита тя.

— Казах — изхриптя събеседникът й, — че си… глупава кучка… Ще си платиш… за това. Аз ще…

Така и не довърши. Лайла го блъсна силно назад, той се прекатури през перилата и цопна в морето.

— Покажи малко уважение към Сероус — изръмжа тя под нос, загледана как противникът й за момент успява да се задържи на повърхността и после поредната вълна го захлупва.

Един.

Лайла чу изпукването на дъска зад гърба си и успя да вдигне ножа миг преди въжето да се увие около гърлото й. Грубите влакна охлузиха кожата й, преди да се освободи със замах. Люшна се напред, отскочи и се озова пред капитана на „Медния крадец“. Погледът му бе ясен, а стойката — стабилна.

Бализ Каснов не беше пил бира заедно с екипажа си.

Той захвърли остатъците от въжето, а Лайла стегна хватка върху ножа си, готова за битка, но капитанът не извади оръжие. Вместо това вдигна пред себе си ръце с дланите напред.

Тя наклони глава и наведе рогата на маската си към него.

— Предаваш ли се?

Капитанът я изпепели с поглед, устата му бе изкривена от гняв. Татуировката на гърлото му, изобразяваща нож, хвърляше отблясъци на светлината на фенера.

— „Медният крадец“ няма да падне в чужди ръце! — изсъска Каснов.

Размърда устни и пръстите му зашаваха, а помежду им засияха пламъци. Лайла сведе поглед, видя остатъците от размазаните символи в краката му и осъзна какво се кани да стори той. Повечето кораби имаха защита срещу пожар, но капитанът беше нарушил заклинанието. Сега се втурна към най-близкото платно, а Лайла обърна ножа в ръката си, после го метна. Заради металния предпазител на дръжката острието не беше добре балансирано и удари Каснов във врата, вместо по главата. Капитанът рухна по лице, разперил ръце да омекоти падането си, а магическият огън се натъкна на намотка въжета вместо на платно.

Прихвана, но тялото на Каснов угаси повечето пламъци при падането си. Кръвта, рукнала от врата му, довърши незапочналия пожар. Разгоряха се само няколко тънки пламъчета и си проядоха път през въжетата. Лайла се пресегна към огъня; сви пръсти в юмрук и пламъците угаснаха.

Тя се усмихна и извади любимия си нож от гърлото на капитана, а кръвта изтри в дрехите му. Тъкмо прибираше оръжието, когато чу подсвирване и вдигна очи, навреме да зърне как корабът й — „Среднощно острие“ — се доближава до „Медния крадец“.

Моряците до един се бяха накачулили по перилата. Лайла вдигна маската на челото си и пресече напряко палубата на „Крадеца“, за да ги приветства. Повечето й другари се мръщеха, но помежду им изпъкваше едър тип с черен пояс и развеселена усмивка, зализана назад тъмноруса коса и блещукащ на веждата пиърсинг със сапфир. Алукард Емъри. Капитанът на Лайла.

— Мас авен — изсумтя невярващо първият помощник, Строс.

— Мамка му, невъзможно — възхити се готвачът Оло, забелязал търкалящите се по палубата тела.

Красавецът Васри и Тавестронаск (комуто викаха просто Тав) изръкопляскаха, Кобис гледаше Лайла със скръстени ръце, а Ленос зяпаше като риба на сухо.

Девойката се наслади на почудата и одобрението им, докато приближаваше перилата и разпери широко ръце. Отбеляза весело:

— Капитане, както изглежда, откраднах ви кораб…

Алукард се усмихна:

— И на мен така ми изглежда.

Моряците поставиха дъска между двата съда и Лайла умело мина по нея, без нито веднъж да погледне надолу. Скочи на палубата на „Среднощно острие“ и се извърна към кльощав младеж със сенки под очите, сякаш белег на вечно недоспиване.

— Кихай го, Ленос.

Той сбърчи чело и с нервен смях се примоли:

— Капитане…

Алукард сви рамене:

— Облогът си е твой. На двама ви със Строс — допълни, като посочи първия помощник, брадат здравеняк. — Свои пари заложихте и никой не ви е насилвал.

Така си беше. Разбира се, първо Лайла се похвали как самичка ще превземе „Медния крадец“, но те двамата се обзаложиха, че е невъзможно. За да подправи бирата, й отне близо месец да купи достатъчно приспивателно — по малко всеки път, когато корабът пристанеше някъде. Струваше си.

— Но тя използва измама! — възпротиви се Ленос.

— Глупаци сте и двамата — обади се Оло заплашително и напрегнато.

— Очевидно е планирала да ни изпързаля — избуча Строс.

— Аха — закима Ленос, — а ние откъде да знаем, че тя го е намислила отпреди?

— Да бяхте проявили малко ум и изобщо да не бяхте залагали срещу Бард — Алукард погледна Лайла в очите и смигна. — Правилата са си правила и, освен ако не искате, след като си тръгнем, да останете при натръшканите господа от този кораб, предлагам да платите на главния ми крадец нейния дял.

Строс измъкна кесия от джоба си.

— Как го постигна? — поиска да узнае той и тикна парите в ръцете на крадлата.

— Няма значение — отвърна Лайла и прие печалбата си. — Важното е, че успях.

Ленос дойде при нея и й предложи своята кесия, но тя поклати глава.

— Облогът не беше такъв и го знаеш!

Ленос се присви още по-ниско от обикновено и разкопча канията от подмишницата си.

— Нямаш ли си достатъчно ножове? — изсумтя, издул недоволно горната си устна.

Лайла се усмихна остро, опипа оръжието и отвърна:

— Ножовете никога не са излишни.

Освен това, каза си, този тук е специален. Тя вехнеше по оръжието, откакто за първи път видя Ленос да го използва, още в Корма.

— Ще го спечеля обратно от теб — промърмори младежът.

Лайла го потупа по рамото:

— Не пречи да опиташ.

— Анеш! — извика Алукард и удари с юмрук по планшира. — Стига сте се мотали, остриета мои, имаме си кораб за грабене. Вземайте всичко. Искам тези копелета да се събудят само по чепове в шепите си!

Моряците се развикаха одобрително и Лайла се засмя, противно на намеренията си.

Не беше срещала човек да обича работата си повече от Алукард Емъри. Той се наслаждаваше на пиратството както децата — на игра и както възрастните — на пиеса, в която се хвърлят да участват радостно и самоотвержено. Алукард правеше всичко с доза театралност. Девойката се чудеше колко ли други роли умее да изпълнява капитанът. Чудеше се коя, ако изобщо има такава, не е роля, а е самият актьор.

В тъмното погледите им се срещнаха. Очите на Алукард бяха морска буря в синьо и сиво, на моменти — като звезди, друг път почти безцветни. Той кимна безмълвно към каютата си и девойката го последва.

В каютата на капитана винаги ухаеше на лятно вино и чиста коприна, също и на гаснеща жарава. Отдалеч си личеше предпочитанието му да се обгражда с изискани вещи. Но, за разлика от колекционерите или позьорите, излагащи придобивките си на показ единствено за да бъдат забелязвани и да предизвикват възхита, Емъри видимо се наслаждаваше на всичко луксозно, което притежаваше.

— Е, Бард — премина на английски той веднага щом се озоваха сами, — ще ми разкажеш ли как успя?

— Че какво би му било забавното в такъв случай? — ухили се девойката и се намести в едно от двете кресла с високи облегалки пред камината, където — както винаги — припламваше слаб огън. На масичката пред нея имаше две различни чаши и сега предстоеше да бъдат напълнени. — Загадките са винаги по-възбуждащи от разкритията.

Алукард се приближи до масата и взе една бутилка, а бялата му котка — Еса — изникна и се отърка в ботуша на Лайла.

— Освен загадки, какво друго те изгражда?

— Имаше ли облози? — попита момичето, без да обръща внимание нито на капитана, нито на котката.

— Разбира се — отвърна Алукард и отпуши бутилката. — Всякакви дребни залози. Дали си се удавила, дали „Крадецът“ наистина ще те прибере, дали ще намерим останките ти, ако те вземат… — наля кехлибарена течност в чашите и подаде едната на Лайла. Щом тя я взе, Алукард дръпна ненужната маска от главата й и я захвърли върху масата помежду им. — Впечатляващо изпълнение беше — призна и се намести в другото кресло. — Ако преди тази нощ някои хора на борда все още не са се страхували от теб, несъмнено вече и те се боят.

Лайла се втренчи в чашата така, както някои хора гледат в огъня. Попита нацупено:

— На борда е имало някой, който да не се бои от мен ли?

— Е, както ти е известно, намират се още моряци да те наричат Сероус? — продължи капитанът, — поне зад гърба ти. Шепнат го, ако мислят, че можеш да ги чуеш.

— И тогава ги чувам… — тя завъртя чашата между пръстите си.

Не последва хитроумен отговор и Лайла вдигна очи от чашата. Хвана Алукард да я наблюдава, както винаги — претърсваше лицето й, както джебчии ровят по джобовете в опит да открият плячка.

— Е — каза той накрая, готов за наздравица, — за какво да пием? За Сероус? За Бализ Каснов и медните му глупци? За красивите капитани и елегантните кораби?

Лайла поклати глава и вдигна чаша с хищна усмивка:

— Не. За най-добрия крадец.

Алукард се разсмя, меко и беззвучно.

— За най-добрия крадец!

После чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.