В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (19)

IІІ

Според уговорката, гвардейците пресрещнаха Кел в началото на „Нареш кас“.

Стаф, изпъчил гръден кош като варел и с посребрени слепоочия и брада, и Хастра, млад и весел, с целунат от слънцето тен и корона тъмни къдри. Поне е красавец, беше казал Рай преди месеци, при вида на новите гвардейци. Принцът се цупеше, понеже неговата двойка — Толнерс и Вис — нито изглеждаха добре, нито бяха веселяци.

— Господа — поздрави Кел, докато палтото улягаше около него. Гвардейците изглеждаха премръзнали и той се почуди откога ли го чакат.

— Щях да ви донеса топло питие, но… — протегна празните си ръце, сякаш им казваше, такива са правилата.

— Всичко е наред, мастър Кел — отвърна Хастра през стиснати зъби, без да забележи сарказма. Стаф, от друга страна, не продума изобщо.

Имаха достойнството да не го претърсят на място и веднага, но се обърнаха и безмълвно тръгнаха след Кел, право към двореца. Малката им процесия събираше погледи и всякаква възможност антари да се слее с народа бе съсипана от присъствието на кралските гвардейци, съпровождащи го в бляскавите си брони и червени наметала.

Кел би предпочел да подхождат по-прикрито и незабележимо, но нямаше как да промени реалността, затова изпъна рамене и вдигна високо глава, като се постара да си напомни, че прилича на аристократ, дори и да се чувства затворник.

Не беше сторил нищо лошо — не и днес, и светиите знаеха, че е имал възможност. Дори няколко.

Най-сетне стигнаха стълбите пред двореца, обсипани дори сега с посребрени от скреж цветя.

— При краля ли отиваме? — поинтересува се Кел, докато минаваха през входното фоайе.

Стаф го придружи до залата с крал Максим, застанал близо до разпалената камина и потънал в разговор с няколко остра. Освободи ги, щом зърна Кел. Младежът остана с вдигната глава, но никой от придворните не го погледна в очите. След оттеглянето им кралят му кимна да се приближи.

Кел продължи до средата на стаята, преди да разтвори ръце за Стаф и Хастра — не толкова покана, а най-вече предизвикателство.

— Не преигравай — предупреди Максим.

Гвардейците поне запазиха достойнство да изглеждат притеснени при приближаването си.

— Сигурно Рай ми влияе, Ваше Величество — оправда се мрачно Кел, докато Стаф му помагаше да съблече палтото, а Хастра претърсваше ризата и панталоните му, и прокара ръка по кончова на ботушите му. Младият антари не носеше нищо и те нямаше да намерят контрабанда и в палтото — не и ако не пожелаеше да го хванат. Понякога се притесняваше, че то има разум. Единственият друг човек, успявал да намери каквото търси в джобовете му, беше Лайла. Кел така и не разбра как го е постигнала. Предателско палто!

Стаф извади от един от джобовете писмото от Сивия Лондон и го предаде на краля, преди да върне дрехата на Кел.

— Как се чувства кралят? — попита Максим и взе писмото.

— Мъртъв е — обясни антари. Тази вест завари повелителя му неподготвен. Той описа посещението си и възобновения интерес към магията на принца регент — сега Джордж IV. Спомена дори опита на новия крал да го подкупи, ала се погрижи да наблегне на факта, че е отхвърлил предложението.

Максим подръпна брадата си с притеснен вид, не каза обаче нищо — само махна с ръка да покаже, че Кел вече е свободен. Той се извърна с помрачняло настроение, но щом Стаф и Хастра тръгнаха подире му, кралят ги извика и нареди:

— Оставете го!

Кел, благодарен за малкия жест на милост, избяга в покоите си.

Облекчението му не продължи дълго. Пред вратата на спалнята си откри застанали двама други гвардейци. Тези на Рай.

— Светии! — промърмори. — Все се удвоявате, кълна се!

— Сър? — не го разбра Толнерс.

— Нищо — промърмори Кел и мина помежду им. Имаше само една причина Толнерс и Вис да стоят пред неговата врата.

Откри Рай да стои в средата на спалнята, с гръб към входа, загледан в огледалото в цял ръст. От този ъгъл младият магьосник не виждаше лицето на принца и за миг го разтърси споменът за брат му, дебнещ пробуждането му — само дето Астрид беше надянала кожата му, а и тогава се намираха в покоите на Рай, не в неговите. Но за миг подробностите се замъглиха и той се хвана, че оглежда наследника на Мареш за медальони и амулети и претърсва пода си за кръв, преди миналото да се срути в паметта му.

— Време беше — отбеляза Рай.

Кел тайно се зарадва, че излезлият от гърлото му глас несъмнено принадлежи на брат му. С преливащо в раздразнение облекчение попита:

— Какво те води в моята стая?

— Приключение. Интрига. Братска загриженост. Или пък… — загадъчно се усмихна принцът, — просто показвам на огледалото ти гледка, по-интересна от постоянното ти цупене.

Кел се намръщи, а Рай се усмихна:

— А, ето я! Прословутата гримаса.

— Не се цупя — изсумтя младият антари.

Принцът стрелна със заговорнически поглед отражението си. Кел въздъхна и захвърли палтото си върху най-близкото канапе, преди да се насочи към нишата в стаята си.

— Какво правиш? — подвикна Рай след него.

— Задръж за момент! — Антари затвори вратата помежду им. Самотна свещ се съживи с проблясък и на светлината й той разгледа начертаните на дъските символи. Там, сред другите знаци и още прясно обновена с кръвта му, се намираше и вратата към Дисан. Пътят към замъка „Уиндзор“. Кел се пресегна и изтърка символа — първо го замаза, а сетне напълно го изтри.

Когато се върна, Рай седеше на любимото му кресло, примъкнато да гледа към стаята, вместо към балконските врати.

— Каква е тази работа? — попита, отпуснал глава на дланта си.

— Това е моето кресло — отбеляза Кел равно.

— Очукано и старо — отвърна Рай, наясно колко е скъпо на брат му. Изправи се на крака с блеснала в светлозлатистите очи лукава искрица.

— Все още ме цепи главоболие — поясни Кел. — Така че, ако ще ме заставяш да излизаме отново…

— Не съм дошъл с подобна цел — принцът се упъти към барчето. Понечи да си налее и Кел се приготви за нелюбезна тирада, но забеляза, че в чашата има обикновен чай. Кимна към един от диваните: — Сядай.

Младежът щеше да стои прав чисто напук, но беше много уморен от пътуването и се отпусна на най-близкия диван. Рай приключи с приготвянето на чая си и седна срещу него.

— Е? — подкани го Кел.

— Мислех си, че от Тийрън се очаква да те е научил на търпение — скара му се принцът. Остави чая на масата и извади изпод нея дървена кутия. — Исках да се извиня.

— За какво? — попита Кел. — За лъжите? За пиенето? За боя? За безконечните…

Нещо в изражението на Рай го накара да млъкне.

Принцът отметна черните къдри от лицето си и Кел осъзна, че изглежда по-възрастен. Не стар — Рай беше само на двайсет, година и половина по-малък от него — но чертите му се бяха заострили и почудата в ярките му очи бе заменена от настоятелност. Принц Мареш беше пораснал. Кел не устоя и се запита дали явлението е естествено и се дължи на простия, неизбежен ход на времето, или случилото се бе свалило последните остатъци на невинната младост.

— Виж — поде принцът, — напоследък ни беше трудно, знам. А през последните месеци — по-трудно от всякога. Знам, че само влоших положението…

— Рай…

Наследникът на рода Мареш помоли с жест за тишина.

— Държах се зле.

— Аз също — призна Кел.

— Определено е така.

Магьосникът се разкикоти, но поклати глава:

— Достатъчно трудно е един живот да бъде държан под контрол, Рай. Два са…

— Ще се приспособим един към друг — настоя принцът. И после сви рамене. — Или ще ни убиеш и двамата.

— С какво безгрижие го казваш само! — възмути се антари и скочи на крака.

— Кел — Рай се наведе напред с лакти на коленете. — Бях мъртъв.

Думата увисна във въздуха помежду им.

— Бях мъртъв — повтори той. — И ти ме върна. Вече си ми дал нещо, което не би трябвало да имам… — при тези думи по лицето му пробяга мимолетна сянка. — Ако се изгуби отново, пак ще съм живял дважди. Всеки ден ми е назаем.

— Не — отвърна Кел упорито. — Сделката е платена и сметката е разчистена.

— За колко време? — противопостави му се Рай. — Не ти е по силите да премериш какво си дал. И съм благодарен за живота, с който се разплати, макар да мразя цената. Но какво смяташ да правиш, Кел? Да живееш завинаги? Не искам подобно нещо.

Рижият антари се намръщи:

— Предпочиташ да умреш, така ли?

Принцът въздъхна уморено.

— Смъртта идва за всички ни, братко. Не си в състояние да се криеш от нея завинаги. Все някой ден ще умрем — и ти, и аз.

— И това не те ли плаши?

Рай сви рамене.

— Не толкова, колкото идеята да похабиш един чудесен живот заради страха от смъртта. И по този повод… — той побутна кутията към Кел.

— Какво има вътре?

— Предложение за примирие. Подарък. Честит рожден ден!

Младият антари се намръщи:

— Рожденият ми ден е другият месец.

Рай вдигна чашата си с чай:

— Не бъди неблагодарен. Просто го вземи.

Кел придърпа кутията на коленете си и вдигна капака. Отвътре го зяпна нечие лице.

Всъщност беше шлем, изработен от цяло парче метал, отпред стигаше от брадичката до темето и отзад — до основата на черепа. Отвор очертаваше устата, засводена гънка — носа, а подобен на вежди визьор криеше очите на носещия го. С изключение на тези плавни форми, единствена украса на маската бяха чифт декоративни криле, по едно над всяко ухо.

— Да не отивам на война? — попита Кел озадачен.

— Нещо такова — отвърна Рай. — Това е маската ти за турнира.

Младият магьосник едва не изтърва шлема.

— За „Есен таш“? Да не си се побъркал съвсем?

Принцът сви рамене:

— Не мисля. Не и ако ти не си си изгубил… — прехапа си езика. — Смяташ ли, че би могло да се получи? Така де, предполагам, че…

— Аз съм антари! — прекъсна го Кел и се постара да говори тихо. — Аз съм приемният син на рода Мареш, най-силният магьосник в Арнеската империя, вероятно и в света…

— Полека, Кел, егото ти си показва рогата.

— … и ти искаш да се състезавам в междуимперски турнир!

— Очевидно великият и могъщ Кел не би могъл да се състезава — обясни Рай. — Все едно да мамиш на карти. Може да начене война.

— Именно.

— Поради тази причина ще бъдеш маскиран.

Кел простена и поклати глава:

— Това е лудост, братко. И дори ако ти си достатъчно луд да мислиш, че би се получило, Тийрън никога няма да позволи.

— О, не го позволяваше. Не и първоначално. Бори се със зъби и нокти. Нарече го щуротия. Обяви ни за глупаци…

— Идеята дори не е била моя!

— … но накрая разбра, че одобрението на нещо и позволението му не са винаги едно и също.

Кел присви очи:

— И защо Тийрън би си променил намеренията?

Рай преглътна.

— Понеже му казах истината.

— И тя е?

— Че имаш нужда от това.

— Рай…

— Че ние имаме нужда… — принцът се намръщи леко, докато го изричаше.

Кел се поколеба и пресрещна погледа на брат си.

— Какво имаш предвид?

Мареш се надигна от креслото.

— Не само ти искаш да изскочиш от кожата си, Кел — заяви и тръгна да обикаля стаята. — Виждам как те изморява това заточение… — той почука гърдите си. — Усещам го. Прекарваш часове наред в тренировки в Купата, без противници за схватка, и не си бил умиротворен нито ден от Холанд насам, от случилото се с близнаците Дейн, от Черната нощ. И ако искаш да чуеш цялата истина, то не намериш ли някакъв изход… — Рай спря да обикаля, — … накрая ще се удуша със собствените си ръце.

Кел се намръщи измъчено и сведе очи към маската в скута си. Прекара пръсти по гладкото сребро. Беше проста и елегантна, сребърната й повърхност — излъскана до такова съвършенство, че досущ напомняше огледало. Обратно в антари се взираше изкривено отражение. Да, лудост беше и го плашеше фактът колко силно му се иска да я приеме. Но нямаше как.

Остави маската на дивана.

— Твърде опасно е.

— Не и ако внимаваме — настоя брат му.

— Свързани сме един с друг, Рай. Моята болка става твоя.

— Напълно наясно съм със състоянието ни.

— Тогава знаеш защо не мога. И няма да го направя.

— Аз не съм ти само брат — отвърна Рай. — Твой принц съм. И ти заповядвам. Ще се състезаваш в „Есен таш“. Ще потушиш част от пламъците си, преди пожарът да се разрасне.

— А с връзката ни какво ще правим? Ако пострадам…

— Тогава ще споделя болката ти — отвърна принцът равно.

— Казваш го сега, но…

— Кел. Най-големият ми страх в този живот не е умирането, а да бъда източник на чуждо страдание. Знам, че се чувстваш в капан. Аз съм твоята клетка. И не мога… — гласът му пресекна и Кел усети болката на брат си — всичко, което се опитваше да потуши до здрач и да удави до сутринта. Рай продължи: — Ти ще го сториш. За мен. За двама ни.

Младият антари удържа погледа на брат си:

— Добре.

Принцът се намръщи, сетне засия в усмивка. За разлика от изострените му напоследък черти, усмивката си беше момчешка както винаги.

— Наистина ли?

Кел отново взе маската и от глава до пети го разтърси тръпка.

— Наистина. Но ако не се състезавам от свое име, тогава кой съм аз?

Рай бръкна в кутията и извади от опаковъчната хартия свитък, останал незабелязан от магьосника. Разви го и го разпъна. Показа на младия антари арнеския списък с участници. Дванайсет имена. Мъжете и жените, които представяха империята си.

Сред тях, разбира се, фигурираше Кисимир, там беше и Алукард (тръпка полази Кел при мисълта, че ще има извинение да се бие с него). Плъзна поглед надолу.

— Лично ти избрах името — обади се Рай. — Ще се съревноваваш като…

— Камеров Лости — антари прочете седмото име на глас.

К. Л.

Буквите, гравирани на ножа, носен в кания под мишницата му. Единствената вещ, стигнала до него от предишния му, тънещ в тайна живот. Тези букви се бяха превърнали в негово име — К. Л., Къ-Лъ, Кел — но колко нощи бе прекарал в умуване какво означават! Колко ли нощи си беше фантазирал как всъщност се казва?

— О, стига де — порица го Рай, сбъркал напрежението му с раздразнение. — Чудесно име е! И доста подходящо за принц, щом аз го казвам.

— Ще свърши работа — съгласи се Кел и се помъчи да потисне усмивката си, докато оставяше свитъка встрани.

— Е — въздъхна брат му, взе шлема и му го подаде. — Пробвай го!

Антари се поколеба. Принцът говореше безгрижно, поканата му бе логична, но в жеста се криеше много повече и двамата го знаеха. Ако младият магьосник си сложеше маската, начинанието преставаше да бъде просто глупава, безвредна закачка и се превръщаше в нещо друго. Съвсем истинско. Той се пресегна и взе шлема.

— Надявам се да ти стане — додаде Рай. — Главата ти винаги е била голяма.

Кел нахлузи шлема и се изправи начаса. Подплатата на вътрешността помагаше той да се крепи стабилно на главата му. Визьорът минаваше от ухо до ухо, така че нямаше преграда и пред зрението, и пред слуха му.

— Как изглеждам? — попита с глас, леко приглушен от метала.

— Сам се виж — Рай кимна към огледалото. Антари се извърна натам. Странна работа — полираният метал създаваше почти тунелен ефект, а разрезът на визьора криеше очите му, и макар той да виждаше прекрасно, никой не би различил, че едното му око е синьо, а другото — черно.

— Ще изпъквам в тълпата — отбеляза логично.

— Говорим за „Есен таш“ — напомни Рай. — Всички изпъкват.

Всички участници наистина щяха да носят маски като част от емоцията и традицията, ала това тук не беше някакво си домино.

— Повечето състезатели не се обличат, сякаш са тръгнали на война.

Принцът скръсти ръце и критично огледа брат си:

— Е, повечето състезатели нямат и истинска нужда да запазят анонимността си, но твоите черти са… уникални.

— Грозен ли ме наричаш?

Рай изсумтя:

— И двамата знаем, че си най-хубавият ерген на бала.

Кел не успя да се въздържи и да не хвърля погледи към огледалото. Сребърният шлем се рееше над широките му черни дрехи, но нещо липсваше…

Палтото му още лежеше преметнато върху облегалката на дивана. Взе го и го тръсна лекичко, докато го обръщаше с хастара навън — и обичайната му черна куртка със сребърни копчета се превърна в нещо друго. Нещо ново.

— Никога не съм виждал тази страна преди — сподели Рай.

И Кел не беше, не и допреди няколко дни. Тогава, отегчен, реши да провери какви други страни му е приготвило палтото (от време на време неизползваните явно изчезваха, а на тяхно място се появяваха нови).

Внезапната поява на това лице го беше изненадала — изобщо не приличаше на никое друго, но сега надяна дрехата и му стана ясно, че това палто не принадлежи на него.

Прилягаше на Камеров.

Стигаше му до коленете, беше сребърно, обточено с черна бродерия и подплатено с кървавочервена коприна. Ръкавите бяха тесни, полите — широки, яката — достатъчно висока да скрие основата на черепа.

Кел облече палтото и закопча кукичките, наредени в асиметрична линия от рамото до бедрото. Рай бе отишъл да порови в гардероба му и се появи оттам със сребърно бастунче. Подхвърли го, а магьосникът го грабна във въздуха и стисна дръжката му във форма на черна лъвска глава.

И отново се извърна към отражението си.

— Е, мастър Лости — възкликна Рай, отстъпвайки крачка назад, — изглеждате превъзходно!

Кел не позна мъжа в огледалото — и не само защото маска скриваше лицето му. Не, разликите идваха и от позата му, с опънати рамене, и от вирнатата глава, и от прямия поглед зад визьора.

Камеров Лости беше впечатляващ тип.

Лек бриз полъхна и раздвижи полите на палтото му. Кел се усмихна.

— По този повод… — Рай имаше предвид въздушния вихър. — По очевидни причини Камеров не бива да бъде антари. Предлагам да си избереш стихия и да се придържаш към нея. Две, ако се налага… чух, че тази година има доста дуалисти… но триадите са достатъчно редки да привлекат вниманието…

— Мхммм — отвърна Кел и изпробва друга поза.

— И макар да симпатизирам на внезапния ти изблик на нарцисизъм — добави принцът, — това е важно, Кел. Когато носиш тази маска, не бива да си най-могъщият магьосник в Арнес.

— Разбирам — младият антари смъкна шлема и се помъчи да си приглади косата. — Рай, сигурен ли си…?

Сърцето му препускаше бясно. Много му се искаше да участва в турнира. Не би трябвало да копнее за подобно нещо. Беше ужасно лоша идея. И въпреки това го желаеше. Кръвта му кипваше при мисълта за битка. За хубава схватка.

Рай кимна.

— Добре тогава.

— Значи си се опомнил?

Кел поклати замаяно глава:

— Или съм си изгубил ума…

Само дето вече се усмихваше — толкова широко, сякаш лицето му щеше да се сцепи.

Не спираше да върти шлема в ръце.

Ала веднага след внезапното повишение на настроението му, то пак потъна вдън земя.

— Светии! — изруга той и се просна обезсилен на дивана. — Ами охраната ми?

— Сребрьо и Златньо? — Рай използва прякорите за гвардейците му. — Какво за тях?

— Не мога току-тъй да се избавя от Стаф и Хастра за целия турнир, нали? Нито удобно да ги заблуждавам за всеки пореден дуел.

— Съжалявам, мислех те за майстор магьосник.

Кел вдигна ръце:

— Няма нищо общо с уменията ми, Рай. Каквото изисква ролята ми, ще го изиграя, но има и очевидни проблеми, които…

— Ами добре — ухили се принцът, — в такъв случай просто се налага да ги посветим в тайната.

— И те ще докладват на краля. Искаш ли да отгатнеш какво ще направи баща ти? Защото съм готов да се обзаложа, че няма да рискува стабилността на империята си, та аз да изпусна малко пара.

Рай се щипна за носа. Кел се намръщи. Този жест никак не подхождаше на принца; беше му присъщ на него — и го беше правил стотици пъти.

— Остави на мен — заключи принцът. Упъти се към вратата, отвори я и се облегна на рамката. Кел се надяваше след нареждането на крал Максим охраната му наистина да го е оставила на мира. Навярно само бяха отпуснали по-дълго каишката, понеже Рай ги повика вътре и затвори вратата, преди и неговата охрана да успее да ги последва.

Кел се изправи, несигурен в намеренията на брат си.

— Стаф — обърна се принцът към войника с посребрените слепоочия. — Когато баща ми те назначи да охраняваш Кел, какво ти каза?

Стаф изгледа последователно двамата младежи, все едно въпросът беше капан или номер.

— Ами… каза, че ни праща да го наблюдаваме и да го пазим да не пострада, и да докладваме на Негово Величество, ако видим мастър Кел да прави нещо… подозрително.

Кел оголи зъби, но Рай озари гвардейците с окуражителна усмивка:

— Така ли е, Хастра?

Младежът с тъмнозлатиста коса сведе глава:

— Да, Ваше Височество.

— Но ако сте информирани за нещо предварително, тогава не би било подозрително, нали?

Хастра вдигна очи.

— Ами… не, Ваше Височество?

— Рай! — възрази Кел, ала принцът вдигна ръка.

— И двамата сте обрекли живота си на това семейство, на тази корона и на тази империя. Клетвата ви важи ли?

Гвардейците сведоха глави и поднесоха длани към гърдите си.

— Разбира се, Ваше Височество — отвърнаха почти в един глас.

Какво ли, да му се не види, цели Рай? — почуди се Кел.

Поведението на принца се промени на часа. Безгрижието се свлече от него заедно с веселата усмивка. Изправи гръб и стисна челюсти; в този миг приличаше много повече на бъдещ крал, отколкото на принц. Приличаше на Максим.

— Тогава знайте следното — подхвана с нисък и суров глас. — Онова, което ще ви споделя, касае безопасността и сигурността не само на нашия род, но и на Арнеската империя.

Загрижени, гвардейците ококориха очи. Кел, напротив, присви своите.

— Смятаме, че турнирът крие опасност — Рай стрелна Кел с многозначителен поглед, независимо от искреното неведение на брат му какво цели с това. — За да определим естеството на опасността, Кел ще се състезава в „Есен таш“, преоблечен като обикновен състезател — Камеров Лости.

Гвардейците се намръщиха и стрелнаха с поглед младия антари, който успя да кимне сковано.

— Тайната на самоличността ми — допълни той, — е от особена важност. Ако Фаро или Веск открият участието ми, ще приемат, че играем с белязани карти.

— Баща ми вече знае за включването на Кел — додаде Рай. — Има си за какво да се грижи. Забележите ли нещо по време на турнира, докладвайте лично на Кел или на мен.

— Но как се очаква да го пазим? — попита Стаф. — Нали ще се преструва на друг?

Принцът дори не мигна:

— Един от вас ще играе ролята на негов секундант — всеки състезател се нуждае от помощник — а другият ще продължи да го охранява от безопасно разстояние.

— Винаги съм искал да участвам в заговор — прошепна Хастра. А сетне повиши глас: — Ваше Височество, става ли аз да съм секундантът?

Едва сдържаше вълнението си.

Рай погледна към Кел и той кимна. Хастра грейна и принцът меко, но решително плесна с ръце.

— Значи е решено. Когато Кел си е Кел, охранявате го с обичайната си бдителност. Но става ли дума за Камеров, заблудата трябва да е пълна, а тайната — опазена.

Двамата гвардейци кимнаха сериозно и бяха освободени.

Светии, помисли си Кел, докато вратата се затваряше зад гърба им. Той наистина успя!

— Ето — Рай доволно се отпусна на дивана. — Не беше толкова трудно.

Младият антари погледна брат си със смес от изненада и възхита. Взе маската.

— Знаеш ли, ако съумееш да управляваш наполовина толкова добре, колкото лъжеш, ти ще бъдеш невероятен крал.

Усмивката на Рай беше ослепителна:

— Благодаря!